ВЛАДИМИР ЛУКОВ – ЗА ЧЕСТТА И ДОСТОЙНСТВОТО НА ПОЕТИТЕ И ПИСАТЕЛИТЕ ОТ СЪЮЗА НА СВОБОДНИТЕ ПИСАТЕЛИ В БЪЛГАРИЯ

 25 години от създаването на ССП

В увода на „История на Съюза на свободните писатели в България“ четем:

Съюзът на свободните писатели в България е създаден на 8 септември 1990 в гр. София. Негови учредители са седем души. По азбучен ред: Атанас Сейков, Боян Ангелов, Иван П. Цанов, Илия Милетиев, Михаил Тошков, Павлина Павлова, Стефан Влахов-Мицов. Целта на ССП е да даде демократичен тласък в развитието на българската литература като бъде алтернатива на дотогавашния казионен Съюз на българските писатели...“

***

Още в тази съвсем кратка извадка от историята на ССП се вижда, че от седемте негови учредители само проф. д-р Стефан Влахов-Мицов в момента е действителен член на Съюза. Той е и негов действащ председател от 1998 г. насам. Другите (именити в различна степен) учредители на ССП са членове (ставали такива в различно време) на демократичния вече Съюз на българските писатели.

Качествена подробност в „извадката“ е и тази, че учредителят на ССП поетът и книгоиздателят Боян Ангелов е днешен председател на Съюза на българските писатели.

Любопитен факт е и този, че поетът Михаил Тошков е бивш първи председател на ССП, а поетесата Павлина Павлова е бивш негов зам. председател.

***

И друго.

Разгърнем ли първата литературна антология „Присъствие“ (1994 г.) на Съюза на свободните писатели в България, ще видим сред включените в нея автори и такива, които също са претърпели качествени „съюзни“ превъплъщения. Ето ги по реда на представянето им:

Георги Н. Николов – известен вече български литературен историк и критик, член на СБП;

Палми Ранчев – известен вече български поет и писател, член на Сдружението на българските писатели;

Георги Тулийски – поет и журналист, член на Сдружението на българските писатели;

Красимира Кацарска – поетеса и литературен критик от Благоевград, член на СБП;

Петър Цокев – журналист и писател от Габрово, член на СБП;

Иванко Николов – известен български поет, става впоследствие член на Сдружението на българските писатели, починал;

Йордан Калайков – поет, писател, художник, учен, става член на Сдружението на българските писатели...

В Антологията има представени и други „наши“ творци (с по-малка известност), станали впоследствие членове на други писателски съюзи.

По-късно писателят Станко Михайлов и поетесата Диана Димих напускат ССП и стават членове на СБП.

А съвсем наскоро (2014-2015 г.) двама души от съюзното ни Ръководство (зам. председатели) излязоха от ССП – писателката Божидара Цекова и поетесата Крася Титянова(приета вече за член на СБП).

Със сигурност има и още много други наши „съюзни“ членове, които са пожелали или искат да станат членове – я на Съюза на българските писатели, я на Сдружението на българските писатели.

Всеки е на свобода в правото си.

***

Има и такива наши автори, към които са отправяни многократни покани да напуснат ССП и да станат членове на СБП.

***

Тези факти, свързани с преминаването на нашите съюзни членове в другите два писателски съюзи говорят сами по себе си за много неща.

На първо място говорят за това, че нашият писателски състав е бил винаги „качествен“, че нашите автори в една или в друга художествена степен винаги са създавали относително значими художествени произведения и че из между нашите редици в периода на 25 годишното ни съществуване (което е повод да напиша тази статия) са израствали не само споменатите поети и писатели, но и още редица други.

Няма да ги изброявам тук, за да не пропусна някого.

Признава ли се обаче своевременно този факт от обществените ни литературни институции?

Какво са направили за творческите изяви на нашите автори призваните да покровителстват литературния живот в страната ни държавни институции?

Какво са сторили за Съюза на свободните писатели в България и онези личности-творци, които са (или сами се смятат) за институции в литературата?

Това са въпроси, които нямат еднозначен отговор.

Но имат определена насока.

Държавните и обществените институции, призвани да покровителстват литературата, не правят почти нищо за нашето съществуване като творчески Съюз. А личностите-творци, които са издигнати (или сами са се издигнали) в ранг на институции в литературата – или премълчават изявите на отделните наши автори, или заклеймяват Съюза ни като несъстоятелен.

Ето един пример.

Преди години в интервю, публикувано във в. „Север“, бившия председател на СБП Николай Петев (Бог да го прости!) от висотата на своята камбанария ни удря следната дамга:

Другите два Съюза – на Независимите писатели с председател Марин Кадиев и на Свободните писатели с председател Стефан Мицов, са несериозни като качество. Имам приятели в двата Съюза, обаче качествена литература там няма. Не искам да си правя весели каламбури от кого са свободни и като са независими, другите знаят ли това, защото имам много приятели между тях, които не заслужават такава оценка.“

***

Да сме свободни и независими, ли!?

И от кого!?

За веселите каламбури на покойния Николай Петев писах вече в статията си „За българските писателски съюзи“. (Виж я тук – http://svobodenpisatel.org/…/159-vladimir-lukov-za-balgarsk…) А сега ще кажа, че свободният български писател – както и свободният човек изобщо„е свободен от обществото и държавата в самото общество и държава“ (цит. по памет Николай Бердяев).

Ще кажа и това, че той не се поддава на изкушението да бъде зависим от институциите на държавата, нито от институциите на същото това общество, което му принадлежи и на което принадлежи.

Негова институция е Истината с любов и с „меч“, която винаги приобщава и която разделя понякога, за да приобщи!

На второ място фактите, свързани с израстването на нашите съюзни членове като творци, а също и с прехвърлянето им върху тази основа в другите два „авторитетни“ творчески Съюза, говорят най-малко за две неща – за разликите в социалните статуси на писателските съюзи и кръгове в нашата (ли!) Държава и за възможностите, произтичащи от тези разлики, те самите да окрилят, да покровителстват и да подпомагат организационно и материално творческите изяви на съюзните си членове.

Очевидни са тази разлики.

***

Очевидно е, че Съюзът на българските писатели разполага с най-големи материални и организационни условия да окриля, да покровителства и да подпомага творческите изяви на своите членове. Да им осигурява база за творчески срещи, за почивки, за балнеолечения, а също да осигурява и други техни социални права. И най-вече да осигурява поле за творческата им изява чрез свои издания, издателства и литературни сайтове, които поддържа и издържа.

***

Не знам точно как стоят нещата със Сдружението на българските писатели, с писателския кръг около фондация „Отворено общество“ и с тъй наречената Асоциация на софийските писатели, но виждам, че и изявите на повечето от „техните“ автори се покровителстват – я от обществени и частни, я от централни и местни държавни институции. Имат си и свои литературни електронни и книжни издания.

***

Очевидно е и това, че държавата ни, а също и отделни обществени и частни институции (медии и фондации например) покровителстват (в съответствие с добронамерената държавна политика към СБП и към Сдружението) приоритетно кажи-речи само изявите на много от авторите от същите два Съюзи. Подпомагат най-вече техните съюзни дела – международни срещи, симпозиуми, празници и други подобни.

***

Е, ако все пак днес българската държава не върши това в същия обем, в който тя по-специално е вършила същото за СБП преди демократичните промени у нас – то това няма как да ни попречи да се съобразим именно с това, че съшият Съюз на българските писатели е наследил подарена му в годините на „народната власт“ държавна собственост, която всъщност му е дарена с презумпцията да служи на всички български писатели, част от които са и днешните поети и писатели от Съюза на свободните писатели в България, а и от другите писателски организации.

***

Това са всъщност основните причини, които „карат“ нашите съюзни членове да опитват да се приобщят към относително по-„авторитетните“ СБП и Сдружение на българските писатели – двете писателски организации, които, впрочем, и точно поради покровителството им от държавата преднамерено и предвзето се смятат за най-силни и за най-сигурни в статусите си на „български писатели“. Чунким ние от Съюза на свободните писатели в България не сме български писатели. На същото самооснование те влизат (предимно като „ръководители и ръководства“) и в тази своя самозаблуда – да мислят и да афишират това, че само „техните“ автори са способни да творят значима българска литература.

***

Има и друга причина, която кара нашите членове да напират към ССП и Сдружението – и това е вече самата недобронамерена политика, която същите две писателски организации открито и/или прикрито водят спрямо останалите писателски организации, включително и нашата. Видяхме тази политика как прозира като същност в цитираното по-горе изказване на бившия председател на СБП Николай Петев.

Виждаме я също и в подобни изказвания и писания, афиширани на широка нога от разни „именити“ членове на същия Съюз и на Сдружението из социалните мрежи. Умишлено подхвърлят и това, че Съюзът ни приема в редиците си само „слаби автори“ и/или „графомани“ дори – без да си дават сметка, че после същите тези , заклеймявани от тях „графомани“, ги приемат в своите редици.

***

Има и един особен факт, който бихме поставили спокойно на трето място, ако не беше наистина особен с това, че е „официална“ причина поне за един от членовете на нашето съюзно Ръководство да напусне открито Съюза ни – писателката Божидара Цекова. Тя обяви в писмо до Управителния ни съвет, че причина за оставката й са проявите на македонизъм у председателя на ССП проф. д-р Стефан Влахов-Мицов и че не може като истинска българка да понася това.

***

Впрочем, „проявите на македонизъм“ у Стефан Влахов-Мицов на територията на Република Македония, където той работи, са наистина факт. Същият факт, погледнат все откъм темата, по която пиша сега, говори и за други неща – главно за индивидуално отправените към нас упреци по интернет-форумите, че поддържаме председателя си, който е... (такъв и такъв „македонист“), а също и за свързаните с тези упреци подозрения у някои наши съюзни членове, че Съюзът ни е в социална, държавна и медийна изолация, тъкмо заради същия този факт.

***

Няма да се спирам на тези упреци, нито на свързаните с него „наши подозрения“. „Македонският въпрос“ на Балканите се налага – така да се каже – открай време и е зареден бездруго още в самия си исторически зародиш с твърде много човешки страдания и „с твърде много кръв“ (д-р Христо Татарчев). Освен това вътрешната природа на всяко самоопределение е такава, че в нея не може да се влезе с убеждения и сила – камо ли да се излезе принципно из от самата нея с нейните основания, за да може тя да бъде опровергавана външно.

Взето е пред вид това в Международната харта за правата на човека.

Впрочем, ако председателят на Съюза ни беше, например, с турско самосъзнание, едва ли някой щеше да отправя упреци към нас.

Затова е по-добре да се попитаме дали проявите на македонизъм на проф. Стефан Влахов-Мицов в Република Македония вредят на Съюза и дали сами по себе си са пречка за развитието му, а и за неговото утвърждаване като българска творческа организация.

Отговорът на този въпрос би следвало предварително да се свърже с факта, че Стефан Влахов-Мицов е и секретар на Дружеството за българо-македонско приятелство, чиито председател е философът проф. Иван Калчев от Софийския университет, ала ние няма да вършим това, тъй като и съществуването на това Дружество не е твърде лицеприятно за някои български политически среди. По-добре е всъщност да следваме фактите в съюзните ни дела, а те са най-общо следните.

Откакто проф. д-р Стефан Влахов-Мицов – един от двете хиляди изключителни интелектуалци на Планетата, класирани в справочника на Международния биографичен център в Кеймбридж, а също и в справочника за водещите личности в света за 2000-та година на Американския биографичен институт – е председател на Съюза на свободните писатели в България, съюзните ни членове извървяха труден, но в същото време и значим свой творчески път. Доказателство за това е не само преминаването на една „солидна“ част от тях като изградени вече творци в СБП и в Сдружението на българските писатели, но и творците, които приеха и не отстъпиха досега от статуса си на свободни български поети и писатели. Такива са преди всички някои от доайените на ССП:

Поетесата Кръстина Филипова (р. 1926 г.) (http://literaturensviat.com/?p=52710), чиито стихотворение „Пролетно почистване на душата“ влиза като песен в самия връх на вечната българска поезия (и не само то). Ето това нейно стихотворение, което някак неволно символизира и това, което става в Съюза ни:

Почистих килера - изхвърлих всичко излишно.

Последната капчица вяра

побързах да сложа на скришно.

Изхвърлих всички нечестни приятелства,

стари обиди, ограбващи ме познанства.

Изведнъж се получи доста пространство.

Изметох и амбиции разни.

И рафтовете останаха празни.

Тогава започнах да подреждам.

Най-отгоре, като крехък и фин порцелан,

подредих всички мой надежди.

До тях - някой и друг бъдещ план.

После, на по-долния ред, като луксозен пакет,

сложих най-скъпите спомени.

В килера оставих, безспорно,

най-важното само: за точка опорна -

вярно приятелско рамо.

Последно - проветрих и стана прекрасно!

А беше задушно и тясно ...

 

Поетът Йотко Кадемов (р. 1921г.), в чиято поезия мъдростта тече (и не изтича) като могъща пълноводна река, като Дунав, като Мисисипи – една поезия, която сама за себе си е „златен връх“ във вечната българска поезия, какъвто е и Човекът у Йотко Кадемов. Ето как:

...

Единствен съм аз за съзнателна стъпка,
потайно животът е в ядка първична,
с душата и с тялото аз съм в два свята.
От слънцето дар е пожизнена тръпка
и както се вижда сред нива пшенична,
Човекът е златният връх на Земята.
(„Златният връх“ )

http://liternet.bg/publish17/jo_kademov/stihove/content.htm

Поетът и писателят Никола Странджански (1932-2009), чиито творчество също се вгражда с неповторими творби в златния фонд на вечната българска литература. Една от тях е следното негово стихотворение:


НЕДЕЙ НА СВОЯ БРЯГ ОСТАВА
 
Вали и есенна тъга завързва възел във душата.
Дали от примката боли или защото се събарят
в дървото празните гнезда и са окапали листата?
 
Вмен цяла нощ тъга вали: ръмжи и не заспива нарът.
Приижда мътната вода
в реката: аз не знам къде си?
Сподавя моята тъга
един фалшив рефрен от песен.

Дърветата са без листа
и нощем клон о клон се блъска.
Настъпи,скъпа, есента
с дъжда и хладните му пръски.
 
Дъждът вали, дъждът вали: вода в реката избуява.
Водата ще ни раздели. Недей на своя бряг остава!

 ***

Няма да се спирам на относително по-младото поколение творци от Съюза на свободните писатели, които също са внесли вече свой съответно по-голям или по-малък влог в златния фонд на българската литература. Оценката за тях със сигурност ще се появи във времето – както сега се появява за посочените по-горе поети и писатели.

***

Но да се върна отново на думата си, а тя е за творческото и организационното израстване на Съюза ни с председател проф. д-р Стефан Влахов – Мицов.

Колкото и парадоксално да звучи в нечии предубедени „националистически“ уши, тъкмо благодарение на дейността на проф. д-р Стефан Влахов-Мицов като председател на ССП български и македонски писатели поддържат без преднамерени политически и официално регламентирани обвръзки не само „добросъседски отношения“ и приятелства, но и братска творческа солидарност.

Нещо повече.

Български и македонски писатели в хода на своето творческо сътрудничество се припознават като истински братя – така както Христо Ботев е припознавал в своето време „нашите братя-македонци“ и се е отнасял към тях – както се вижда в публицистиката му – именно и само като към наши братя. Защо ли се е отнасял така!?

Защото, изглежда, е прозирал – както и всеки значим български творец може да прозре това, – че грам политика и официална обвързаност в братството, може да го отрови завинаги.

***

Впрочем, има и нещо типично нашенско, българско, когато става дума за плодотворно творческо сътрудничество между български и македонски писатели.

Сътрудничеството на нашия Съюз с македонски писатели и издателства изглежда някак подозрително за официалните културни власти в България, а сътрудничеството на Съюза на българските писатели с македонски писатели и издателства – не.

Дори повече. Българските „културни“ власти окрилят и стимулират сътрудничеството на СБП с македонските писатели (мога надълго и нашироко да опиша как става това), а на това, на сътрудничеството на нашия Съюз с тях – поставят пречки или създават нагласи и внушения у някои творци да поставят такива пречки.

Такава пречка, например, се яви пред мен като автор на поетична книга, издадена в Република Македония през 2006 г. – и то от издател, който се намира в активно и тясно творческо сътрудничество с творци СБП, а не с творци от нашия Съюз. По негово сведение Българският културен център в Скопие е отказал да организира или поне е отказал да предостави условия за представяне на книгата ми на македонска земя, което (представяне), иначе, беше предвидено от издателя ми да се осъществи заедно с премиерите на още три-четири книги на поети от СБП и на Сдружението. Няма да описвам какви противоречиви мисли и чувства ме споходиха тогава в резултат на тази „пречка“. Ще възкликна само с това – такива ми ти български работи! И македонски.

***

Същите „работи“ обаче – благодарение на проф. д-р Стефан Влахов-Мицов – не се проявяват в техния уродлив вид в хода на сътрудничеството на нашия Съюз с македонски писатели и издатели. Ще посоча само един пример, в който, иначе, това би могло да стане – тоест, да се прояви уродливостта както на българските, така и на македонските работи.

Наскоро – в продължение на миналата и настоящата година – излезе двутомната антология на балканския разказ и на балканската поезия – тридесет годишно дело на именития македонски поет и издател Раде Силян. Според признанието на самия съставител на антологията (отразено в предисловието на същата) из между творците от различните балкански страни, които са оказали вещо сътрудничество на авторския подбор на балканските поети и писатели, е и проф. д-р Стефан Влахов-Мицов.

И тъй, ако в сътрудничеството между съставителя на антологията Раде Силян и проф. д-р Стефан Влахов-Мицов се бе проявила уродливата българска работа, то представените в нея български майстори на разказа (но по-специално съвременните български майстори на разказа), представени в нея, нямаше да бъдат следните: Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Васил Попов, Здравка Евтимова, Алек Попов и Георги Господинов. Между тях, за сметка на друг, щеше да се „настани“ , макар и с по-малко значимо присъствие, поне един „наш“ съвременен разказвач, който (вероятно именно заради това, че се е почувствал игнориран от „нашия председател“) е вече бивш член и първи зам. председател на нашия творчески Съюз – писателката Божидара Цекова.

Е, в подбора на съвременните български поети в балканската поетична антология на Раде Силян може и да има „известно българско пристрастие“ че и моето име е измежду тях, – но в него, според признанието на самия съставител, няма нищо недостойно за висотата и качеството на самата поетична антология. Ето и българските поети (в т. ч. и съвременните), включени в нея: Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Петър Караангов, Константин Павлов, Евтим Евтимов, Любомир Левчев, Георги Константинов, Владимир Луков и Роман Кисьов.

***

Но сътрудничеството на нашия Съюз с македонски поети и издатели – благодарение главно на дейността на проф- д-р Стефан Влахов-Мицов като председател на Съюза ни – е много по-разностранно.

Провеждани са, например, от 2005 година насам в различно време дискусионни кръгли маси по различни творчески теми на балканската литература и на балканското взаимното сътрудничество между поети и писатели.

Осъществени са и взаимни гостувания на македонска и българска земя.

В резултата на това двадесет и един „наши“ български поетите и писатели бяха представени в Република Македония в „Антология на Съюза на свободните писатели в България“ под съставителството на известният македонски литературен критик, писател и поет проф. д-р Васил Тоциновски.

Освен това в най-авторитетното македонско списание за литература и изкуство „Современност“, бр. 2 / 2013 г., бяха представени група „наши“ български поети в неслучайно именуваната от македонските издатели рубрика – „ПРИОБЩАВАНЕ – страници за поети от Съюза на свободните писатели в България“.

В същото списание в различни години са представени самостоятелно и други „наши“ български поети.

По-късно се стигна до там, че ПРИОБЩАВАНЕТО (между „нашите“ български и македонски поети и писатели) получи нов творчески израз през настоящата 2015 г. Това бешепроведената дискусионната кръгла маса на тема „Балканският писател през XXI век“. Същата се увенча с излизането в Република Македония (под съставителството на Редакцията на списание „Современост“) на двуезичен сборник с оригинално написани есета на същата тема от „наши“ македонски и български автори.

Ето какво значи братско творческо сътрудничество! - без официални обвръзки и договори за „добросъседство и приятелство“.

***

От наша, българска страна, обаче, ние като български Съюз от свободни поети и писатели (почти игнорирани и не подпомагани бездруго от българската държава като творчески Съюз) сме с много по-малки материални и издателски възможности за стимулиране и осъществяване на взаимното ни братско ПРИОБЩАВАНЕ. Разполагаме единствено със сайт, който е налице и се поддържа единствено на добра воля от неовъзмездяван с нищо и от никого труд на „наши“ автори. В неговата категория „Наши побратими“ представяме и наши братя-поети от Република Македония.

Пак на добра воля – доколкото ни се отдава – превеждаме и представяме на българските читатели македонски поети в известния сайт за българска, световна и балканска литература – „Литературен свят“ с редактор поетът Георги Ангелов.

***

Други полета за творческа изява ние, българските поети и писатели от Съюза на свободните писатели в България, кажи-речи нямаме.

Издаваме обаче периодично с лични финансови средства (освен своите лични български книги) и „свои“ антологии с българска литератураоколо десетина на брой са те вече в периода на двадесет и пет годишното ни съществуване. „Свои“ антологии с българска литература издават периодично и филиалите на Съюза ни в Бургас и Варна.

Впрочем, с активна организационна и творческа дейност се отличават освен споменатите дава филиала (съответно в Бургас със сегашен председател поетът и журналистът Станислав Марашки, във Варна с председател поетът Иван Бъчваров) и филиалът на ССП в гр. Русе с председател писателят Йордан Василев. Филиалите в Бургас и в Русе се отличават и с международно творческо сътрудничество.

***

Друг е въпросът, свързан с индивидуалните творчески изяви на нашите автори в България и в чужбина. Редица от тях са носители, освен на наши, и на международни награди за поезия – няма да ги изброявам тук, за да не пропусна някого и за да не утежнявам статията си.

***

Разбира се, литературното творчество е преди всичко личен дълг и отговорност на всеки отделен поет и писател, а писателското съюзяване в един или друг писателски Съюз е въпрос на личен избор.

Личният творчески дълг и отговорност не може да се вмени на никого. Ако у някого го има като неотменимо Божие призвание, то нито обществото, нито държавата може да му попречи да го изяви. Показателно е това дори и в случаите, когато държавата и обществото са решавали да отстранят физически някой поет или писател. Примерите с българските поети Никола Йонков Вапцаров и Гео Милев са точно такива. Тези примери, разбира се, са показателни и за това какво огромно зло могат да сторят овластените от държавата и обществото духом непросветлени люде на българския културен и народностен живот. Защото – както казва Хегел в своята „Философия на историята“ за изчезналите народи – народ, който не твори, няма място на тази Земя. Държавата, която по същност е формата на творческото осъществяване на един народ и на личностите в него – също!

Ето защо, ние, поетите и писателите от Съюза на свободните писатели в България, сме самосъзнателни и за жизнено-важната роля на държавата и обществото в духовния живот на народа ни.

Самоснателни сме и за това, че нашият творчески труд – доколкото е сполучлив и значим – с нищо не може да се овъзмезди от държавата и обществото.

Нещо повече: държавните институции не могат с нищо да овъзмездят дори това, че с по-малко или с повече значимите си творчески изяви ние, българските поети и писатели – с тяхна или без тяхна помощ – приобщаваме – макар и като единици личности – все по-широк кръг от хора-читатели към по-висшите духовни ценности – главно нравствени и естетически.

Не може с нищо да се овъзмезди нашият труд и за това, че не други, а главно ние, българските поети и писатели, поддържаме в себе си и творим в себе си (с по-голям или с по-малък успех) самото тайнство на българския народностен и културен идентитет – нещо, което – ако перифразирам отново Хегел – е единственото наше българско основание да ни има като народ на този свят.

Същевременно ние, творците от Съюза на свободните писатели в България, приветстваме и се радваме дори на най-малката подкрепа и внимание от институциите на българската държава.

Признателни сме например за това, че някои от „нашите“ поети и писатели са удостоявани във времето от Министерството на културата по случай празника на светите братя Кирил и Методий с Почетни грамоти и награди за цялостен принос в българската култура. Носители на такива награди са Никола Странджански, Йотко Кадемов, Божидара Цекова (като бивш наш член), Марияна Кадемова, Станислав Марашки...

***

Честит да ни е двадесет и пет годишния ни творчески юбилей, драги наши свободни български поети и писатели!


27 септември 2015 г.

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov