(Рецензията е публикувана и във вестник „Словото днес“, бр.39-40, 2022 г.)

Лиляна-Цезия Механджиева е авторка на шест стихосбирки, а тази година излезе и първата ѝ книга в повествователния жанр – „Разкази и новели“, факт, който говори за посветеността ѝ на словото.

Първата, както и следващите ѝ стихосбирки, оставя впечатление за концептуалност, за единно емоционално цяло с характeрна образност. Стиховете ѝ открояват вглеждане в човека и съвремието, запомнят се със способността на авторката да диалогизира, със самовглеждането, самопознанието и споделената мъдрост, с хуманистичните послания.
Тя има три стихосбирки с оригиналното заглавие „Светувания“, за което пояснява: „Светуването включва начина на възприемането на света – светоусещането, отношението към света и изявата в него“. Тази своеобразна поредица откроява личност преминала през горчилки и разочарованя, стигнала до мъдри прозрения и духовно извисила се над преходното. Изпълнени с образи и емоции, картини и спомени стиховете ѝ съхраняват светувания, които връщат към вечните въпроси, в чието осмисляне са видими поетическите инвенции на авторката.
Стихосбирката „Светувания – 3“ съдържа три цикъла. В първия доминират пролетните настроения и виталността, свързани с образите на лозата, виното, песента, гларусите, и внушаващи обич към живота, усетена надежда, човешка нежност, бълбукащата радост. Дори размислите за преходността на всичко акцентират на оптимистичното. Във видим контраст във втория цикъл изпъкват образите на тъмнината, „оковани“-те дни, безличното сиво на действителността, градът, който „с хищни стъпки/ завзема въздух и пейзаж“. Това са стихове-вик срещу студенината в живота, прагматизма, бездушието, самотата и говорят за нуждата от духовен озон. Контрастните настроение и поредицата въпроси внасят драматичност в тъканта на текста. Финалният цикъл е своеобразно поетическо обобщение на света около нас. То е плод на равносметка на извървения път и на изкристализирала мъдрост. Композицията на стихосбирката се гради на търсенето на баланса.
Жената в тези стихове е ранима, но и със силен дух личност, живее със своите екзистенциални размисли и болки; а те са свързани с все по-усетената преходност на времето, с образа на спомените. Но драматичното и трагичното е преодолимо, в своите светувания е възможно човек да погледне с обич и мъдрост към живота, внушава авторката, независимо от разочарования и изпитания, светът е красив с летежа на пеперудите, с песента на щуреца, със слънчевите зайчета по морската повърхност. Усещайки преходността на времето човекът в тази лирика умее да улови миговете живот, да създаде от тях поетически калейдоскоп: пролетните капчуци възвестяват живота, летящите цветни балони внасят радост и усет за разцъфнали мечти, „зелената лятна гора“ е благодат „за птици и хора“, вишните с булчински рокли отново ще разцъфнат пременени... В тези лирически късове на места са втъкани фолклорни нишки, припомнящи история и традиции, но и говорещи за по-богато светоусещане, за повече светувания в пътя през времето и за оригинална художествена образност. Всички тези мигове живот са сякаш награда за ежедневните изпитания, но и илюстрират умението на авторката да разчита света отвъд конкретното.
Тя внушава онези жалони, които дават сили по пътя на живота: красотата, добротата, съпричастието, умението да се живее в заедност. Същностна опора за жената в тази поезия е стореното добро, подадената ръка, нежността. Телефонно обаждане – просто така, без егоистична подбуда, а да се попита близкия има ли нужда от нещо, е миг доброта, една от трайните следи в пясъчния часовник на времето, внушава книгата. Мисията на човека е да оросява с живата вода на доброто – тя е свързана с ръката на приятел, смълчаната усмивка, добрата дума – това е същностно послание на авторката. Опора за лирическия Аз е и умението да се живее в заедност в свят от различия – брезичката и елхичката са така различни, но и за тях има място в Божия свят, казват стиховете. Човек може да има своите опори в живота, може и сам да си ги създаде. Жената в „Светувания – 3“ умее да живее с чуждите мечти и радости, които стават и нейни. Опора е и моженето на човека да се радва на щастието на другите. Затова стихотворението „Война!!!“ прозвучава трагично и дисонансно и говори за вечната човешка тревога за бъдното.
Филолог по образование, цял живот потопена в света на словото, Ц. Механджиева е изкушена от играта с думата, която сякаш „преобръща“, подчертава нейната вариативност, за да поднесе нови смисли от непознат ракурс, нов ъгъл, от който може да се види света. Ритмиката, повторенията, понякога изненадващите рими или поанта са характерна черта на поетическия стил на авторката.
Приятна изненада е нейната първа книга с разкази и новели. В седемте разказа главен герой е Вяра: представена от 12-годишна, после – когато преживява травматичното усещане – разочарование от своя баща („Лачените обувки“), през студентството и болката от приятелството, през вълненията на влюбеното момиче и любовните тревоги до трагичната, но и съдбовна обич. На пръв поглед отделни истории, но струва ми се, че не е случайно обединяващият разказите образ на Вяра. Повествованието говори за убедителен психологизъм, за вникване в тревогите на детето, което травматично изживява раздялата на родителите си, за преждевременната му помъдрялост. Разказите са написани от трето лице, но се усещат като лично и дълбоко изстрадани. В някои от тях оживява времето отпреди 30 години и в такъв смисъл са и документ за едно минало, но повествованието е обърнато към универсални теми: за човешката ранимост и достойнството, за отношенията между хората, за срещите и разминаванията, за спомените от детството, останали за цял живот. Ако в двете новели главните персонажи са възрастнен мъж и жена, то в разказите вниманието е към младите хора, които опитват да градят своя живот, и към Вяра – следваща нравствени жалони, които ѝ помагат в пътя напред.
Същевременно разказите са четивни – диалогът динамизира повестворанието – благодатно за съвременния нетърпелив читател, и характеризира персонажите, а лирическите и одухотворени пейзажи, които понякога рамкират разказа, хармонират със случката в текста и преживяванията на персонажите, но и подсказват, че авторката е поет по душа.

Проф. дфн от БАН Людмила Хр. Малинова

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/685-lilyana-tzeziya-mehandzhieva