Кои са новите реалности? С какво двайсет и първи век е по-различен от останалите столетия? Още в първата си година новият век бе посрещнат с гигантско сътресение – атаките от единайсети септември. Политическите теории и социални утопии бяха погребани и на тяхно място израснаха отделните религии. Атаките над кулите в Ню Йорк бяха извършени от хора, чиито мозъци бяха промити от радикален ислям. С това не поставям мюсюлманите под общ знаменател. Просто на базата на Корана израсна учение, заплашващо живота в най-общия му аспект. Не бих искал да критикувам исляма. Ако се гледа Библията, също може да се намери обосновка за кръстоносен поход например. Четох, че изповядващите радикален ислям изобщо не спазвали часовете за молитви, а по цял ден мислели за бомби и оръжия.

Но къде са писателите във всичко това? Оказва се, че свободното слово е първа жертва на фанатиците. Иран още не е отменил смъртната присъда на Салман Ружди. Ние, в свободния свят, имаме право на свобода на вероизповеданието. Това съкровено право не е зле да използваме за въздигането на нашите съграждани, а защо не и целия свят, до любов, истина, правда, вяра, надежда. На смъртните заплахи да отговорим с добро. Достатъчно много кръв се проля в Афганистан, Ирак и Сирия. На отрицанието на живота да отговорим с библейските ценности. Това е именно сблъсъкът на цивилизациите. Западната ценност на свобода на съвестта, достигната трудно след Трийсетгодишната война в Европа, трябва да разшири своите рамки и да достигне страните от Арабската пролет, където все още съществуват издевателства върху нея. В Йордания например има закон, че се раждаш християнин или мюсюлманин. Можеш от християнин да станеш мюсюлманин, но обратното го забранява законът. В Саудитска Арабия всеки гражданин приел християнството има три дни за размисъл и ако не се върне към исляма, бива обесен. Това прави мисионирането в тези страни особено трудно.

Но как да издигнем кръста? Това е направено от великия Достоевски в неговите романи след каторгата чрез специфичния му похват – полифоничен роман. Героите на писателя свободно говорят, спорят, но авторът не взема страна. Той деликатно ни въвежда в своите сюжети. Родион Расколников прави експеримент със себе си дали може да убие Коробочка и да остане морално чист. Той действително извършва убийството, но след разговорите със следователя по това дело съвестта му се пробужда и той е щастливо осъден (именно щастливо!). Достоевски не се занимава със съдбата на героя си след каторгата, но той ясно предупреждава, че какъвто и да е социален експеримент, основан на насилие и убийства, е обречен на провал. Проститутката Соня е паднала жена, но именно нейното четене на Евангелието според Йоан спомага за духовното осъзнаване на Расколников. По същия начин и ние можем да се възродим и да приложим повече благост в живота си. Библията е специфична Книга. На своите страници тя ясно показва кое е грях и кое не, тя води до осъзнаването ни като грешници и до търсенето на Христос като единствен Спасител. Именно боготърсачеството в класическата руска литература създава феномените Лев Толстой и Фьодор Достоевски, наредили се в списъка на най-добрите световни писатели. Техните романи са класика завинаги. Тези автори са изпитали благотворното влияние на християнството у тях самите, което са предали на милиони хора. На това би завидял всеки пастор. Често упрекват духовните лидери, че не обясняват достатъчно ясно пътя за спасението на душата. Това е в ръцете на просветените от Библията писатели. Тук е големият спор в християнството – дали се спасяваме чрез вяра и добри дела или само по благодат чрез вяра. Ако гледаме по човешки, веднага бихме казали, че се спасяваме чрез добри дела, защото те са видни и ни създават име на алтруисти. Но погледнете на себе си един-единствен ден колко пъти вие съгрешавате, като нарушавате Десетте заповеди на Библията. За съжаление човешкото сърце е страшно болно и кой може да го познае? Бездните на душата, пропадането на човека е ясно показано в романите на Достоевски. Самият той е преживял заговорите срещу царя, смъртната присъда и заменянето ѝ в последния момент с каторга, безсмисления труд в Сибир и връщането в цивилизацията. Състоянието на човешкото сърце е ясно и от Библията, и от всеки човек, ако е честен поне пред себе си. Това обезсмисля спасението чрез добри дела и ни обръща към вярата. Добрият християнин е покаян християнин, който извършва добри дела не защото те са негова самоцел, а защото му е добра вярата. Има взаимовръзка между добра вяра и добри дела. Тя ги поражда. Но ако се погледне праведността на Бог, ще се види, че нашата собствена правда не струва нищо. Все едно да запалиш свещ пред обедното слънце. Тук искам да отбележа, че дръзкото нарушаване на Божия закон води до затвор или развод, или други неща от този род. Както беше казал един бивш министър на правосъдието в България, спазването на закона ще ни задържи на свобода. Всичката тази теория трябва да се обясни от писателите на техните читатели по лек и забавен начин, защото добрата литература е преди всичко стил и изящество. Имаме добрите примери от руската класика, но аз бих добавил и западната традиция като „Quo vadis” на Сенкевич, „Клетниците” на Виктор Юго, „Йосиф и неговите братя” на Томас Ман и един слабо познат автор в България Дан Симънс. Всички те чрез библейските или християнските сюжети засягат темата за Христос, най-светлата Личност живяла някога на планетата Земя.

Друг важен момент е представянето на любовта между двама души като проекция на любовта на Исус към Неговата църква и към всеки човек поотделно. Великите провансалски поети имали само две теми в произведнията си – любовта и смъртта. Нека да се спрем на първата. Именно любовта е универсалната тема, която засяга всяко човешко сърце. През годините изразяването на красотата става по модерен за времето си начин, но езикът на любовта е неизменен през хилядолетията. Интимната лирика на древните римски поети вълнува и сега. Алкей и Сафо са писали по начин, който и днес се изучава в училищата и университетите. Въпреки това, темата е безкрайна и неизчерпаема. Поезията на Евтим Евтимов, Христо Фотев, Дамян Дамянов и други съвременни български автори събира погледите и вълнува човешките сърца. Това е ключ към душата на хората, който модерните автори могат да използват за въздействие и за разкриването на Христовата любов.

Така, като гледам съвременната лирика, установявам, че най-лесно се пише въобще поезия, по-трудно – любовна поезия и най-трудно – еротика. Доколко е морално да се пише последната? Библията ни е съвършен пример. Ако погледнем Соломоновата Песен на песните, ще видим, че еротиката също има свое място у твореца християнин. Соломоновата еротика звучи архаично, но може да бъде отправна точка на много поети. Някои съвременни равини надигат глас и смятат, че Песен на песните няма място в такъв високоморален кодекс като Стария Завет, но еротичното не може да бъде отстранено от човешката личност, тъй като Бог го е вложил в нея, и от един момент нататък трябва да му се даде воля. Когато се пише еротика, в никакъв случай не бива да се пристъпва цинично и вулгарно, а с един красив език да се пресъздаде най-интимната част на човешката личност. Добре балансираната еротична поезия е най-силно въздействащият ключ към човешката личност. Когато подхождаме към своите читатели с любов, ако сме искрени, те ще отвърнат по същия начин и с радост ще купуват нашите книги.

Любовта към родината също има място в съвременната и бъдещата поезия, понеже този, който не обича своите си, не може да обича и чуждите. Тук нямат място омразата и патриотарският тон. Националистът мрази съседите си, а патриотът само обича родината си. Това е главната разлика.

Тук стигаме до пейзажната лирика. Тя е най-поетичният жанр, защото природата е винаги край нас и винаги ни вдъхновява. Разбира се, поетът би трябвало да има очи за красотата на изгрева и залеза, за шума на морето, за цветята, за промяната на сезоните, за величието на планината и за какво ли още не. Както се изразяваше един колега поет: „И камък да видиш, ще се вдъхновиш”.

Някак неусетно за мен самия аз се увлякох по мистичната японска поезия хайку. Тук бих искал да ви запозная с неговите правила доколкото те могат да бъдат преведени на български.

ДЕСЕТТЕ ХАЙКУ ЗАПОВЕДИ:

1. Аз съм хайку; да нямаш други Тайнства освен Мене.

2. Не си прави парник за цветя, стига ти една росна китка.

3. Не изговаряй напразно името на Мига, Твоя Бог.

4. Помни делника, създай шест хайк, но твоят празник е седмата недоизказаност.

5. Почитай сричките на простотата.

6. Не убивай тръпката.

7. Не прелюбодействай с натруфени дами (думи).

8. Не кради чехли на гейши.

9. Не лъжесвидетелствай с похвали.

10. Не пожелавай самотата на ближния си, ти си имаш своя.

Разбира се, това е европейският опит в тази японска поезия, но нека да видим какво са имали предвид самите японци. Хайку-стихотворението се отличава със специфично разпределение на 17 срички – три стиха по формулата 5-7-5 срички във всеки. Японското хайку е музикална поезия. Първият и вторият стих завършват с граматични частици киреджи. Сричката ус означава точка и запетая, ка акцентира върху края на фразата, превръщайки я във въпрос; кина означава учудване, а ран вярност. Тук трябва да се отбележи, че хайку-стихотворението не се изгражда от три различни образа, а е един цялостен образ. В хайку задължително присъстват сезонните думи киго. В този вид японска поезия присъства ториавасе (съпоставяне), при което два елемента се съпоставят, за да възникне единна емоция. Цветовете в хайку са бял, син, розов, жълт, черен, като на последния присъстват доста оттенъци: старо черно, свежо черно, ярко черно, убито черно, черно на светлината, черно на мрака. Искам да кажа само за сведение, че в Япония траурният цвят е белият, а черният е тържественият цвят. Друг принцип е митаня. Едно нещо се приема за друго въз основа на сходство, но се различава от европейското олицетворение. Ономято е принципът на звукоподражанието, но в специфичен японски стил – светлината е пики-пики, светкавицата е хири-хири-хири и т. н. В хайку се използват думи-възглавници, нещо като постоянен епитет. Извечни са небето, луната, дъжда и пр. Цвят може да означава любов, чувства, младост. Да търсиш вечното в света на преходното, неизменчивото в изменчивия свят, това е принципът асоби. Той означава да носиш в сърцето си движението на небето, променливата форма на красотата, усещането за нейната преходност. За хайку са характерни моно но-аваре (печалното очарование) и хосоми (изящество, изтънченост). В съгласие с дзен-будизма всичко в този вид японска поезия пулсира в единен ритъм и хармония. Радостта от свежата красота и всичко наоколо е принципът окаши. Недоизказаността е основна за хайку. Тя се базира на древнокитайския текст: „Думите са изчерпани, смисълът продължава”. Принципът йоджо европейците превеждат като сугестивност, т. е. „присъствие на одухотвореност, където няма думи”. За хайку е характерен лаконизмът и простотата на словесния текст. В този смисъл е и ваби – простота, получена от пестеливост на изразните средства. Това са принципите на японската поезия хайку, които можем творчески да приложим в нашата европейска лирика с цел да обогатим нашите изразни средства.

Наскоро излезе поетичната книга на една моя позната. В нея тя беше писала за всичко – за смисъла от поезията, за любовта между мъжа и жената, за майчинството, за красотата на природата, за родината, за докосването на Бога. Когато ме попита за мнението ми, аз ѝ казах, че трябва да си избере тема и само за нея да пише. Поетът може да опита да се реализира в различни теми и жанрове, но все пак той е добър само в едно или две неща. Дотук аз посочих няколко възможни пътя на поезията и прозата. Всеки има глава на раменете си да си избере пътя в литературата. Поезията е намиране на себе си. Който открие себе си и в какво е наистина добър, може да тръгне по пътя и да бъде истински успешен.

Когато пишех първата си книга, аз не вярвах в реализма. Може би се страхувах да споделя своя житейски опит или все още бях твърде книжен. Постепенно у мен назря идеята, че животът е много по-сложен, по-жесток и по-пикантен, от която и да е книга. Редакторът на втората ми книга ме попита защо се отнасям така жестоко с героите си. Аз си замълчах, но на езика ми беше да му кажа, че животът е ужасен и че ако аз съм честен с читателите си, на моите герои ще се случва именно това, което съм написал. За авторите на проза няма по-добър учител от самия живот във всички негови аспекти. Точно така древните гърци са разбирали изкуството – като подражание на действителността.

Авторите на книги от книгите са безспорно интелигентни и начетени хора, но едва ли някой ще се излъже да ги чете, ако не напишат нещо стряскащо и сензационно. А какво по-интересно има от живия живот? Хербариите са красиви, но опитайте се да подарите на своята възлюбена сухи цветя и ще видите какъв ще бъде резултатът. Разказвали са ми за един възрастен мъж, който всеки декември месец, на деня на сватбата с жена си, ѝ купувал само свежи цветя, при това дори когато улиците са заледени и той може тежко да се нарани! Писатели, опознавайте живота и бъдете смели да кажете Истината! 

Но да се върнем на това, с което започнахме. Предизвикателствата на 21-ви век са да противостоим на вълната от насилие и тероризъм с доброто, истината, красотата. Достоевски е казал, че красотата ще спаси света. Аз бих казал, че Словото в най-общия му и широк смисъл ще спаси света.

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/24-iordan-vasilev