Писателят на 21 век…Кой е той? Преди всичко той е този, който ще остане в литературната памет или, другояче казано, бъдещия класик. Той има много лица ,тъй като е роден и живее на 5-те континента. Той може да бъде българин, македонец, руснак , ирландец, афганистанец, американец , испанец … Но всички тези писатели ги обединява мощта на тяхната изразна сила. Защото не може да си литературен символ на века , ако не притежаваш това качество.И за да се разбере то, не е нужно друго , освен да се прочетат творбите на бъдещите класици. И ако останеш без дъх , ако усетиш неповторимостта на техния глас в хора от гласове и ако сториш това повече с интуицията, отколкото с ума си, то значи , че ти си открил писателите на нашия век. Накратко, писателят на 21 век е бъдещият класик. И той не е непременно романист , както се счита по старо ненаписано правило, нито пък е само нежната му антитеза:поета. Той е представител на всички жанрове и стилове , осъществени както от по-млади, така и от такива, които са достигнали своята зряла възраст. Хубаво би било, наистина, тези творци да са предимно в младежка възраст, по-красиво звучи някакси, но това не винаги е така, защото младостта не е добродетел взета сама по себе си. И ако се вгледаме по-внимателно в техните творби, неизбежно ще съзрем едни и същи черти като, например, пълен отказ от догмите, нормите и литературните кодекси от всякакъв вид , надхвърляне на морала на своята кастова, съсловна и регионална принадлежност, неантагонистична конфронтация с официозните стойности , съвпадение на гледните точки в оценката им от различни журита и читатели. И все пак, ако пожелаем да обозначим обобщено всичко това , е достатъчно да употребим само една-единствена дума: устрем. Устрем във всичките му форми и измерения, устрем навсякъде и във всичко.

Писателите на 21 век се различават по техния стил и по сюжетите, които претворяват. Всичките те, обаче, пишат текстове, които функционират като очистителна стомашна сонда, като отровеният в този случай не е човешкият организъм, а организма на съвременното общество. Преди да го очистят, обаче, те го обхващат като цяло , с което на практика попълват дефицита от глобален поглед върху човека , породен от тясната специализация в една или друга област на научното познание.С особено голяма сила това важи за романа.

Със сигурност би бил бъдещ класик писателят Джеффри Евгенидис със своя роман „Средният пол”. Романът представлява историята на живота на хемафродит , разказан с подкупваща искреност от първо лице.Неговият автор е американец от гръцки произход и за него през 2003 год. той получава наградата „Пулицър”.В него историята на няколко поколения от едно семейство са разказани през погледа на потомък-хемафродит.

Жуно Диас ни изненадва приятно със своя роман „Краткият и удивителен живот на Оскар Уо”. Това е един полуавтобиографичен роман, чийто автор Диас е американец , чиито корени са от Доминиканската република. В него се разказва за пълно и дълбоко нещастно дете в Ню Йорк , което умира в ранна юношеска възраст. Произведението получава „Пулицър” през 2008 година. Специфична особеност на книгата е смесицата от литературен английски и испански , т.нар.”спанглиш” , възникнал в САЩ.

Интересна е съдбата на чилийския писател Роберт Болан(1953 - 2003). Неговият роман „2666” е издаден посмъртно. Авторът е предвиждал той да бъде издаден като пет отделни книги, за да обезпечи финансово своето семейство, но неговите наследници, преосмисляйки литературната стойност на творбата, я издават като роман в пет части.

Романът „Изкупление” на Иън Макюън е поразяваща със своята искреност хроника на загубеното време ,която води подрастващо момиче, преоценяващо и осмислящо по детски събитията от живота на възрастните. Станала свидетелка на изнасилване, тя го възприема по своему , което ще доведе до поредица от съдбоносни събития по-късно.

Зад привидното разнообразие на тези примери стои неизменно нещо общо, което ги свързва:това е техният общочовешки, наднационален и дори космополитичен идеен фон , което личи не само от биографията на техните автори, но и от самите сюжети. Повече от ясно е, че бъдещите класици и днешни символи на писателя от 21 век са граждани на една голяма държава на духа, която няма нищо общо с държавите , от които произхождат.

Тук напълно закономерно възникват и някои въпроси :”В рамките на каква школа или течение функционират тези таланти? Каква е тяхната обща идейно-естетическа платформа …или платформи?”. Най-подходящата украса за отговора би била снизходителната усмивка: често пъти те не се нуждаят от никаква школа, тъй като техният индивидуализъм е основната им типологична характеристика! И дори тогава, когато техните творби са обагрени от тъга , от тях се излъчва двоен оптимизъм: първо за човешкия живот изобщо и, второ, за бъдещето на литературата. Това са творби, които представляват открит лист за строго охраняваната гранична зона на бъдещето , където привидно не властват свободата и въображението, но което отстъпва именно пред тях!Има и една обща гледна точка, която просто пронизва цялото им творчество: това е отказа от изкушенията на национализма. Тези писатели мислят и пишат като земляни, като жители на планетата , а не като представители на едно или друго национално съобщество , на един или друг народ ; от друга страна, някои от тях , посветили се на научната фантастика, разсъждават и като жители на галактиката и дори космоса! На помощ в това приключение на духа често им идват пътуванията. При това тук става въпрос за пътуване в истинския смисъл на думата, а не в смисъл на сърфиране из интернет или полет на въображението като този на Жул Верн, описал места и народи, до които никога не се е докосвал лично. И това е естествено, защото тогава, когато обектът на изображението ти е цялата земя, ти трябва да я познаваш…И нека, когато говорим за пътуване , не употребяваме думата „изгнание” , макар че изгнанието е също специфична форма на опознаване на култури, различни от националната, при това просмукана от емоционалност и философия, които не са присъщи за тривиалното пътуване. Това поражда опияняващото чувство за принадлежност към много култури едновременно и извисява творчеството на бъдещите класици от 21 век до висшите вибрации на духа, недостъпни за примитивните национализми на литературата от миналите векове. То не е красиво бижу ,с което да се окичиш по време на официален прием, а болка , която ражда като „трудна” жена една странна рожба: поредното произведение на изкуството.

Класациите в литературата често пъти възбуждат повече гняв , отколкото възхищение и по това те значително се различават от спортните класации, при които всичко може да се измери в голове , сантиметри или секунди. Особено мелодраматични могат да се окажат те, когато се извършват на международно равнище, защото в този случай вероятността да се събудят задрямалите национални шовинизми е повече от голяма. Изкушението нараства двойно, когато се прави опит за определяне мястото на литература от страни и континенти, които носят бремето на оценки, пълни с предразсъдъци и великодържавническа тенденциозност. Затова опитът за обективна класация на най-успешните писатели на африканския континет, например, извършен от камерунския драматург Ерик Есоно Цими заслужава , ако не възторг, то поне уважение.Целта на неговата класация не е да постави под въпрос личните впечатления на читателя от срещата му с един или друг автор, а да бъде полезен за читателя, който не чете активно , като му посочи най-успешните като число продажби или официално литературно признание писатели и поети. Изследването на Цими обхваща автори, достигнали своя апогей през първото десетилетие от 21 век. По правило те са издали не по-малко от един роман или сборник с новели и са носители на престижни литературни отличия. Трудността, обаче, идва от друго: мнозинството от тези африкански автори са издали книгите си в Англия, Великобритания и Съединените американски щати, поради което много често критиците в тези страни ги титуловат с наименования като „камерунски писател от английски произход” , „дакарски писател от френски произход” и други подобни , което прави бъркотията още по-голяма.Тази т.нар.”бъркотия”, обаче , е благословена, защото тя свидетелства за наднационалния характер на писателя на 21 век. Сред имената в класацията на камерунския драматург можем да посочим Лейла Ъбузейд от Мароко, Унити Доу от Ботсвана , Ленора Миано от Камерун, Ясмина Кадра от Алжир и др.Прави впечатление, че подавляващото мнозинство в тази класация са жени – пряк резултат от засилването на процесите на еманципиране на жената, което , от характеристика на обществото от 20-ти век, вече се превръща трайно и в характеристика на литературния процес през 21 век.

Африканският писател удивително си прилича с писателите на който и да е мило малък народ по света. Той често е неприпознаван като писател от западните интелектуалци, защото живее в затвора на своя социално-политически контекст и неговото творчество не излиза извън кръга на неговите градски почитатели.Той пише основно за западния читател и това обстоятелство автоматично го прави носител на универсализма в литературата , късащ смело националните вериги.Той като че ли постоянно се оправдава за това, че съществува и по това днешният африкански, албански , румънски , български , унгарски и прочие писател си прилича с писателя от миналия век.И дори тогава, когато притежава всичките характеристики на писателя-маяк от 21 век, когото очаква бъдеще на класик, той не изневерява на познатия си образ от миналото.За разлика от него писателите от великите нации на земята пишат на родния си език на теми, достъпни и понятни за техните народи. По този начин те са много по-затворени в своя социум, отколкото представителите на „малките” литератури и стават наднационални само тогава, когато навлязат в дебрите на човешката психология или приемат „учтиво” в своята културна среда творбите на по-малочислени и по-неизвестни национални групи. Този процес е, всъщност, не просто процес на културна абсорбция, а процес на универсализиране на литературните стойности.Много ярък пример за успешна универсализация на творчеството на представител на малък народ е случаят със сръбския писател Милорад Павич.В своята „Автобиография” той пише:”Аз съм писател от 200 години. През 1766 , един от рода Павич публикувал в Будапеща сборник със стихове и, от тогава, ние се смятаме за семейство на писатели.Роден съм през 1920 г., на брега на четирите реки на Рая, в 8.30 часа сутринта под знака на Везни…и този на Змията според хороскопа на ацтеките.До 1984 година бях най-малко четения автор в моята страна. От тогава станах най-четения автор.Написах роман под формата на речник , друг под формата на кръстословици …Петият беше астрологическо ръководство за непосветените.

За моя изненада до сега книгите ми бяха преведени на сто езика. Накратко, аз нямам биография. Имам само библиография. Критиците във Франция и Испания отбелязаха, че аз съм първия писател на 21 век , макар че живях в 20 век, когато човек можеше да докаже своята невинност , но не и своята виновност.

Не убих никого. Но мен ме убиха.Няколко пъти, преди да умра.Би било добре за моите книги, ако техният автор беше турчин или германец.Аз бях писател, принадлежащ на най-мразения народ на света:сръбския народ.

Равносметката е , че придобих през живота си това, което много писатели получават след тяхната смърт. Мисля, че Бог ме одари със своето безкрайно милосърдие , като ми предостави радостта от писането , но ме наказа със същата сила за тази радост.”(виж http://www.maria-bejanovska.com , б.А./

В периоди на изпитание интелектуалците на една страна могат да се превърнат в основен фактор за нейното единство. През периода от 1815 до 1885 г. във Франция управляват последователно шест режима , като самите те са разкъсвани от алтернативни движения. Тогава интелектуалците на Франция спонтанно и непринудено влизат в своята роля , тъчейки общо „платно” от политика и литература . Те воюват на всички фронтове , като с настървение установяват , задържат или укрепват свободата на изразяване и по-конкретно свободата на пресата. Някои от тях стават министри, народни представители и сенатори, сменяйки средствата за борба от литературни с чисто политически.Тази характеристика на писателя от миналите векове се съдържа в латентен вид и в най-уравновесения и успешен писател на 21 век.Тя е като скрит вирус, който във всеки момент може да надигне глава и да преобрази човека на словото , без значение дали той живее в 21 или в девети век преди новата ера! Да, размахът би бил различен и силно обусловен от степента на еволюция на демократичните възгледи в съответното общество, но във всички случаи би ставало въпрос за творческа същност на писателя изобщо, която сродява писателя на 21 век с писателите от цялата история на човечеството.

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/60-stanislav-marashki