БОЖИДАРА ЦЕКОВА - РЕПОРТАЖЪТ

 

                                             На Ирина Александрова

Иво излезе от кабинета на главния редактор възторжен, готов да полети. Утре, по същото време, трябва да представи репортаж и ако харесат работата му, а той бе убеден, че ще я харесат, ще бъде назначен в един от най-престижните вестници. Разбира се има значение, че баща му е съселянин и близък с главния.

Побърза да се прибере вкъщи. По пътя купи няколко жълти ветници. Нищо ново. Отвори лаптопа да потърси тема за репортаж. След пет часа ровене в новини и клюки с ужас установи, че: утрешният ден не е църковен празник, нито историческа дата; няма международни събития, у нас е пълно мъртвило – никакъв конгрес и партиен скандал, няма разцепление в дясно, нито в ляво, никой лидер не е направил шокиращо изказване, което да взриви политическия ни елит, никой не притестира. Светият синод – все едно, че не съществува; енергийните вълнения са в застой; многото фолк певици са здрави – не се развеждат, не сменят любовниците си, Никоя не прави аборт, липосукция, не си увеличава устните и бюста. Футболистите ни не ритат както трябва, всеизвестен факт, но са трезви, нямя скандали и не предстоят уговорени мачове; никой световно известен изпълнител не се е запътил към нашите ширини. Утрешният ден, който е решаващ за Иво, се очертава скучен, без сензации, без простотии, като че светът се е спотаил в очакване на предричаната си гибел. Как да смае главния редактор?

Легна си с успокоението, че утрото е по-мъдро от вечерта. Събуди се ентусиазиран, с желание да напише един слънчев репортаж, като времето навън. Отново прегледа новините – никой нямаше да реже лента. Хвърли поглед в огледалото, в което видя един хубав, напорист млад човек, метна чанта през рамо и тръгна да твори журналистика от висока класа.

Отправи се към спирката на рейса, който щеше да го отведе в центъра на града, където ставаха събитията. Наблюдателното му око забеляза ромка с дете, която внимателно обследваше съдържанието на близкия контейнер. Към нея се приближи друга, по-възрастна ромка. Иво си помисли: „ Сега ще се скарат, може и до бой да стигнат, детето ще се разплаче и в репортажа ще засегна ромския въпрос, това е на мода сега.”

Но двете ромки цивилизовано, по европейски, обмениха мнения за състоянието на боклука, явно си пожелаха успешен ден и по-възрастната се отправи към друг контейнер да търси изхвърлени ценни вещи.

В рейса преобладаваха хората с карти над шейсет и осем години, позагубили удоволствието от живота, които се радваха повече на хубавото време. Летните цветни дрехи прикриваха лошото имотно състояние. Иво си помисли да заговори някоя от жените. Тя щеше да се оплаче от мижавата си пенсия, но това не тревожи никое правителство до сега и не е новина. Няколко седнали младежи съсредоточено наблюдаваха София през прозорците, като че за първи път я виждат. На слизане от рейса възрастен мъж се спъна и падна. Иво се спусна да му помогне.

Ако си е счупил нещо, ще го придружа до „Пирогов”, ще го разпитам, може да е бил репресиран. Не, на тия вече никой не обръща внимание. По-добре някой... ама щом се движи с трамвая си е никой.”

Мъжът стана без негова помощ, огледа счупените плочи, в които се спъна, измърмори нещо по нечий адрес и продължи по пътя си.

Иво стигна до „Орлов мост” и пое към спирката на метрото.

Жалко, че студентите не са започнали лекции. Те винаги могат да предложат тема за репортаж.”

Метрото хвърчеше в двете посоки, хората го приеха за даденост и вече не му се радваха както в първите дни. Иво се спря пред входа на „Била”. Може да пресрещне някоя жена натоварена с покупки, които едвам носи. Ще й помогне и тя радостно ще сподели, че пристига синът й с двете внучки от Канада. От пет години не ги е виждала. Очите й ще се насълзят и тъй като няма свободна ръка сълзите ще потекат по страните й. Репортажът ще е за мъката на майката по отлетелите близки, за двете момиченца, които никога няма да се чувстват българки и оптимистично ще завърши с прословутото наше гостоприемство.

Загуби половин час. Хората излизаха купили дребни неща, забързани, равнодушни, не посрещаха, не изпращаха – сиво ежедневие.

Отправи се към площад „Славейков”. Може да са пуснали книга от световно известен автор. За съжаление и при книгите цареше скука. Цветарницата на ъгъла привлече вниманието му: ето възрастен мъж се суети около лилиумите и розите. Сигурно избира цветя за съпругата си по случай петдесет години от сватбата им. Иво ще го разпита каква е рецептата за дългото съжителство, а мъжът ще отговори: ”Компромиси, момче, компромиси и много любов.” Ще се получи ведър, приятен за четене репортаж. Трябва да бъде оригинален. Докато другите правят репортажи за катастрофи и чертаят мрачни прогнози, той ще пише за цветя, но мъжът си тръгна и само няколко жени купиха евтини букетчета за погребение в близката църква.

Обиколи театрите наоколо с надежда в някой да има премиера. Нямаше. Дано срещне някой известен актьор, да поговори с него за магията на сцената, за претворяването, за себераздаването. Актьорите се бяха изпокрили. Те снимаха филми, сериали, предавания в телевизията, дублираха и не се мотаеха по улиците.

Слънцето косо изпращаше ултравиолетови лъчи. За края на септември то щедро и любвеобилно раздаваше топлина, сякаш искаше да достави радост на хората в тази страна, които живееха в перманентна криза. Иво усети глад. В портфейла му имаше само четири лева. Утре щеше да получи запис от родителите си, но те се умориха да го отглеждат, настояваха да работи и вече сам да се издържа. Но как? С мечти за голяма журналистика, с преданост към истината, със смелост и чувство за дълг? Следеше писанията на утвърдилите се журналисти и виждаше как опитно, ловко жонглират, нагаждат се към конюнктурата, забравят на какви позиции са били предходните години. Той няма да лавира, да обругава или славослови. Той ще служи на истината. С тези високопарни мисли Иво се мъчеше да подгрява настроението си докато ядеше на крак парче пица. Половината ден е зад гърба му, отбелязваше зародилото се безпокойство. Накъде да се отправи? Може би към „Пирогов”, колкото и да не му се искаше репортажът му да е изцапан с кръв.

В коридора чакаха хора с угрижени лица, санитар буташе количка, в която седеше мъж с гипсиран крак. От един кабинет излезе малчуган с бинтована глава. Ето подходящ случай. Иво се спусна и се опита да го заговари, но родителите веднаго го парираха и бързо напуснаха болицата. Поседя малко, обиколи коридорите – нищо впечатляващо – леки травми и скрити болести. Напусна сградата.

Слънцето заливаше града със светлина и топлина, улиците опустяваха и над града се понесе някакво сънно спокойствие. А Иво го обземаше паника, денят изтичаше, нищо не се случваше, беше уморен, краката го заболяха. Успокояваше се, че в часпика, когато хората залеят площадите, тогава...

Отправи се по малките улички към НДК и пред очите му черен джип перна жълтеникав едър пес, той изквича и се преметна във въздуха, а возилото спокойно отмина. Иво забърза към просналото се на земята животно, то полежа колкото да се съвземе от удара, после както възрастния човек, бавно се изправи и на три крака закуцука нанякъде. И темата с бездомните кучета се скри от погледа му.

А защо не си съчиня някаква случка? Кой ще провери? Да не би всичко написано да е истина? Това да не е военен рапортаж? Но съвестта, която още не бе загубил, веднага се обади: - И ще започнеш кариерата си с лъжа, така ли? Не те ли е срам! - Срам ме е, но тази работа ми трябва. - Ако ще съчиняваш стани писател. - Писателите у нас не могат да се издържат с писане. Трябва ми заплата. За-пла-та!”

Уморен седна да си почине на пейка пред фонтана в градината на НДК. До него две хубаво облечени възрастни жени, с интелигентно излъчване, наглеждаха невръстните си внучета. Заслуша се в разговора им. Говореха компетентно и с голямо удоволствие, коя какъв кейк правела за следобедното кафе.

Колко време губим да приготвим храната си, - помисли си Иво, - защо губим още толкова да я обсъждаме? Няма ли по-интересни теми за разговор?”

Желанието му се изпълни – двете жени заговориха за болестите си. Стана и се премести на друга пейка.

Настъпи оживлението след края на работния ден. Река от хора заля „Витошка”, изпълни кафенетата и пейките. Около него се смееха. Момичетата демонстрираха голите си гърбове и дълги бедра на ненужно високи токове и стърчаха над момчетата, които по-неуспешно, разхождаха косматите си крака в къси панталони и джапанки. Средното поколение не оставаше назад в надпреварата за ведро настроение. Дори възрастните забравяха болестите и се радваха на топлото време и заобикалящия ги вихър от цветове, усмивки и радостна гълчава.

Иво си помисли, че не вижда уличен музикант, тъжен инвалид в количка, просещо дете. За какво да пише? Целият свят беше виновен за неговото фиаско или той не е за тази професия. За първи път се усъмни в себе си. И това съмнение го изхвърли от релсите. Главният редактор бе заложил тест за възможностите му и в същото време Иво тестваше готовността си за професията на жулналист. Може би не притежава нужните качества, не е достатъчно пробивен, конбинативен. Баща му каза веднъж: „Ти си прекалено честен, сине, не е за теб тая работа.” Ето че се проваляше, но трябваше ли при първия провал да се откаже? Зает с тези неприятни мисли Иво вървеше вглъбен в себе си и тогава чу смразяващ вик идващ от небето. Вдигна глава. На последния етаж на балкона на висок блок стоеше мъж. Той ли бе изхвърлил нещо цветно във въздуха или не бе успял да го задържи и просто гледаше как една разперена шарена рокля, с развени смолисти коси лети и давно пада. Иво следеше полета. Стори му се цяла вечност. И се зарадва. Боже, как се зарадва! Щеше да опише в забележителен репортаж това, което се случва пред очите му, този уникален летеж.

Назначиха го.