ХВАНАХ ГОСПОД ЗА РЕВЕРИТЕ
Хванах Господ за реверите
и го разтърсих,
докато не се избистри
пияният му, слепнал поглед.
Докато не се изпъна като ластик
и не козирува.
Писна ми да ме подминава
и да си извръща главата настрани.
Писна ми да не ме брои за стотинка
в дъждовните си джобове.
Писна ми да ми писва. И,
затова го хванах за ревера,
затова го разтърсих,
но той пак се отпусна и слепи очи
в беззвездната ленива нощ,
пиян от тлъсти и пенливи
залези и изгреви.
Сложих го да седне и му сипах вино –
от това, от което пият жените,
и поставих картите на масата.
До дама пика
искам винаги да има сърце купа.
От здраве да не се отърва,
от дълъг и щастлив живот.
И тогава – всеки ден ще сядам
на масата на Господ
и ще пълня
чашата със вино,
от това, от което пият жените.
ДЯВОЛ И СВЕТИЦА
Жените зад гърба й съскат диво.
Мъжете
с вълча страст я преоткриват.
А тя –
между небето и земята,
тревожи още този необятен,
безгрешен свят.
Но в тялото й стройно
напира нещо силно, непристойно…
В душата й светулка малка свети.
Жадува смях, приятелства, конфети…
Не духайте светулката, законни
и строги хора
с принципи изконни!
Жена е тя.
Самата е светило.
Под дрехата си
две слънца е скрила…
Зограф изкусен, зная,
ще я срещне
и нейните сълзи
и обич грешна
ще възкреси със божия искрица
в една икона –
дявол и светица.
ПО-ПИЯНА ОТ МЪЖ
По-пияна от мъж
и по-грешна от дявол,
пия звездната ръж
и се къпя в жарава.
Мое древно момче,
целуни ме, за Бога.
Виж, морето влече –
аз да плувам, не мога
Дай спасителен бряг.
Аз обичам те в синьо.
По-пияна от Бог
съм в морето от вино.
Мое древно момче,
отвлечи ме, за Бога.
Времето ни сече
и на нещо залага.
Аз залагам на теб.
Всички карти откривам.
Мое древно момче,
прегърни ме, загивам.
БАВИ БОГ
Бави Бог, бави, но не забравя.
Ако забрави, ще му напомня.
Да ги накаже лошите – трябва
да врат в казана адов –
огромен.
Не може раят да ги насища
и тук, и в полога на небето.
Добрите люде дърпат каиша
и се държат днес все за сърцето.
Господи, плюй си в своята пазва,
иначе ти си съвсем излишен.
Караш ни да се самонаказваме.
Низшите – висши,
висшите – низши.
АЗ НОСЯ ЩАСТИЕТО СИ ВЪВ РЕШЕТО
Аз нося щастието си във решето
и чакам на брега на реката.
Когато бликне златната вода,
събуди ме!
Дано дойде по-скоро,
че ще пропилея живота си,
като все още спяща красавица.
Аз се блъскам по улиците
като изоставено куче
и търся огризки любов
в контейнерите на самотата.
Трябва да намеря точните думи,
способни да закърпят всички дупки,
през които прозира вятърът.
Нали всички живеем,
за да обичаме.
Обичаме, за да живеем,
или просто – все още живеем…
А истинските чудеса
стават само в душите ни,
когато решетото на щастието
е все още пълно…
БАЩА МИ, МИЛИЯТ
Баща ми, милият,
е легнал тихо
да си почине в дървената ракла.
Облечен е със новите си дрехи,
със дъх на орех, нафталин и шума,
прикътани за този краен случай.
Нагизден е за звездния си празник.
Ще свири с гайдата си на хорото
и ангелското село ще играе,
и дяволите ще забравят злото…
Облечен е за вечния си празник.
А ние лъснахме и двете му обувки.
Там може пък да му поникне крак.
Все казваше, че страшно го боли
в коляното – отрязаният, долу …
Как дяволски безбожно го боли.
Да. Господ сигурно ще му пришие крак
и пак ще свири радомирска ръченица.
И пак със мама ще се надигравят…
А аз ще мисля, че в небето свято –
със облак над крилото –
махат птици.
ГОСПОДИ, НЕ МИ СТИГА ВРЕМЕТО
Господи, не ми стига времето.
За никого и за нищо вече не ми стига.
Захлупват ме думите като лавина,
като отприщена речна дига.
И заплитат ме лепкави паяци във интриги,
във ъгли, в мрачини полудели,
и остава ми силица малка нищожна
да изпъна гърба си, утрото да застеля.
Да си открадна зрънце мъничко време,
което все някога да ме разлисти.
Господи, не ми стига времето
да се прекръстя и да се пречистя.
http://svobodenpisatel.org/…/2013-…/869-parvoleta-madzharska
