Стихове от „По сянката ни разпознава светлината“

 

Така, все повече така

 

В садене на полезното,

в заслушване на птиците,

в припяване

да минат дните ми оттук нататък.

 

Усещането да си жив

и радостта от въздуха

с тръпчив и силен мирис –

тревата късам с две ръце.

 

Единствено и само мен

да чака пейката на двора,

за умореното ми тяло пристан тих.

 

И облакът да пада ниско-ниско,

да чуе как водата си говори,

тъй както аз я слушам,

чувам.

 

Край моя дом е пътят на водата.

 

 

Леки есенни одежди,

лека есенна мъгла,

утрото едва проглежда,

в утрото ръми тъга.

 

Езерото попилява

лодчицата без весла,

няма за къде да плава,

няма. Ничия е тя.

 

Щъркелите са далеко.

Врабцѝ, гарвани стоят.

Нейде кукувица еква

в този безответен свят.

 

Неприветно два дувара

още читави стърчат.

Там щурците катунари

на прощаване скриптят.

 

И луна на залез скланя

алената си глава,

а на изток се прокрадва

дрипавата синева.

 

 

За миг помислих –

чудо се случи.

Влезе в метрото дядо с кривак.

И замириса на хляб и лучец,

на овче мляко с педя каймак.

 

Ей тъй, по детски,

исках да питам:

– Дядо, къде ти с този кривак?

Дядото светна, сетне залитна

и го отнесе последният влак.

 

 

Чувам водата във вадата

от снощи бърбори,

проглася:

река съм, река съм, река съм.

 

На високия покрив отсреща

косът гордо,

надменно

се надвиква с дъжда.

 

Охлюви,

червеи,

жаби

пъплят щастливи

из мократа сочна трева.

 

Просто и преходно,

и удивително.

 

По някакъв начин съм жива,

непринадлежна и неподходяща,

смачкано късче коприна,

знаменце, пускано-хващано.

 

Глупости пишат и трият

ръцете, от студ посинели.

И носят в паницата вино

на близките ни, на умрелите.

 

Поднасям им, казвам „наздраве“,

наместо „светла ви памет“.

Единствени те ни остават

и ни прикъткват на завет.

 

А с живите – гледам-невиждам –

се разминаваме занемели,

в лъжлив целофан зазидани,

опаковани недозрели...

 

Все още съм тук и съм жива.

Но често си мисля – защо ли,

ако поне веднъж не успея

риба да хвана в подмолите,

 

да я поделя край огъня

с човеците над Земята.

Без целофан и надписи.

С риба и вино в ръката.

 

 

Палтото

 

I.

 

Палтото до вратата ми.

Без мене.

Приветливо и мило ме поглежда.

 

Кафяво-топло.

 

С гласовете

в материята плътна,

в тишината,

в материята тъмна и свенлива...

 

Съвсем наблизо

шалът му ефирен,

изпъстрен с жълти нарциси,

потръпва.

 

II.

 

Палтото ми на закачалката

би

открехнало вратата.

 

Промъквайки се ребром,

би

излязло,

за да потъне в пелената снежна.

 

Би...

 

Ако

ръцете си за малко му заема.

 

III.

 

Палтото,

свлечено край храста,

озърта се безпомощно и търси,

хрипти задавено,

опитва да си спомни.

 

Да върне тялото,

което го предаде.

 

 

Свирчицата –

дялана-недодялана,

дупчицата ѝ -наполовина.

 

Лодката –

плитка, недодълбана,

водата я преобръща.

 

Седефчето –

зряло-недозряло,

мидата му на брега лежи.

 

Толкова неща за довършване...

 

 

Чаках

да проплача и проплаках.

Чаках

да проходя и проходих.

Чаках

да проговоря и проговорих.

Чаках

да порасна и пораснах.

Чаках

да се изуча и се изучих.

Чаках

да имам дете и отимах.

Чаках

да обичам и обичах.

 

Чаках

да не съм извън.

 

Чаках

на вратата,

на прозореца,

на покрива на облака.

 

А тревата...

тревата тъче покривало.

 

Кротката Божа трева.

 

 

***

Христиана Василева

 

И в новата си стихосбирка Люба Александрова ни прави съпричастни към своите находки. Тя умее да открие красотата и мъдростта на дискретни човешки състояния и усещания, има око за простата мъдрост и хубост дори в незабележимите на пръв поглед прелести и внушения на заобикалящата ни природа. За да разчете посланията, които носи всичко това към човека, той трябва да има сърце и око.

Люба има такова сърце. Намерила е и път към тези внушения и послания. Намерила е и необходимите художествени похвати, за да ги сподели и изтъкне пред своите читатели.

В това начинание тя успява повече отколкото в предишните си книги, защото е усетила непоколебимата сила на точната дума. По този път тя се освобождава от примамката на бъбривостта. Възнаграждението е художественият успех, който постига. Възнаграждението е в съпричастието на читателя.

Пред нас е „По сянката ни разпознава светлината“.

Да е честита на авторката!

Зная, че прочитът ѝ ще донесе художествена наслада на читателите.

Март, 2017

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/31-lyuba-aleksandrova