Стихове от „По сянката ни разпознава светлината“
Така, все повече така
В садене на полезното,
в заслушване на птиците,
в припяване
да минат дните ми оттук нататък.
Усещането да си жив
и радостта от въздуха
с тръпчив и силен мирис –
тревата късам с две ръце.
Единствено и само мен
да чака пейката на двора,
за умореното ми тяло пристан тих.
И облакът да пада ниско-ниско,
да чуе как водата си говори,
тъй както аз я слушам,
чувам.
Край моя дом е пътят на водата.
Леки есенни одежди,
лека есенна мъгла,
утрото едва проглежда,
в утрото ръми тъга.
Езерото попилява
лодчицата без весла,
няма за къде да плава,
няма. Ничия е тя.
Щъркелите са далеко.
Врабцѝ, гарвани стоят.
Нейде кукувица еква
в този безответен свят.
Неприветно два дувара
още читави стърчат.
Там щурците катунари
на прощаване скриптят.
И луна на залез скланя
алената си глава,
а на изток се прокрадва
дрипавата синева.
За миг помислих –
чудо се случи.
Влезе в метрото дядо с кривак.
И замириса на хляб и лучец,
на овче мляко с педя каймак.
Ей тъй, по детски,
исках да питам:
– Дядо, къде ти с този кривак?
Дядото светна, сетне залитна
и го отнесе последният влак.
Чувам водата във вадата
от снощи бърбори,
проглася:
река съм, река съм, река съм.
На високия покрив отсреща
косът гордо,
надменно
се надвиква с дъжда.
Охлюви,
червеи,
жаби
пъплят щастливи
из мократа сочна трева.
Просто и преходно,
и удивително.
По някакъв начин съм жива,
непринадлежна и неподходяща,
смачкано късче коприна,
знаменце, пускано-хващано.
Глупости пишат и трият
ръцете, от студ посинели.
И носят в паницата вино
на близките ни, на умрелите.
Поднасям им, казвам „наздраве“,
наместо „светла ви памет“.
Единствени те ни остават
и ни прикъткват на завет.
А с живите – гледам-невиждам –
се разминаваме занемели,
в лъжлив целофан зазидани,
опаковани недозрели...
Все още съм тук и съм жива.
Но често си мисля – защо ли,
ако поне веднъж не успея
риба да хвана в подмолите,
да я поделя край огъня
с човеците над Земята.
Без целофан и надписи.
С риба и вино в ръката.
Палтото
I.
Палтото до вратата ми.
Без мене.
Приветливо и мило ме поглежда.
Кафяво-топло.
С гласовете
в материята плътна,
в тишината,
в материята тъмна и свенлива...
Съвсем наблизо
шалът му ефирен,
изпъстрен с жълти нарциси,
потръпва.
II.
Палтото ми на закачалката
би
открехнало вратата.
Промъквайки се ребром,
би
излязло,
за да потъне в пелената снежна.
Би...
Ако
ръцете си за малко му заема.
III.
Палтото,
свлечено край храста,
озърта се безпомощно и търси,
хрипти задавено,
опитва да си спомни.
Да върне тялото,
което го предаде.
Свирчицата –
дялана-недодялана,
дупчицата ѝ -наполовина.
Лодката –
плитка, недодълбана,
водата я преобръща.
Седефчето –
зряло-недозряло,
мидата му на брега лежи.
Толкова неща за довършване...
Чаках
да проплача и проплаках.
Чаках
да проходя и проходих.
Чаках
да проговоря и проговорих.
Чаках
да порасна и пораснах.
Чаках
да се изуча и се изучих.
Чаках
да имам дете и отимах.
Чаках
да обичам и обичах.
Чаках
да не съм извън.
Чаках
на вратата,
на прозореца,
на покрива на облака.
А тревата...
тревата тъче покривало.
Кротката Божа трева.
***
Христиана Василева
И в новата си стихосбирка Люба Александрова ни прави съпричастни към своите находки. Тя умее да открие красотата и мъдростта на дискретни човешки състояния и усещания, има око за простата мъдрост и хубост дори в незабележимите на пръв поглед прелести и внушения на заобикалящата ни природа. За да разчете посланията, които носи всичко това към човека, той трябва да има сърце и око.
Люба има такова сърце. Намерила е и път към тези внушения и послания. Намерила е и необходимите художествени похвати, за да ги сподели и изтъкне пред своите читатели.
В това начинание тя успява повече отколкото в предишните си книги, защото е усетила непоколебимата сила на точната дума. По този път тя се освобождава от примамката на бъбривостта. Възнаграждението е художественият успех, който постига. Възнаграждението е в съпричастието на читателя.
Пред нас е „По сянката ни разпознава светлината“.
Да е честита на авторката!
Зная, че прочитът ѝ ще донесе художествена наслада на читателите.
Март, 2017
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/31-lyuba-aleksandrova