З А В Р Ъ Щ А Н Е

(малка носталгична поема)

 

Какво ме връща в родното ми село?

Това са може би игрите детски –

до късно, до смрачаване –

на тихите и прашни улици.

Играехме на „гоненка“,

на „прескочи кобила“,

на „война“ и на... театър.

И имахме си даже режисьор!

 

Какво ме връща в родното ми село?

Това са може би широките поляни,

обрасли със белизма и бодли,

където тичахме на воля боси,

с крака немити, изподрани...

Цървули нямахме си даже!

 

Какво ме връща в родното ми село?

Дали това е изворчето бистро,

с най-сладката вода, с която

стомните си пълнехме със шепи.

Към изворчето водеше следа –

зелена тънка ивица трева!

 

Какво ме връща в родното ми село?

дали това е синята река –

най-прекият и романтичен път,

по който с кораб стигахме до Русе?

От палубата гледахме брега

и махахме със кърпичка в ръка...

Сега и пътнически кораб няма!

 

Какво ме връща в родното ми село?

Това със сигурност е гробът майчин,

до който вече се простря и бащин...

И там, при тях – от хълма, от високо

се вижда всичко:

и улиците, вече асфалтирани,

и малките поляни без стада,

и мястото на изворчето бистро,

поило ни със ледена вода,

и Дунава, по който надалече

отплават само шлепове с товар...

 

Понякога във мислите си само

аз се завръщам в родното си село!...