Моля ти се,

измислѝ врата,

начертай пътека,

намери ми брод,

сътвори ми свят,

във който теб отново ще те има

и протегни ръка,

така жестоко

искам да те видя…

Морето се загърна

със мълчание;

луната приюти сълзите;

дъждът със твоята усмивка

ме посрещна;

тревата с полъх нарисува

твоите стъпки;

скалите си припомниха

ръцете ти;

извивката на твоите рамене

повтори планината;

за твоето лице разказа

вятърът;

нощта нашепна тайни

от сърцето ти;

небето взе гласа ти

и го подари на птиците,

а слънцето разпръсна светлината

от очите ти…

(трета награда от националния конкурс „Памет” 2017 г.)

 

 

Сънувах ярко синьо небе…

Сънувах безкрайно зелена трева…

Сънувах как с буйни коне

препускаме покрай гора,

покрай стари борове, река…

разпилени от вятъра гриви,

ехо от бързи копита,

във въздуха - нашия смях…

безкрайно зелена трева…

и ярко синьо небе…

препускахме с буйни коне

покрай стари борове, река…

Сънувах тебе и мен…

 

 

Безцветни, тихи дни. Във тях

обтегната до болка струна -

ще свърши самотата

и ще дойдеш ти.

Затворената мида на душата

стаила всичко нежно,

разтваря се полека, плахо

да се разкрие цялата пред тебе…

Но пламъкът на радостния порив

безмилостното време вледенява

и тръгваш ти.

Във мидата като ранено цвете

душата ми отново се затваря.

А вятърът навън във мрака

със тишина засипва твоите стъпки…

 

Зазидани

във времето

и във пространството

не виждаме

реалната страна

на отражението

наречено живот,

във който сме затънали

до болка…

Обратното броене

вече е започнало,

не мога да го спра,

но ти не се страхувай,

дай ръка,

ще бъда винаги до теб

и винаги ще те намирам,

дори когато и от вярата ти

не е останала

следа…

https://svobodenpisatel.org/…/2012-12-3…/1010-mariya-atliman