Аз, здрава и права, подтичвам като вървя, припявам си като мия прозорците, сънувах, че се намирам в служба ТЕЛК. Подавам на жена в бяла престилка някакъв лист и с глас кротък и притихнал, ама тъй притихнал, че не мога да се позная, казвам: „В този документ сте допуснали две грешки“. Жената казва нещо, не го чувам, защото съм и малко глуха. И докато се напрягам да разбера, картината в съня ми се сменява. В нашето село съм, влизам в църквата Света Богородица, заедно със съседките Бистра и Денка. Свещениците на два гласа пеят божествени псалми за празника на селото Свети Дух. Жените се загубиха някъде, тръгнах сама да бъда поръсена с китката босилек и да целуна на попа ръката. Навеждам се над сребърния кръст в ръката му, а едно въздушно течение изскача от олтара, завърта се като пумпал и издухва всичките орехови листа от пода на църквата. Аз стоя под купола, гледам нагоре, канех се май да питам Бога за нещо, но ясно си спомням, че не питах нищо, а като свалих очи, се видях пред два ковчега. Поповете пееха божествена заупокойна. Ковчезите бяха големи, сковани специално за едри хора от шпертплат, ъглите им стегнати с метални гривни, болтовете и гайките им блестяха. Не можех да откъсна поглед от лъскавите гайки. Не поглеждах покойниците, а пък знаех кои са – бяха моите съседи Трифон и Василка. Този ден на обед бяха ме повикали да ги упътя как в София да стигнат до ЦТЕЛК. Щяха да тръгват вечерта на път. Казах да си вземат едно купе във влака, а на гарата в София да се качат на такси и да кажат къде да ги закара. „Ще ти бъде трудно да шофираш в София“ – му рекох и си тръгнах.

На Василка в областния град не били й дали „група“, та щели да опитат по-нагоре. Пък какво ли й е на Василка, сто килограмова жена, пуши повече от мъжа и от дъщерите си, гледа прасета, кокошки, пуйки (пуйките са на кака Пенка, но в съня ми бяха нейни,) два декара двор тя го оправя, сади, копае, полива, ту тя ми дава разсад, ту аз на нея... Вървя към мойта къща и се чудя. Чудя се и надничам в ковчега. Не виждам лицето на Васка. Покрито е с мъжка носна кърпа по краищата със сини тънки и дебели черти. Погледът ми тръгва напред, опитва сe да повдигне кърпата със сините краища, но не успява. А аз в това време хем си стоя на мястото, хем се умножавам: ставам двама, трима, четирима човека. Единият хуква да търси жените. Другият върви след попа и дебне да целуне ръката му. Най-високият се провиква: „Какво правиш, бе, спри се!“ – Подвиква на погледа ми. Коя точно от четирите души съм не зная, но усещам как погледът се вмъква в мене и го виждам, че гледа виновно като бито куче.

Защо се подвира под кърпичката на жената? Там няма нищо. Когато снощи в тъмното се ударили в оня спрял трактор, телата им изхвърчали в нивите, откъснал се и покривът на колата, та отнесъл лицето на Василка. Не питам защо, само стискам ръцете на момичетата им, от самосебеси зная, че тракторът е спрял, защото горивото му свършило, трактористът тръгнал с тубата на стоп до града да налее, та да го прибере от пътя...

Вече не се чудя защо съм в Телка. От Тришко и Васка ми е дошло. В сънищата тия работи стават заразни. Не щеш, ама прихващаш. Та подавам аз документа, соча на жената грешката:

– Написали сте ето тука „Без ЕМГ“. Изследване има, дадох Ви оригинала.

– Видях го, госпожа. Но е без значение, показателите му са слаби.

– Пишете тогава: „ЕМГ със слаби показатели“.

– Защо сте се захванали за ЕМГ-то? – негодува докторката.

И аз това се питам. Хем не мога да си спомня трите букви какво означаваха. Но се инатя – в такъв отговорен документ не е редно да се пишат неверни неща! Това умозаключение не го правя дори наум – то нахлува като външен тласък в ума ми, сякаш е чакало на прага, за да се втурне в него. И ме изпълва с решителност. Неосъзнато се старая всичко да е изрядно и да стане бързо, преди нейде да ме е причакал някой трактор...

– Другата грешка? –присмехулно пита жената от Телка.

– Тука пишете „Крайници без отоци“. Аз от трийсет години не съм си виждала краката нормални, все са отекли.

Надигам полата си и показвам двата мои крака, надебелели като елекрически стълбове. И се изненадвам, сякаш и аз за първи път ги виждам.

– Такова е мнението на специалистите.

– Ще ви пошепна нещо – казвам. И виждам как се наклонявам към русите къдрици, там където се люлее красива златна обеца. Чувам се как пошепвам: „Трябва да знаете, че и те като Вас го преписаха от предишни епикризи... Никой не ме прегледа, не ме попита как се чувствам, защо искам Телк“.

– Няма значение как се чувствате. Това е субективно. Важно е написаното в документите!

– Краката ме болят!

– Но нямате язви!

И раменете ме болят, и китките, и коленете. Не погледнахте дисковете от рентгена, които нося.

– Но нямате сменени стави!

– Ортопедът препоръча да си търся спонсор, стрували по пет хиляди всяка!

– Но не сте ги сменила, госпожо! – усмихва се. –Това е важното.

– Важно за кого? Къде е смисълът да ми помагате в самия край на заболяването? Сега помогнете, да се забави процесът! Освен това.... На осемдесет и толкоз съм, не искам да ме погребат със скъпи стави!

– Но не се подпирате с бастун, нито на патерици. Изглеждате двайсет години по-млада, госпожо!

– Официален отговор ли ми давате? Благодаря за комплимента, не ми ли обяснявахте до ей сега, че не е важно каква ме виждате, а какво ще пишете в документите ?...

Надприказването стана дълго, а сънищата ни са кратки и може би затуй картината се завъртя и изчезна незабавно. Така и не разбрах, а толкоз ми се искаше да зная ще ми дадат ли група... Опитах да се върна в Телка, но не стана. Защото лежах в ковчег, нагласен с лъскави копринени плисета, целият в бяло и аз самата бях облечена в бяло. Всичко наоколо бе леко и въздушно. Лежах спокойно, ще кажеш, сладко съм заспала. „Кротка бях приживе и кротка си отивам“, прищракна огнена светкавица в умиращото ми съзнание. Стори ми се даже, като гледах отстрани, прикрита зад едно стебло на бор, че леко се усмихвах. Може да е вярно, защото не ме болеше нищо. Малко преди гробарите да започнат в такт и съвсем ритуално да отпускат въжетата, някой повдигна капака и ми задърпа коленете. Искаше да ми открадне скъпите стави. Не ме заболя, но тъй се разгневих, тъй се развиках, и виках до премала...

...Седнах в леглото.

Бях потна, виках без глас, размахвах ръце, отпъждах крадлата.

Още я виждах в бюрократично бяла лекарска престилка.

Транзисторчето ми предаваше последната за деня емисия:

„На пътя между Казанлък и Габрово две коли се сблъскали, загинали са всичките шестима пътници...“

 https://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova