Размисли

ДУШАТА НА ЧОВЕКА Е КАТО НЕЖНО ЦВЕТЕ, НО МОЖЕ И ДА Е НАТЕЖАЛА ОТ БОЛКА

Преди време моят приятел Кирил Димитров ми обърна внимание на факта, който дотогава не ме е впечатлявал : малкият брой журналисти от някогашния официоз „Дунавска правда“, изявили се и като автори на книги. След разговора ни се поразмислих, попрехвърлих през ума си различни имена – не само на бивши редактори, но и на сътрудници на ежедневника.И естествено броят на сътрудниците, издали в последните години книги, беше къде-къде по-голям./Аз самият съм от тази група и мои стихотворения и статии, печатани в „Дунавска правда, по-късно намериха място в някои от книгите ми./На какво се дължеше това, че тези, които са редактирали чужди текстове, които са печатали свои творби не само в русенския вестник, но и в столични издания, в крайна сметка не са се изявили като автори на книги?...

Тези мисли поставям сега на белия лист във връзка с книгата „Тежък цвят е душата ми“.Автор на този поетичен том е Красимира Василева – дългогодишен редактор на в. “Дунавска правда“ /1974 – 1990/ и „Утро“ /1990 – 1997/, /като в периода 1992 – 1995г. е зам.-главен и главен редактор на вестника/.Всъщност това е нейната първа книга /!/, побрала стихове, писани в един продължителен период - 1967 -2012 г. /!/

В случая и двата удивителни знака са уместни. Първият – заради факта, че авторката е отлагала дълго време своя дебют и едва във връзка с 60-годишнината си /постъпвам неджентълменски, посочвайки възрастта на жена, но самата авторка в автобиографичната си бележка, поместена на задната корица на книгата, не крие факта, че е родена „на 2 юли 1952 г. в Русе“/ се решава да издаде своята лирика в книга. При това – също заслужава да се отбележи, „Тежък цвят е душата ми“ е отпечатана не през 2012-та, а през 2013-та година.

В едно кратко стихотворение Красимира Василева изповядва :

Цветята си не вадя на сергия

и стиховете си не ще окича там.

Според мен точно тези редове посочват истинската причина за късното излизане на тази книга.

Вторият удивителен знак е във връзка с времевите граници на предложената поезия. Те заключват 45 години от живота на Красимира Василева, пречупени през погледа, сърцето, ръката на една поетеса.45 години, в които е имало всичко – и влюбване, и мечти, и любов, и загуба на близки хора, и натрупване на спомени, и разочарование, и възторг пред красотата, и омерзение от човешки постъпки, и стискане на зъби, и търсене на упование...И всичко това отразено в поезия – искрена, неподправена, завладяваща...

Ако използвам заглавието на една от стихосбирките на Павел Матев, в своята първа книга „Тежък цвят е душата ми“ Красимира Василева представя своите натрупани лирични мълчания. Не бих се учудил, ако в близките месеци авторката сподели с нас и своите натрупани журналистически мълчания посредством втора книга – с част от публицистиката си, която е печатала през годините.Преди четвърт век, а и „отгоре“, нейното име се появи под интервюта с различни духовни първенци. За съжаление днес някои от тези поети и писатели ги няма, но чрез перото на Красимира Василева мислите им са останали живи – Емил Манов /1918 – 1982/, Владимир Полянов /1899 – 1988/, Марий Ягодов /1912 – 1996/, Драган Тенев /1919 – 1999/, Иван Коларов /1923 – 2009/...И именно в подобна книга те ще заживеят свой нов живот. Уверен съм, че интересът и към тази книга ще е също толкова голям, колкото предизвика „Тежък цвят е душата ми“.    

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/307-zhivodar-dushkov