Владимир Луков, „Мястото, откъдето започва безкраят”, изд. „Пропелер”, 2012

Владо, почти цяла зима отлежа твоята проза „Мястото, откъдето започва безкраят”, докато се хвана да разгърна корицата. Сигурно и по твоите рафтове чакат реда си десетки книги. Моментът да разтвориш първата страница е като среща с близък човек, който внезапно се обажда след дълго отсъствие. Щом уловя това усещане, знам, че е дошло времето да чета.

Вече се задава пролетта на 2013 г. и аз наскоро свърших книгата ти, макар безкраят да няма свършване. Но щом има място, откъдето да започва безкраят, и то е някъде в главите ни, може би главите на Слънчевия човек в нас, би трябвало да има и предели, през които да прескача и да продължава все нататък и нататък... А ти си отредил цяла поредица да тръгне с този първи том, продължавай смело и откровено-завоалирано из вътрешните си пътища.

Началото на книгата с философската усложненост на китайските тетрадки ми идва „връз баира” за такава земно-неземна проза. Но всеки автор меси тестото на мисълта, сюжета, стила и откритията на езика със свои си тайни треви и подправки, за да добият неговия дъх. А прозата ти носи дъха на легенда, сънувана загадка, нещо било и небивало, светла утринна картина или забулена в мараня представа. Успял си в най-важното – имаш разказ, който тегли читателя напред. Не типичен, класически разказ, а вътрешно заплетен, стъпаловиден, който ту се изяснява, ту още повече навлиза в мъглявините на съзнанието с всяко ново стъпало... Това разказване при теб минава през сложни представи, споменно-миражни образи и усещания, през тръпнещи картини на гори, ливади, скрити глигански пътечки, просветлени или мрачни места, градски и таванни пейзажи с техните звуци и миризми, с малкия и широк свят на усещанията. Представите на героя извайват реалността, виждат отвъд видимото, съпровождат крачките на привличането... Въображаемото става по-истинско от предметното, предугажда го, върви с неговите стъпки, сякаш го ражда от собствената си глава – главата на Зевс...

Ти си одухотворил творческия процес в съзнанието на момчето, преплел си слънчевите знаци с веществените и си създал нова реалност – нещо като Млечния път на фантазното.

Колко много герои със светли очи, през които гледа душата... Като преродени един в друг. Някои идват, когато ги повикаш, други се явяват, щом е дошло време да прозреш нещо. И над всички е Слънцето – загадката и разгадката на съновидението. Ти си яхнал сноп лъчи и с тях пътуваш във времето...

Много харесвам поезията ти, с метафоричността и чистите й тонове. Затова имах любопитството да те видя и в прозата. Потънах в нея. Необичайна е. Умееш със словото си да създаваш атмосфера, да обгърнеш читателя с духовни прозрения и природна омая, да го водиш из невиждани места и странни преживелици. В пейзажните картини си поет на сетивата, а към поета като притуриш художника и мислителя, книгата ти се превръща в пратка от Миража!

Една приятелска забележка – нуждаеш се от коректор. Ръмят печатни и правописни грешки, дори някои имена се появяват на една страница в няколко варианта. Занапред в прозата си трябва да се довериш на опитен коректор, да изпощи овчия кожух на творението, че да не се почесва читателят.

София, 12 март 2013 г., Диана Димих