Читателски отзив за книгата на проф. Дора Колева „Атанас Далчев – поетът философ“, Изд. Жанет 15, 2014 г.

 

Дора, здравей!

 

Благодарих ти доста отдавна за книгите, които ми подари. Едва от миналата февруарска седмица обаче благодарността ми към теб като творец, като литературен критик и изследовател стана – ако мога така да се изразя – пълнокръвна; получи израз не само като естетическа наслада у мен от прочита на книгата ти „Атанас Далчев – поетът философ“, но и като осмисляне на истини както за творчеството на поета, така и за поетическото творчество изобщо, които се свързаха вътрешно и с моето амплоа на поет.

***

Дора, не съм професионален литератор, филолог или човек със системно литературно образование; възможно е по-нататък в това мое писмо да дрънкам клишета или да си служа с нескопосани литературно-критични определения, а също и с подобни мнения – сам вземам пред вид това; имай го пред вид и ти.

 

Ето защо за мен като човек попаднал по не знам какви неведоми мои пътища в поднебието на българската литература е по-добре да ти кажа откровено, че след пълнокръвния мой прочит на книгата ти за Далчев (а това стана през изминалите вече „студени“ февруарски дни между 06-11. 2023 г.) ми скимна да се попитам от кои други книги с философско-литературно-критични и литературно-исторични (биографични) съдържания в процеса на прочита им съм изпитвал (както от твоята книга) истинска наслада от широтата, дълбочината и духовната цялостност на разгръщащата се като жива истина у мен (уж чужда) творческа мисъл.

 

Така ми се явиха спонтанно някои от хаотично прочетените от мен по време и по място книги и текстове на следните световни и наши български автори. На Стефан Цвайг – „Европейската мисъл“; на Унамуно (за трагичното в живота, за живота на Дон Кихот и за това как се прави роман); на Ницше за трагедията и за възпитателя (му) Шопенхауер; на Бердяев за мирогледа на Достоевски, а и за него самия в „Самопознанието“; на Радий Фиш за живота и творчеството на Джеляледдин Руми; на Лев Шестов – за Достоевски, Ницше и Киркегор; на Хосе Ортега-и-Гасет – двата тома с Есета (особено „В търсене на Гьоте отвътре“, за Лорка, за Веласкес...); на Йосиф Бродски – „По-малко от единица“ и особено есето му за Хю Одън „Да се харесаш на една сянка“; на Цветан Стоянов – „Геният и неговият наставник“; текстовете на Енчо Мутафов и на Каролев като послеслови в многотомното издание на Достоевски: на Енчо Мутафов „Двуизмерният човек“ и текстовете му за Христо Ботев и за Биньо Иванов; на Исак Паси – текстовете му към изданията на „Философско наследство“...

 

Не ми се ровеше още в паметта – и сега не ми се рови, но и това, мисля, е достатъчно като информация, от която се разбират за мен (като не влязъл преднамерено в полето на българската литература) най-малко две неща. Първото е, кои световни и български автори случайно (или не) са ме впечатлявали силно с философската си литературно-критична мисъл (между тях вече си и ти). Второто е, че съвсем, ама съвсем не съм в курса на историята на българската й посестрима – освен ако не вземаме пред вид някои „текущи“ литературно-критични текстове, които съм чел измежду другите литературни творби, които се публикуваха преди, преди години в списанията Септември, Пламък, Съвременник (една-две години получавах „Литературна мисъл“ и „Философска мисъл“), вестниците Литературен фронт, Пулс, Култура, алманасите „Море“ (Бургас) и „Светлоструй“ (Русе)...

***

Дора, в прозаичната си книга в два тома „Мястото, откъдето започва безкраят“ (2012-2014) сам съм засвидетелствал пред себе си (защото пред друг, ако не ми е себеподобен духом, е немислимо), че книгите, които във времето трябва или е трябвало (узрял вече за тях) да прочета, сами са ме откривали за прочит.

 

Забелязах това през 1974-75 г., когато тънката, но извънредно богата на духовно съдържание книжка на Херман Хесе „Сидхарта“ ме „принуди“ до немайкъде да я купя. (Преди да я купя ме беше хванал непреодолим срам от представата ми за това, че бих могъл като начинаещ учител в онова мое време да изляза от селската ни книжарница без да си купя книга.) А я купих тъкмо нея, защото, първо, струваше стотинки (пиша го това с усмивка) и, второ, нито знаех кой е Хесе, нито кой е Сидхарта. После, след прочита ѝ, прочетох или четях всичко, което излизаше от Хесе.

 

По различен като „принуда“ начин ми се наложи да прочета и (почти целия) Достоевски (липсва ми от многотомното издание Дневник на писателя, но съм чел неща и от него).

 

Стана така. Нейде около 1981 г. бях написал стихотворението си „Човекът и думите“, което завършва със следното четиристишие:

...

В арената на думите е страшно -

воюват те под лявата ми гръд

и в своето безсмъртие нещастно

играят в мене на живот и смърт...

 

Все там някъде между 1981-83 г. се случи да гледам „Всяка неделя“ у дома на скулптора Ивайло Савов (мой ученик тогава) със „Събеседник по желание“ Светослав Рьорих, който в процеса на събеседването си с Кеворкян току изтърси: „И както казва Достоевски „човекът е бойното поле на думите““.

 

И, да, трябваше да прочета после всички романи и повести на Достоевски, за да открия, че казаното от него е в „Братя Карамазови“. Разбира се, това бе само повод – тъй като Достоевски ме грабна още с първите две-три уводни изречения на „Престъпление и наказание“. Те са по смисъл в уводните стихове на стихотворението ми „По Достоевски“ (2006).

***

През 1975 г. пък трябваше да избирам дали да запиша като втора университетска специалност Педагогика или Философия. Записах Философия и така потънах в библиотека „Философско наследство“.

***

„Самопознанието“ на Бердяев ми го тикна в ръцете една моя колежка, за да си купя после и прочета почти всичко, излизащо на български от него, а по негова „препоръка“ да прочета и книги на Шестов, на Вл. Солавьов; неща от Розанов...

***

Описал съм в книгата си „Мястото, откъдето започва безкраят“ как двата тома „Есета“ на Хосе Ортега-и-Гасет направо ме „принудиха“ да ги купя с последните си пари в джоба от книжарницата на Софийския университет – както и двата тома „Залезът на Запада“ на Освалд Шпенглер, а също „Що е изкуство?“ на Толстой; книги, които са ми настолни наред с доста други.

***

По подобен начин, Дора, и твоята книга за Далчев ме споходи и откри като свой истински читател миналата февруарска седмица (с големи минусови температури, които ме принудиха да пребивавам при запалена печка – да не замръзне тръбата на водата) в градинската ми барака в Трудовец и така да чета там вглъбено текста й... в мен самия. И да констатирам така, че ти като истински учен-изследовател осветляваш в дълбочина и в широта отвътре Философа и Поета у Атанас Далчев – включително с насочени като прожектори отделни мисли на споменатите по-горе от мен мислители и писатели, чиито книги са ме подготвяли да чета и твоята.

***

Някои от руските автори Лоски, Лосев и др., които ползваш в книгата си като мисли, кореспондиращи с „наличието на светогледна концепция като структурно организиращо начало“, като съзряло авторско проникновение „преди същинската поетическа дарба“ на Далчев (стр. 107), са ми непознати, но за сметка на това в процеса на четене ми се явяваха сходни на техните мисли мисли от други мислители – и така, цялостно, текстът на книгата ти навлизаше в мен и аз в него.

***

Дора, писах ти по-горе кои книги от рода на твоята са ме впечатлявали, кои сами са ме откривали и кои съм чел със страст, за да ти кажа сега, че истински твои читатели на книгата ти за Далчев биха могли да бъдат или хора със специализирано литературно образование и придобит специализиран опит във философската литературно-критична мисъл, или такива заплеси като мен в чиито ръце са се разпадали като книжни тела от многобройни прочити книги на Сервантес, на Достоевски (най-вече „Братя Карамазови“), на Бердяев, на Монтен, на Хегел, на Платон, на Шпенглер, на Ницше, на Елиаде, а също Евангелия...

 

Да не изброявам и другите автори, с чиито прецизно подбрани от теб мисли (включително на самия Далчев, на св. ап. Павел, на Унамуно, на Хосе Ортега-и-Гасет... ) осветляваш както светогледа на Далчев с неговата светогледна концепция за поетичното (му) творчество, така и самото му поетично творчество – и в общото му проявление като Далчевски стил на изразително художествено майсторство, и като многопластови рефлексии в отделните му стихове и стихотворения. А чрез „Художникът и вятъра“ (1977) разкриваш направо както самата сърцевина в характера му на творец, така и сърцевината не само на цялостното му творчество, но и на всяко отделно негово стихотворение.

***

Дора, не зная какво е мястото ти в света на българската литературна критика и дали ти е отдадено дължимото като неин български изразител и творец – най-малко така, както се афишират например имената на проф. Милена Цанева (която дълбоко уважавам), на Розалия Ликова, на Благовеста Касабова, на Михаил Неделчев, на Панко Анчев (малко неща от тях съм чел – повече от Енчо Мутафов, от Симеон Янев, от Консантин Еленков, от С. Игов, от Георги Н. Николов)...

 

Впрочем, вие литературните критици и изследователи на българската литература ми изглеждате в цялост като някаква отделна литературна гилдия, която сама определя статуса в себе си на отделните свои представители (нямам наистина исторически познания нито за нея като творчески процес, нито за върховете й, постигнати от отделните нейни представители), но мисля, че ти, Дора, и без това мое знание си връх в нея тъкмо с философската си нагласа и с богатата си подготвеност на учен-литератор и филолог да осмисляш и да осветляваш в дълбочина и в широта художественото литературно творчество – поне както разбрах и видях! от книгите ти за Далчев и за Яна Язова и Ал. Балабанов. Ще прочета и другите две твои книги – за Андрей Германов и за Павел Матев, живот и здраве да е.

***

Сега ми се иска да споделя с теб следното.

 

Не познавам добре далчевистите и по-специално изследванията им за взаимната именнентност между светоглед и творчество у Далчев – нещо, което в твоята книга е осветлено безупречно почти на всяка страница.

 

Не зная по-специално дали и те са прозрели това, което ти си прозряла, а именно това, че „В действителност (...) мисълта на автора, проникновението на духа му са съзрели преди същинската му поетическа дарба.“ (106-107 стр.).

 

Наистина по един или по друг начин същото това твое прозрение (и като „Постигнато единство на субект и обект...“ – 154 стр.) се загатва от теб като авторка и се отгатва от читателя (вероятно от всеки субективно, и аз по моя си начин) почти на всяка страница от книгата ти.

***

Но, според мен или пак в съответствие със субективната ми нагласа и желание да е било така, си могла (с признанието на самия Далчев, че поезията му е „разсъдъчна“, че е „хитър“ с това не само да не публикува, но да пише „само хубавите си стихотворения“, че е „привилегия на гениалния поет“ да пише и „слаби стихове“, а „Другите поети трябва да пишат само добри стихотворения.“) – та, според мен, могла си с тези негови индикации да отидеш и по-нататък – да осветлиш и това, че „...мисълта на автора, проникновението на духа му (не само) са съзрели преди същинската му поетическа дарба“, но и предхождат като стереотип на мислене и правене на поезия („животът е правене“ – Хосе Ортега-и-Гасет) или дори предхождат като сътворен и ползван от самия него, от самия Далчев „тертип“ (модел, образец, мерило или мярка) на майсторене на поезия.

 

От този негов „тертип“ на „кроене“ и на „шеф“ на поезия са се ползвали и други наши поети. Но, разбира се, Далчев е този, когото истински го е връхлитала отвътре самата Поезия като откровение на Истината в художествени образи, алюзии и видения...

***

Всъщност, преди години съвсем, съвсем смътно предугаждах не първото, което ти си забелязала отвътре, в духа на Далчев, и което ти си обобщила блестящо, а второто – тертипа му на майсторене на поезия. Забелязах го смътно най-напред в стихотворението му „Посред ровината“. Впоследствие се случи да го откроя с „помощта“ на творчеството на Б. Христов, после и с „помощта“ на самия Далчев (в неговите „Фрагменти“), а сега и чрез написаното от теб да го осмисля и да го видя отново – и като предварително изготвена от самия Далчев типова или концептуална стихотворна планировка (в няколко разновидности на стихосложението), и като типов художествен поглед, извличащ, рисуващ или открояващ поетичното от насъщния наш природен и социален свят...

***

Недовършено и недообмислено е това мое писмо да теб, Дора. Писах го към 26 февруари 2023 г. После ме грабнаха други неща. Но мисля днес, че и в този си вид то е показателно като мой искрен читателски отзив за Книгата ти „Атанас Далчев – поетът философ“. Бъди сигурна, че тя ще пребивава дълго време в близост до мен, за да надниквам отново и отново не само във вътрешния свят на Атанас Далчев, но и в твоя.

Бъди здрава заедно с близките си за да твориш!

От сърце: Вл. Луков

15 април 2023 г.

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov