ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ - МЕТАФИЗИКА НА ВЛАСТВАЩАТА ДОБРОТА...

Поетичното творчество като смисъл, инвенция, послание към хората, е винаги енигматично.

То съгражда образа на своя създател в мозайка от творби, раждани постепенно в годините. В различни емоционални, естетически и граждански състояния на хода му във времето. На формирането на автора като личност и обществен изповедник, или на беглец от лоното на събития, в които съдбата му е отредила да живее.

Крайният резултат са произведения с предопределена участ – или да съществуват, неизменно конкурентни на променливата обществена физиономичност, или да се разтворят пред съда на читателския вкус.

Времето е най-добрият съдник, защото е вечно.

Но ние сме във времето и като негови кратки гости можем да съзрем как написаното от някого трайно се настанява в литературния процес. Влива в неговия поток формули за познанието. За увенчани с мъдрост търсения в света на духовността. С нюансите на разнолика модалност, превръщаща лириката в храм на тихия интелектуален Космос.

Поезията на нашия съвременник Владимир Луков е частица от този храм. Съградена в неговия купол, устремен към висините.

Творчеството му надхвърля националните рамки.

То всъщност няма явен адресат, защото мислите на автора се реят сред вековечни планетарни символи. Слънцето, Небето, Луната, Есента, Вятърът, Бездната, Свободата, Вечността и пр. са философски доминанти, сред които Луков гради лирика на разсъдъчната емоционалност.

Тя се чете трудно.

Предизвикателна е с полуоткрехнатите двери на познанието, които ни примамват към своята съкровищница.

Ала не всеки може да вкуси от блясъка й, ако е земен, разпнат в делнични проблеми и тегоби. А може би това е кръщелният купел, в който читателят отърсва тровещата им смрад. Разтваря се в светлината на божествено дихание, от което е създаден, за да бъде равностоен на вселенските протуберанси.

Според автора неговият лирически герой – Човекът – е вечен в първичния замисъл на създаването си.

Той е всъщност само почиващ демон, както в картината на Врубел и всеки момент крилете му ще озарят безкрая.

Тленната обвивка и мисълта са антиподи и съществуването им в еднозначие е трудно.

Поколенията, тези биологични годишни времена, се сменят неумолимо, но остава противоборството между земната обвивка и теистичния субстрат на мисълта.

В стиховете на Владимир Луков тя е най-вярното знамение за преценка на препятствията по пътя ни към отвъдното:

 

Където и да си, Земята

под стъпките ти ще пулсира...

И с моя трепет в необята

душата твоя ще се взира.

 

И ще се носи просветлена

по всички фибри на безкрая,

където Свобода и Вечност

очи в очи се разпознават...

 

Където ти ще се опомниш

като дете с очи невинни

и вече с ангелите Божи

ще пееш звънките си химни.                                  “Звезда”

 

Лириката на Луков, съотнесена към нашите дни, е по своему месианска.

Обществените трусове, колкото и да е странно, имат и своята “добра” страна.

Те отърсват човешкия мравуняк от мимолетни политически илюзии. От робуване пред култ, съграден с калните пръски на нечия себичност. От възхвала на физическото добруване в броеницата от сиви, безлични дни.

В книгите на този автор, защитени от критериите му за добро и зло, съществуват два човешки индивидуума.

Земният не може да изтръгне сърцето си от измамните корени на примамливото “днес”. Той е запленен от евтината трапеза на удоволствия, замесени във философската максима, че си “от пръст, човече и на пръст ще станеш”.

Явната обреченост на този тип съществуване няма място сред подбора от ценности, които творецът носи в посланията си. Истинското му място е в центъра на мисловната светлина, а тя е духовното небе над грубата планета, готова да се самоунищожи.

Ролята на духовния адепт, на хиротонизиран интелектуалец е да я спре.

Да насочи замъгления й взор към непреходни ценности, каквито са хармонията, проникновението на неразгадания Космос, човечеството в надгранична взаимност, а още – правото на биологичен живот след физическата смърт.

В прозренията си Владимир Луков е индивидуалист.

Не се допитва до тълпата и не сверява истините си с нейния хаотично тътнещ пулс.

Не е и нов Ахасвер, бродещ в коловоза на утъпкани земни пътища.

Ролята му е да втъче в съзнанието на разноликите съвременници набор от символи, съпътстващи хората от сътворението на света... до днес. Изобразяващи философската чистота на мироздание, пречистено във вълните на божествената концепция за Едем и потопено след това в хаоса зад неговите порти.

Но човекът на земята е едновременно и посланик на други измерения, трудно възприемани чрез притъпените сетива на реалната първичност.

До нея Луков се докосва рядко – чрез спомен от изживени биографични мигове и в скута на природата. Нейната първична красота го тласка към самоанализ и личностно преоткриване. Внушава му реинкарнация на сетивността чрез сливане на реалност с философските измерения на вселената. Тук, в мимолетно докосване, се ражда истинското творчество – стакан с жива вода, в която се гонят искрици на мрак и светлина. Ромоли сладостта на познанието за смисъла на живота, подправено с вкуса на бучиниш. Защото очакванията на земния път често водят до бездна от равнодушие, отчаяние, апатия. Все рожби на тъмата, с които духът на космическия пратеник е в непрестанен двубой:

 

Чертае непосилен път

извивка по която идват

викачите на радостта...

 

Но, спуснали завеси тъмни,

душите ни дори не чуват

как Слънцето до изнемога

взривява пластове тъма...                                  “Път”

 

Творчеството на Владимир Луков поднася на българската литература символизъм с опит за нова философска концепция.

Тя отразява развитието на света в измерения, достъпни за мисъл без ограничителни бариери. Без политическа идеологизация, която винаги е подчинена на регионалност. На мимолетни адепти със съмнителна първенствуваща роля и с принизяване на духа пред неясни вождистки цели.

Символната лирика на Луков е жизнеутвърждаваща, без сковаващи тематични граници.

Гамата от настроения е полифонична.

Сякаш словесен орган изтръгва слушателя от потреса на ежедневието. Оставя под нозете му тревожния човешки мравуняк и го носи в екстаз към магията на космическата зора. Зад цветната й завеса могъщо диша примамливата вечност, от чиято плът е изваян човекът. Така той, с пулса на неизброими поколения, се връща към откърмилата го гръд. Намира временен покой, но и сили отново да надене земната си маска. Да гради върху дарената му планета олтар на разума и на съзерцателния монизъм във възходящо устремено битие. В което съвременникът трябва да бъде вграден и приласкан:

 

Не те попитах аз защо ме търсиш,

но знам добре, че ще ти бъда нужен...

Докрай разбрах тревогата ти смътна

и днес посмях да се покажа, Друже.

 

Там, в бъчвата на пясъка... Прости ми,

че твойта свобода не ме отчайва.

От толкова далече съм, че даже

космическата скорост ме забави.                 “Човекът с фенера”

 

Създаденото от Владимир Луков досега е опит за връщане на феномена “човек” към неговото божествено начало. Към непокорство на укротения му дух в руслото на съзидателност, виталност и неповторимост.

Лирическият герой в стиховете е звезда с хладен блясък, предпазливо докосващ силуета на общественото развитие.

Пулсът им трудно бие с ритъма на съгласието, защото делничният егоизъм често надделява над светлината на разума.

Много от събитията, на които сме свидетели са необясними от ценностната система на вечността.

И както става ясно, предварително обречени от нея на забрава.

В мътните им вълни обаче крачи човекът-символ и протяга към бездънния небесен купол скрижалите на осенената го мъдрост.

Това му дава право на съществуване и на противоборство с вековете.

Прави го недосегаем за хода на времето и снема от лика му патината на делника, рутината, дребнотемието, първичността.

От метафората на изказа пред нас изплува творецът на живот без изначалие и край. Разкрива цялата си многолика същност и поетът Владимир Луков, който с всеки стих доставя радостта на прозрението от факта, че съществуваме, мислим и се прислоняваме до плащеницата на твореца с благодарни сетива:

 

Светлее Град като огнище

с нетленна, трепкаща жарава...

И Той – предвечен негов жител –

небесни орбити чертае.

 

В планети и в звезди укрива

наяве крехката си същност.

И в този Град светлеещ идва

с Душа несътворила външност!                    “Творецът”

 

А ние добавяме с цитат от книгите на светостта, че което е речено, наистина ще се рече...

 

(Статията е публикувана на 27 октомври 2011 г. във вестника на българите в САЩ и Канада "България сега")

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov