Не обичам понятието „дискурс“. Но в случая „на преднамереност“ или на „неприятно съвпадение“ – все едно е каква е причината – да видя заглавието на моята известна (и саморазпространяваща се вече 12 години в интернет-пространството) поетична книга „Следи от вятър“(2007 г.) лепнато върху чуждо книжно тяло (2019 г.) – това на поетесите Александра Ивойлова и Златка Тименова – та същото понятие направо от упор ми налага да го употребявам сега – не, не за стрелба от упор срещу поетесите или срещу когото и да е, а за дешифриране и разбиране на случилото се с книгата ми, с онова, което е нейно лице – заглавието й – и, следователно, нейна същност.
И моя – доколкото и за нас, хората, важи казаното от Спасителя: „Думите, които ви говоря, Аз съм...“.
По тях, знае се, и службите „за сигурност“ ни правят „профили“ – и психолозите, и литературните критици.
А в близкото наше минало и досиета ни правеха.
Вкарван съм през 1984 г. (годината на Д. Оруел) в Русенската окръжна милиция за един час „другарски разговор“
и за два часа милиционерски разпит
да давам отговори и отчет именно за думи,
които са били тогава отчасти, свързани със същността на вътрешния човек у мен. (Описал съм подробно как и по какъв начин стана това във втория том на книгата ми „Мястото, откъдето започва безкраят“ - едно заглавие, към което също опитаха някои хора в „мрежата“ да предявяват и прилагат аспирации.)
А него, „вътрешният човек“ у нас (св. ап. Павел; Гьоте; Юнг), както знаят и както виждат прозорливите – открай време са опитвали да го улавят, именно него, Неуловимият (доколкото е идентичен с Бога или доколкото Бог е у него - „Аз рекох: Богове сте вие“), не с нещо друго, а само и единствено чрез изказваните от него самия думи.
Позната е в това отношение драмата на Сократ.
На Спасителя – също.
На Гео Милев – също.
Разбира се – в положителен план; доколкото и в думите си като дела, или и в словото си като Дело споменатите по-горе Мъже не са отстъпвали от истината и не са отхвърляли Истината като своя човешка и Божия същност.
И в отрицателен план има много примери на човешки драми, произтичащи от погрешно изказани и/или написани думи – осъждани или убивани заради тях хора; и самоосъждали се заради тях хора: покайвали се; самобичували се; самоубивали се. Примери на покайяли се и самоубили се писатели, поети и философи по света и у нас – колкото щеш. Включително и един Ницше, който е молел боговете да му изпратят „лудост“; Кафка, който е завещал „всичко, излязло под перото му, да бъде изгорено“; Толстой, който е плакал като дете с думите, че написаното от него е най-безнравственото дело, което е извършил през живота си; Максим Горки е ревал... Имам близки и познати хора (в Правец), които знаят, че и аз съм ревал, че и аз съм горил неизгаряща своя книга и че съм теглил заради нея кажи-речи две години в огнена безсъница.
Като последица от това зная от 2002 г. насам какво значи Огън.
Зная какво значи Вода.
Зная какво значи Вятър.
Зная какво значи Гълъб.
Единствено Гълъбът като символ на Светия Дух се оказа спасителен за мен; проявена Божия Милост към мен през 2002 г. Милостив е Светият Дух и като Огън, който излъчва топлина, светлина и любов. Милостив е и като Вода, която ни съживява и оживява (при припадък), която ни носи чистота и прохлада. Милостив е и като Вятър, като полъх, който ни гали и който нахлува като вживителна глътка въздух в гърдите ни. Но!...
Останалото не може да се научи по друг начин, освен от опит...
***
Впрочем, „Понятието „дискурс“ е латинско по произход и идва от думата discursus, която означава „бягане напред-назад“.“. Това четем в „популярната семиотика“.
В такова именно „бягане напред-назад“ или, което е все същото, в същността на самото необичано, за да не кажа направо мразено от мен понятие „дискурс“, е вкарано като в затвор за вечни времена – преднамерено или не – заглавието на книгата ми, а с него и името ми, а с него отчасти и същността ми на човек още с акта на преднамерено регистрираната в Националната агенция за ISBN (за стандартна номерация на книги) на двуезичната книга с хайку-поезия („Следи от вятър“) (2019) на Ивойлова и Тименова.
Казвам „за вечни времена“, защото наистина – както знаем това от древните римляни – „думите отлитат, написаното остава“. (От Булгаков - „ръкописите не изгарят“.)
Това именно и преследваме – искаме или не искаме да го изявим гласно (съжаляваме или не впоследствие; убивани заради това или самоубиващи се – Бог да ни пази!) – да останем с или в написаните от нас книги за „вечни времена“.
А това ще рече, че (преднамерено или не) моята книга със сътворено от мен заглавие „Следи от вятър“ е осъдена от Йвойлова и Тименова да „бяга напред-назад“ във времето между мен като автор на това художествено заглавие и тях като „авторки“ (ли) на същото мое художествено заглавие.
Това значи затвор в дискурса.
***
Ето, вижте по-долу, Тименова и Ивойлова са ми изпратили извинително писмо. И аз като добронамерен човек бих приел и приемам отчасти извинението им. Човешко е да стане „неприятно съвпадение“ - както и да се греши.
Даже се напънах да го приема извинението им безрезервно и изцяло, но как да продължа нататък!?
Как да живее книгата ми нататък!?
Защото и книгите живеят – коя по-дълго, коя по-кратко, коя вечно; макар да знам или по-скоро да вярвам, че само Книгата на Живота е вечна.
Решавам ли с приемането на извинението им проблема за осъждането на заглавието на книгата ми (на „част“ от моята същност“) да бяга напред-назад във времето между мен и тях като в затворнически коридор?
Отговорът като в истински дискурс сам ми се налага и натрапва даже – решително не!
Защото, ето вижте, прочетете внимателно извинителното им писмо и ще видите, че коридорите или дискурсите („бягането напред-назад“ между мен и тях) още отсега започват да се множат – преди още да се случи премиерата на тяхното книжно тяло (което вътрешно може и да е прекрасно – не съм чел книгата им) с моето заглавие, лепнато отгоре му.
Ето писмото в часта на извинението им.
„Здравейте, г-н Луков,
Много ви моля да ни извините, Александра и мен, за неприятното съвпадение относно заглавието "Следи от вятър". И двете безкрайно съжаляваме за случилото се.
Ние пишем хайку и в този поетически жанр вятърът е много често срещан мотив. Когато събрахме и подредихме нашите стихове, се оказа, че вятърът присъства доста често. Така ни хрумна и заглавието. А кратките тристишия са ефемерни, нетрайни като следите от Вятър...“
И ето ви сега нов дискурс.
„А кратките тристишия са ефемерни, нетрайни като следите от Вятър.“ Добре. Но думите отлитат, а написаното или смислите им, или поетичното в тях (доколкото го има или доколкото са го постигнали Ивойлова и Тименова) претендира за вечност, за трайност, тъкмо с моето художествено заглавие „Следи от вятър“.
Да влизам ли в друг „коридор“ с питането – „да ме подлъжат ли искат Тименова и Ивойлова или да ме утешават, че хайку-поезията е нетрайна (или че хайкуто им е нетрайно, ефимерно – може и да е такова), когато знам кой е именно в хайку-поезията Башо, например. И когато знам, че не друг, а аз съм си в моето поетично „Следи от вятър“, а не те.
Ето и друг дискурс.
„Ние пишем хайку и в този поетически жанр вятърът е много често срещан мотив. Когато събрахме и подредихме нашите стихове, се оказа, че вятърът присъства доста често. Така ни хрумна и заглавието.
Добре.
Но в кой друг поетичен жанр Вятърът не е често срещан мотив!? И в коя точно поезия? В Ботевата ли, например – с „гора зашуми, вятър повее...“?
Да ме убеждават ли искат с това си твърдение Тименова и Ивойлова, че тяхното книжно тяло или книга, отстоява „хрумването“ им с по-голяма художествена сила и че тя е по-достойна с хайку-поезията си да носи моето заглавие „Следи от вятър“, а не моята насъщна и едноименна поетична книга?
Те ли са по-достойни да го имат моето заглавие за своя глава, за заглавие, макар и по тяхното „неприятно съвпадение“ – понеже тристишията им, както се разбира, като поетика „са ефемерни, нетрайни като следите от Вятър““?
И знаят ли те с каква моя поетика е заредено моето художествено заглавие „Следи от вятър“, а и всяко едно мое стихотворение, включено в същата моя едноименна книга (около 60 на брой)?
Да им доказвам ли сега, че и всяко мое стихотворение – дори и тези, които не са включени в стихосбирката ми „Следи от вятър“ – е именно моя следа от Вятър? И то Какъв? (Защото „Вятърът духа, накъдето си иска, и ти чуваш шума му, но не знаеш откъде идва и накъде отива. Така е и с всеки, който е роден от Духа.“ - св. Йоан)
Няма да им доказвам.
Но ще посоча все-пак един факт за това, че съм бил самосъзнателен И за същото, именно за същото, когато съм озаглавявал книгата си „Следи от вятър“ - и то от доста отдавна; съдържа се в поетичната ми книга от 1993 г. „Съгледвачът“.
Вижте го на на тази снимка.
Впрочем, ако Теменова и Ивойлова са самосъзнателни за същото, а именно затова, че „Вятърът духа, накъдето си иска...“
и че Той няма как, ако наистина търсят следите Му, да не ги открие, да не ги намери!,
то наистина по достойнство биха ми се извинили с решителен публичен отказ от волното тяхно или от неволното тяхно присвояване на заглавието на книгата ми и решително биха я изтеглили от книжарниците; и решително – ако искат – биха я преиздали с друго тяхно си вече заглавие.
Защото – както точно пише в книгата си „Апостоли на българския дух“ (2008 г.) именитият наш български поет Христо Черняев - „...колкото до нейното заглавие „Следи от вятър”, то говори за тънкото виждане на проникновения авторски поглед на поета Владимир Луков.“
Впрочем, ако Ивойлова и Тименова сторят това, то тогава в личните ни духовни пространства – а също и в общото ни духовно българско пространство – би останала само някаква следа от „неприятното съвпадение относно заглавието "Следи от вятър" - и то следа, осъдена на изчезване.
***
Със същият мотив или със същата нагласа пледирам и пред именитата наша българска писателка Здравка Евтимова – ако наистина желае да посредничи добросъвестно за излизане на двете поетеси от този казус или по-точно от този дискурс, в който съм натикан от тях (волно или неволно), и в който е принудена книгата ми като автентично мое художествено заглавие, а и аз самият като неин автор да „бягаме напред-назад“ във времето – както всъщност Здравка Евтимова опитва вече наистина съвсем добросъвестно да стори това с уважение към мен и към двете поетеси, – то сега я моля да се откаже да представя пред българската писателска и културна общност книгата на Ивойлова и Тименова със заглавието, което изговаря мен и което с поетиката си е моя същност.
Защото и мотивът или аргументът, или оправданието на двете поетеси,
„че вятърът присъства доста често“ в техните тристишия („ефемерни, нетрайни като следите от Вятър...“
се носи и раздува от самият Вятър като употребявана и изхвърлена на бунището празна найлонова торба.
***
Всъщност, ето вижте, драги мои читатели, с бегъл поглед вижте по-надолу – пробягайте и вие „напред-назад“ по „коридора“ на този наложен ми (волно или неволно) от двете поетеси дискурс, – за да се уверите, че не само „в този поетически жанр (хайку) вятърът е много често срещан мотив“ (или че той „присъства доста често“ в ефимерните тристишия на поетесите), но че и осезателно присъства именно като поетически и Духовен символ (образ, алюзия, метафора) в моята лична поетика и поезия. При това, вземете пред вид, че тук представям само тези мои стихотворения, които, които са публикувани или представени по някакъв начин в електронни литературни издания и форуми. Другите, които са на книжни носители от 1969 насам, ако е рекъл Бог, ще ви ги представя тук, в сайта на ССП, на снимки.
Бъдете здрави!
Здрави да са и поетесите Ивойлова и Теменова.
Здрава да е и Здравака Евтимова!
Ваш Владимир Луков
https://www.youtube.com/watch?v=yNLNDrzbbl0
29 май 2019 г., 13,40 часа, гр. Правец
ВИДЕНИЕ
Виж върбовите клонки и листа
как мятат рехави ресни по Вятъра...
как сипят се вълма от резеда
като откъснати от огън пламъци...
как погледът и огледът във тях
един във друг се настаняват...
и как пребъдват в синия чертог
реката...
въдичарят...
опнатата корда...
и златният шаран
с очи на Бог...
ВЯТЪРЪТ
В гонитбата на съкровена мисъл
под златното Небе на листопада...
не стихва Вятърът... С магичен
трепет светлина се устремява
между съсухрените клони,
между припламващи
пространства...
И лумват нови светове тогава!...
В гонитбата на съкровена мисъл
без умисъл
и памет...
НОЩЕМ
Дълбока нощ...
Далечни светлини потъват
натам, където беше долината...
Редицата им очертава пътя.
Прииждат тихи бездни
и пространства,
загатвани в светлици хълмове,
извикван от летежа Вятър...
И ето я на детството реката!
В нозете ми докато кротко стихва,
превръщаме в отвъден,
в непорочен зрител,
в поглед изначален,
в нощ дълбока...
И всички светлини
при мен пристигат!
ПЪТЯТ
Отшумяват колите една подир друга...
Крайпътни дървета никнат и падат
в Бездната синя от изгрев до залез...
Всичко се струпва в мига като клада
и пак във мига като дим се разпада...
завихрено вече в два вихъра буйни.
Единият в ляво, другият вдясно...
Мястото, гдето сега се докосват,
в шеметна скорост аз преминавам!
В ГРАДИНАТА
Все по-настойчиво приижда всичко,
което е отвъд душата ми, където
то е вече тя...
Тъй както е и завръзът зелен
на пролетния цвят!
Такъв е още този юлски Вятър,
обгръщащ със горещия си трепет
първите зазрели
райски плодове.
И тук
Адам отново дръзва да е Бог,
изпитващ върху себе си
проклятието
свое...
СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР
...по вятъра…
с вълните му прохладни
под слънчевия зной…
отвсякъде, навсякъде…
ту яростно възбунен...
ту трепетно утихващ…
загатва се,
отгатва се…
***
По плажа, по бреговата ивица,
там, където вълна приижда
и вълна се отдръпва,
в прехода между вода и суша,
в мига между минало и бъдеще,
нозете на бродник сега върху пясъка,
споен от водата и пръхнещ от Вятъра,
намират… устойчивост…
СЛЪНЦЕ
От залеза до изгрева...
Такава близост
на полюсите още е търпима...
В листата
Вятърът докато става зрим,
мигновеното се проявява в мисъл.
Видяха се обаче еднодневките във чудо -
безсмъртие откриват
между раждане и смърт.
И Слънцето, залязвайки,
изгря така от гледната си точка,
че полюси не съществуват...
МИСТИЧНО
Черно куче в преспите сняг
устремно галопира...
Сякаш е пусната черна стрела
от тетивата на Всемира!
Черно куче - черна съдба -
Слънцето вече догонва...
Висне в мрак абсолютен Света.
Тегне от жал небосклона.
Черно куче - черен флаг!
(Черен е флагът на Свободата!)
Вее се вихрено сред белота
и смъртоносен Вятър!
Черно куче! (Свирвам му аз.)
Свръща. Към мен галопира.
И отлагаме с него в игра до захлас
черния креп на Всемира.
МЕЧЪТ
Блести хоризонтът,
извит като меч
върху точилото ярко
на Слънцето...
И сипе се златен прашец
от Небето -
царствени мигове
вечност!
Каквото в скута ни падне -
това е!
Вятър го разпределя...
На всяка глава,
готова за меч...
И за корона...
По рождение!
В ОТВЪДНОТО
На един Приятел
В прегръдката на сънищата,
гдето
душата е при себе си...
Тук.
Тук съм!
Реалността му ме изпълва
със всичките си измерения -
с чутото,
с видяното
и с тласъка
на този
непонятен Вятър...
Видяхте ли?
Тук истински е само споменът!
В отвъдното,
а както и в отсамното,
животът е умиране на спомена
у другите за теб.
Приятелю,
безсмъртните
те поздравяват!
***
Плясък на весла и лодка
плуваща отвъд междата,
гдето светлини и сенки
гаснат в нежен водоскок…
там на мислите стадата
непресторено живеят
ту в кипежа на веслата,
ту на лодката в повея…
***
Луд бяг на есенни листа,
завихрени от Вятъра извечен…
А в клоните - неистови Слънца.
***
По снега,
по преспи, завихрили в себе си
яростни бури,
вълчи следи ме отвеждат
към бялата пустош…
О, Господи,
там ли ще видя аз
своите братя!…
-
ИЗХОДЪТ
На един Поет
Чужд край... Планински Ридове
далече от голямата Река на детството...
...
Ти помниш ли ония сини пламъци,
които сутрин винаги се струпваха
в ресниците златисти на върбите
и лумваха в Живеца на душите ни!
Забрави ли? - възторжено тогава
се хвърляхме в Реката и се давехме
в игра до смърт с избухващия Изгрев,
подскачащ като топка над главите ни!
А Птиците?... Запомнил ли си Птиците,
които над вълните се извиваха
по гънките и тласъка на Вятъра,
и викаха, крещяха над върбите,
щом блеснеше във ноктите им Рибка!
(Така блестяха звънките ни стихове.)
...
А тук, пред тези Ридове, стъписани,
мълчим в очакване и те да проговорят...
Или Орел над техните простори
да извиси душите ни пречистени.
ВЪПРОС
Дали съм птица устремена в бездънното Небе,
или съм пътник закъснял пред земната мечта и обич,
в която синьо и зелено се сливат във едно море,
където пеят неуморно светлогонни ветрове...
Дали съм Климентов сподвижник, напуснал вечността,
или изгубено дете пред новолуние студено
с душа предвечно озарена и стихваща в една сълза,
в която цялата Вселена прашинка е сега...
Дали съм полъх светлоструен в гора от тъмни дървеса
или съм селянин загрижен за плодната у мен земя,
за утрото, което къпе в росата пролетни лъчи
и пръска семена и обич в дълбоки слънчеви бразди...
Не съм ли птица устремена?...
ЧОВЕКЪТ НА БРЕГА
Какво очакваш от вълните
беснеещи под напора на бурята!...
Отломки от скали, черупки
от миди и от охлюви, парчета
от някакво крушение?... Но ето -
откривам, че и аз съм белег
на толкова изнемощели мисли,
превърнати в черупки, водорасли,
изхвърляни от съвестта ми чиста.
На този бряг живея аз нещастен
и тъй щастлив, че само тук не мога
като крушенец да очаквам помощ...
И сам градя спасителния кораб!
МАЛКИЯТ КРАДЕЦ
Сам се втурнах в горещото лято
към онази позната градина...
Сок наливаше слънчева праскова
и димяха листата и сини.
Метнах се горе между тънките клони.
Там едри Слънца се люлееха.
С лъчите им сочни ръцете ми голи
в сини пространства светлееха.
После ме грабна буйният Вихър...
Като Змей ме понесе нагоре,
гдето сърцето ми детско обстрелваше
с лумваща волност Простора.
Кой да ме знае! В чужда градина,
макар и до болка позната...
Страшният вик на Пазача премина
с гръм многолик през душата ми.
Скочих направо от свода небесен
право в прегръдката негова...
Той ме загледа в очите, потресен
сякаш от тайнствена гледка.
После у него цъфна усмивка
с някакво много далечно припомняне
в тази позната до болка градина,
слънчева, вечна и Божия!
ЖАЖДА
Ето, ето... Там е реката.
Виж върбите как тачат живота,
как загатват вълните на Вятъра
и се гмуркат в голямата обич.
Виж и птиците. В синьото плуват.
Мълчаливи са днес от горещото.
Ти се вслушай в сърцата им... Чуваш ли
как жадуват те своята песен!
Виж дървото самотно в полето
как във своите клони напира
и докосва с ресници Небето
на душата си плодна и жива.
Виж и змията как се съблича
и пътува към хладното вече
на случайния камък, под който
ще открие пролука във вечното.
А и ние - кога сме пристигнали
под върбите с ятата безшумни!?
Че и Слънцето? Ето го - гмурка се
и се смее по детски в очите ни!
ГЛЕДКА
Свечерява като в сън, а горе
Планината аленее…
От Върха ме гледат нежно
сетните лъчи смирено
и пораждат тъй невинно
тиха радост във сърцето -
както с вечерта се ражда
тихо хладният Вечерник…
Седнал върху пейка, гледам
съучастнически всичко…
Върховете на брезите
кротко горе се люлеят…
Лихо между тях липите
вече в стръмното напредват…
А нагоре, по-нагоре
буки в синьото сребреят…
А и всичко вече в мене
съучастнически гледа,
но не вижда, че не мога
нищо външно да огледам…
И не вижда, че и всъщност
аз към нищо не поглеждам…
Само гледам както гледа
той, Върхът, във мене…
ЗВЕЗДА
Звезда и полъх на вечерник,
изплетен от лъчи сребристи…
Небето, цялото, потрепва
сърцето ми като в огнище.
Дъхът ми от почуда спира
пред този повик безпределен:
„По мене ще откриваш, момко,
мястото си сред Всемира.
Където и да си, Земята
под стъпките ти ще пулсира…
И с моя трепет в необята
душата твоя ще се взира.
И ще се носи просветлена
по всички фибри на безкрая,
където Свобода и Вечност
очи в очи се разпознават.
Където ти ще се опомниш
като дете с очи невинни
и вече с ангелите Божи
ще пееш звънките си химни…”
1974
ШИВАЧЪТ
Крои, прекроява тъй както му иде
и както, разбира се, му е отръки…
Макар и да вярва само на мярката,
отмерва всичко със своя поглед.
Нищо от туй, че виси шаблона
откакто се помни все на стената...
Стари модели, макар изпробвани,
дори да прилепват, някъде стягат.
Всичко от тебе сега извлича
и всичко от себе си ти придава…
И вече си имаш прекрасна дреха,
нищо от нея не се натрапва…
Даже и тя не се забелязва...
Всичко у тебе е тъй свободно
както е в този пролетен Вятър,
който цъфнали клони опложда.
Ала в тертипа едно се налага
и го напомня на тебе самия.
Плат, пари, свобода, благодарност
стигат единствено във излишък.
ВРЕМЕ И ВРЕМЕНА
Погарят ливади… Листа погарят…
Пламват предесенно слънчеви спомени
в тези златисто-червени ябълки
с младост налети, с вечност оформени…
Кой да премине оттук и замине
знаен-незнаен с тиха походка
и да оръси с тамянен мирис,
вместо с прослава душите ни кротки…
А и да вкуси меда омайващ,
преди да надникне в кошера пълен…
(Пчелите знаят ли кой е Стопанинът! -
вкупом на Слънцето с радост се молят.)
После да види как тича реката
с вирове сини на броеница…
как свети над нея тънкият Вятър
и пори вълните й златната Рибка…
ВЕЧЕРНИК (планинско-долинен вятър)
Слиза привечер като хлапак
откъм билото на Планината…
И като чувство в юнския злак
пълни със себе си Долината…
Всичко у него е толкова лесно,
колкото лесно е да повтаряш -
слава, Господи, слава небесни
птици, хора и ангели…
Как го прави?… И да го питаш,
няма как да ти каже…
Както и ти не можеш да кажеш
в своите мисли как влизаш.
ТЕЖЪК ЦВЯТ
От кестените пада тежък цвят
ведно с дъжда от облака провиснал
подобно тъмна, непонятна мисъл,
обсебваща душата на хлапак…
Хлапакът в мен? - клонящият към залез,
от много изгреви събуждан и сразен
от сини ветрове и ветрове разюздани -
хлапакът в моя непокорен ден.
Но виждам - пада, пада тежък цвят
подобно клепки на старица бедна,
очакваща вечерята последна
и първата за своя вечен свят…
Ведно с дъжда цветът е непонятен
и тежък като този мой въпрос -
дали съм аз във зрелостта си златна,
или съм аз в хлапака гол и бос?…
УРОК ПО ОБИЧ
Долитат врабчета тук, на перваза.
Трохи кълват. И се опърпват.
И се боричкат. И вдигат врява -
кое от кое повече да гълта…
Милите… Вън е виелица зимна -
навява преспи, отвява преспи
и като мисъл непостижима
блести нарочно в кристали снежни.
Инак, зная - не знаят врабците
как се явяват трохи на перваза…
Зная и туй - и те твърдо знаят -
каквото грабнат, им се полага.
Но вънка е зима. И е оскъдица.
И пак протягам ръка и ръся…
И пак е борба.И пак Виелица
люто кръжи… И е навъсена…
ФИБРИ ОТ БЕЗКРАЯ
Вали без умисъл така, че във въздуха
ситни и нежни снежинки се маят…
Ту плавно се вдигат…
Ту плавно се спускат,
подети от полъх неразгадаем…
С поглед нахлувам цял през прозореца,
който се всича сега в белотата
и тъй проследявам техния полет -
и видим за мен….
и предполагаем…
И сам - увлечен по тях - ги следвам
и те ме следват в една омая
от фибри нежни, които извезва
Полъхът вечен и жив на Безкрая…
ТРИОРЪТ
Което през първото сито не мине,
живее: отива за посев в земята…
Което през второто сито не мине,
живее: отива за хляб във хамбара…
Което през третото сито не мине,
живее: храна за животни остава…
Което през трите сита преминава
живее: отива за тор и за вятър…
А казват (защо ли!), че равенство няма…
ПЕТИЯТ
Златни пендари в плиткия залив
Слънцето,
Вятърът,
Водата
и Пясъкът
коват и леят…
Бляскат светкавици…
…А и Поетът, който ги гледа
и ги довършва - без недостатък…
БИТОВО
Набраздявам земята усърдно…
Жена ми след мен засява.
Врабчета боричкат се стръвно.
Задява се с вишната Вятърът.
Кучето мое в пътеката
по гръб се търкаля, играе.
Ходи с крака по Небето,
вихри с опашка Безкрая…
Слънцето гледа зад облак
как усърдно изправям
браздите с лъчи, които
в моята гледка сияят…
БУРЯ
Майска буря
кърши
майски клони…
(Който иска със поклони -
нека оцелява!)
В мен - дърво
със корен буен -
пак начева пътя…
Листи луди,
вейки луди
в скрити
пъпки
се
явяват.
Нека бурята да кърши,
нека кърши майски клони!
Коренът й щом е в мене
аз бездруго оцелявам…
ЗИМНА БУРЯ
Ситен сняг и вихри луди
избуяват в ниското -
там погледът се губи.
През стъклата на прозореца
напира ту отвънка, ту отвътре...
Тази тайнствена преграда
мъчи се да долови, но - странно! -
все така не я долавя...
Сякаш че е разум.
Но от ниското внезапно
погледът ми в мен се взира.
И пронизва с вик стъклата:
Тук и Там - все вихри луди!
29 май 2019 г., 13,40 часа, гр. Правец
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov
