Случи се преди седмица-две (или около 12 май 2019 г.) да попадна на следа от кражба в духовния ми дом.
От него, всъщност, нищо не може да се открадне, но опитът да бъде откраднато нещо, което е в него, оставя действителна следа от кражба.
И от омерзение...
И от горчилка...
Такава следа са оставили в духовния ми дом две авторки (вероятно и поетеси) Александра Ивойлова и Златка Тименова.
Публикували са същите авторки двуезична книга с хайку поезия, (издание на Карина М, 2019 г.) – на български и на английски – със заглавие, идентично с това на моята известна от 12 години насам в публичното литературно и медийно пространство книга "Следи от вятър" (2007 г.) .
Не зная доколко са нарушени или накърнени авторските ми права.
Но зная, че следата от кражба е налична.
Зная също, че всяко заглавие на книга е като патентована авторска марка;
щемпел;
стил на художествено мислене и прозрение;
лице;
символ на вътрешна човешка същност и характер.
Все едно друг да озаглави своя книга „Диви разкази“.
Или не е все едно!?
***
Впрочем, моята поетична книгата "Следи от вятър" (2007) е толкова известна в българското публично литературно и електронно пространство, че сама се афишира и се представя като жива под път и над път.
Именно това нейно публично самопредставяне е сигурно доказателство за това, че двете въпросни авторки са извършили посегателство върху моя лична духовна ценност.
И това няма как да не е така, защото в книгата си съм и аз самият като жив автор със свое име в българската литература, със своя оригинална (според критиците) поетика, със свой художествен говор. С говор, в който наистина няма как да не съм аз – ако не изцяло, то поне донякъде.
Защото наистина, ако не изцяло, то със сигурност донякъде и за нас, хората, важи казаното от Спасителя: „Думите, които ви говоря, Аз съм...“ Или още: „Аз съм именно, това, което ви и говоря отначало...“... В моя случай – откакто пиша и публикувам поезия. От 1969 г. насам.
Освен това книгата ми "Следи от вятър" (2007) е известна и с това, че за нея има публикувани литературно-критични отзиви както в електронни, така и в книжни издания.
Например на поета Христо Черняев във вестник "Новият Пулс" (бр. 13-14, 2008г.), в книгата му "Апостоли на българския дух" (2008), в електронното списание „Литературен свят“ (бр. 38, март 2012 г.), в сайта на Съюза на свободните писатели – svobodenpisatel.org (2008 г.), а също и в архивирания сайт на писателя Стоян Вълев „Книги NEWS „ (2008 г., справка – интернет архив).
Отзивът на Христо Черняев под заглавие „Следи от вятър“ се споменава заедно с едноименната ми стихосбирка в редица още електронни издания и медии.
***
Известен в публичното литературно пространство е и литературно-критичния отзив за книгата ми на поета и журналиста Станислав Марашки (от Бургас) под заглавие „Следи от вятър и поезия“.
Отзивът е публикуван в Бургаския вестник „Компас“ (28 май 2008 г.), в сайта Книги NEWS (2008 г., справка – електронен архив) и в сайта на Съюза на свободните писатели – svobodenpisatel.org (2008 г.).
***
Известен е и отзивът за книгите ми „Следи от вятър“ (2007) и „Фибри от безкрая“ (2011) на литературния критик и поет Атанас Ганчев (от Русе), публикуван в сайта на Съюза на свободните писатели svobodenpisatel.org (2011 г.) под заглавие „На слизане от планината – дискурсивен поглед към лириката на Владимир Луков“.
***
Е, не съм Николай Хайтов, нито искам да съм, но пък съм Владимир Луков – с публикувани и в чужбина свои творби и с редица национални награди за поезия и литература, включително и на награда на Министерството на културата „Златен век“ - печат на Цар Симеон Велики, сребърен, за принос в развитието на българската култура.
***
Разбира се, не е задължително авторките на „тяхното“ (ли) заглавие „Следи от вятър“ да знаят това, да ме знаят или да ме познават като поет, но все пак са били длъжни от само себе си именно като поетеси с претенции за оригиналност в поетиката си (или на поетиката си) да се огледат и да се ослушат дори, когато са „избирали“ заглавието на книгата си. При това „двете авторки“ не са една. Не гледат на поетическия български свят само с една душа и с две очи, а с две души и с четири очи. Така и пишат за книгата си (2019г.): „Двете авторки писахме...... – книгата "Следи от вятър".
И не са видели (ли) с четирите си очи, че поетът Христо Черняев е написал и е тиражирал през 2008 г. поне в две известни български електронни издания (които принципно са винаги актуални като възможност веднага да се покаже това, което търсиш за справка – за нещо свое, или за нещо чуждо) следното:
„А колкото до нейното заглавие „Следи от вятър”, то говори за тънкото виждане на проникновения авторски поглед на поета Владимир Луков.“
Да, точно затова става дума.
Става дума, че и заглавието на една книга говори за своя автор.
А също и затова, че и авторът говори чрез заглавието на книгата си. Дори – най-вече чрез него.
***
Но да допуснем, че от прекалена вглъбеност в себе си, където може би „двете авторки“ (или само „едната“) наистина откриват „с проникновения си авторски поглед“ заглавието на книгата ми (без да поглеждат „навън“) – защото наистина във вътрешният ни човешки свят, то няма как да не съществува и няма как да не е едновременно само мое (доколкото пръв съм го видял и откроил, записвайки го) и на всички други (доколкото и те са го виждали, но не са го откроявали и записвали), то тогава по необходимост се налага извода, че има нещо много гнило и прогнило в родния ни книгопис.
Не зная как е сега, но би следвало например още при регистрацията на заглавието на коя да е авторска книга в Националната агенция за ISBN (за стандартна номерация на книги), веднага да излиза и да се дава на съответния автор (или издателство, искащо ISBN за съответна авторска книга) информация, че заглавието на книгата му е уникално или че то е идентично със заглавието или заглавията на други издадени вече книги.
Би следвало всъщност да имаме под егидата на Националната ни библиотека единен и отворен електронен книгопис, за да може всеки отделен автор да влиза в него с възможността да направи справка за уникалността на заглавието на книгата си – нещо, което се налага най-вече на авторите на литературни произведения.
Това първо.
Второ. И друг път съм писал и правил това предложение – всички ние като съюзени поети и писатели – от който и да е писателски съюз – имаме нужда от наше общо творческо издание, от един месечен литературен вестник например, който да е на държавна издръжка под егидата на Министерството на културата и който да се списва и редактира от Редколегия, съставена от редактори, излъчвани от съответните писателски съюзи; като за всеки писателски Съюз да има отредени съответен брой страници, които да списва.
Впрочем, имаше в началото на Прехода ни подобен вестник. Наричаше се „Другата аудитория“ и беше според мен един добър първопроходец, ала кой знае защо тези, които го издържаха, прекратиха издръжката му.
Да, в такъв подобен вестник със сигурност ще има и колонка „Книгопис“, в която да се виждат заглавията на новоизлезлите литературни произведения, което пък ще рече, че и възможните им дублирания, ще са по-редки, а самоотговорността на самите автори по-извисена.
***
Ето е по една творба съответно от моята книга „Следи от вятър“ и от тяхната с хайку.
СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР
...по вятъра...
с вълните му прохладни
под слънчевия зной...
отвсякъде навсякъде...
ту яростно възбуден...
ту трепетно утихващ...
загатва се...
отгатва се...
Владимир Луков
.........................................................................................................
***
снегът се топи
по пътя към върха
небесни локви
Александра Ивойлова
Златка Тименова
.........................................................................................................................................
https://www.youtube.com/watch?v=yNLNDrzbbl0
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov
