Вчера, 29 април 2014, в салон "Журналист" на СБЖ се състоя премиера на стихосбирката от Стефка Андреева "Неизречените думи" с водеща Крася Титянова. Книгата представи Диана Димих. Актрисата Богдана Вульпе рецитира стихове от новия сборник, цигуларката и поетеса Надя Петрова изсвири няколко италиански канцонети. Топли думи за личността на авторката и за творчеството й казаха Мария Г. Николова и Лиляна Григорова-Трифонова. Направи впечатление изказването на актрисата и белетристка Божидара Цекова, че когато усети в себе си желание да рецитира стиховете, които чете, за нея е сигурен знак, че поезията я е докоснала. Това почувствала и при прочита на поезията на Стефка Андреева. Ирина Александрова и Александра Ивойлова внесоха оригинална нотка на творческа близост, рецитирайки по една своя творба за „неизречените думи” – мотив на едноименното стихотворение и заглавие на книгата на Стефка Андреева.

Диана Димих 

 

Публикуваният по-долу предговор в книгата е на българската писателка Диана Димих

 

ЖЕРТВЕНИК ЗА КОПНЕЖИ

 

След стихосбирките на Стефка Андреева „Капки смола” (2002) и „Орис” (2004), „Неизречените думи” е третата й книга. В нея, след десет години творчески натрупвания и търсения, авторката разгръща най-добрите страни от дарованието си. Имам поглед върху поезията й като издател на първите й две книги и неин редактор. Онази топло-стаена тъга от предишните й творби тук е още по-зряла, но някак просветлена. Над потискащия облачен колорит, познат в досегашното й творчество, тя дорисува слънчевите цветове на деня. В нейния поетичен свят „залезът се стича по стеблата,/ кротко във пръстта поляга”; есенните птици са „весталки на тревожна мисъл”, а мислите са „златогриви слънчогледи”.

Тя насища всеки свой стих с душевна чистота, ранимост и оптимизъм – въпреки трудния, непоетичен делник. Мрачните тонове понякога са усещане за обреченост и неотменност на миналото, но в много от творбите вече просветляват като утро, с мило очакване на цъфтеж.

„И като в жертвеник ще сложа

копнежа по недостижимото.

Ще замълчи сърцето ми стъписано

пред изгрева на бъдни дни...”

Поезия, която дълбоко засяда в читателя и го прави съпричастен на лиричните трепети от близостта с природата, пред въпросите за кръговрата на времето, за най-съкровените истини в нашия живот.

„А вън кокичета пробождат

напора на вятъра.

Защо и как не питаме.

Кога започва и завършва всичко?

Началото и краят где се сливат?

И кой ще наследи мечтите ни?”

Читателят е дълбоко докоснат от есенната палитра на тази мисловна и емоционално-философска поезия, с нейната характерна, непретрупана образност. В белия стих на поетесата няма накамарéни думи, той пленява с недоизказаност и завоалираност. В него е кротко стаена цяла гама от чувства, мъка и надежда, опит за забрава или съживяване на спомените.

„Уморени, очите ни ще се затворят

навътре, в същността ни взрени,

където срещат се посоките,

към щастието устремени.”

В поезията на Стефка Андреева липсват бурни емоции, гняв, ярост и възмущение, защото те са чужди на тихата й природа. Където в стиховете е загатната драма, крайностите са омекотени, ръбовете на чувствата – заоблени, градусите на външните прояви – умерени, но това не смалява сложността на преживяването, дори прави нюансировката на състоянията още по-богата. Защото лирическият герой е намерил сили да понесе, да преглътне тежестите, да стаи в себе си копнежа по непостигнатото (но не и да го забрави) и да съхрани надеждата и доброто.

Авторката има отличим почерк, който приляга на характерния свят на нейната поетична индивидуалност. Стефка Андреева е изградила свой рисунък, своя мисловна отлика. Онова, което я прави по-различна, е неповторимата вътрешна багра от душевна мекота, чувствителност и същевременно способност да отстоява добротата, без да е лишена от взискателност и градивност. Лирическият герой в поезията й се вглежда в невидимото и може да загърби много земни изкушения заради понятия като преданост, обич, почтеност или стремеж към нещо възвишено.

Пътищата на живота са стръмни и криволичещи, но оригиналният образ в стиховете на Стефка е ПОСОКАТА. Всички каменисти пътеки може да изброди търсещата поетична душевност, важното е да не се отклони от посоката на своята нравственост.

„Ще дойде денят, когато ще сложа

пъстри дрехи на думите –

да станат по-топли и разбираеми.

...

Светът се е променил.

Макар да не го разгадавам все още,

искам да следвам посоката...

...

И да приготвям пъстрите дрехи на думите.”

Освен думите, и самата книга има своите одежди. Корицата на първия поетичен сборник на Стефка „Капки смола” е дело на Бисера Андреева. А оформлението на новата книга „Неизречените думи” е дизайнерски дебют на Дарена Андреева. Тя е вградила в колажите закачлив и прозирен анимационен герой – едно духче, което от корицата магически прекрачва (или прелита) през всичките раздели на стихосбирката. Дано младата художничка развие въображението си в нови художествени задачи...

В преживяното отражение на природата като ускорител на сетивата, в неуловимото ни присъствие сред Вселената, което гложди мисълта с безброй въпроси, в безмълвното усамотение в себе си – тук са поетичните открития на Стефка Андреева. И тя, като другите си събратя по перо, посвещава съкровени стихове на поезията, без която човешкият ни свят – отвътре и отвън – е „пустиня с пясъчни водопади”. Магията на словото лекува раните и пречиства твореца. Пречиства и читателите.

 

Стефка Андреева, „Неизречените думи”, стихове,

изд. „Пропелер”, София, 2014

 

МАГИЯТА НА СЛОВОТО

 

Взех ромона на водата,

гладката, светеща заобленост на камъка,

нежния прашец на цъфналата липа,

мириса на вятъра,

самодивското присъствие,

останало по ливадите

и следите на бродещите животни,

прохладата от птичи крила,

изпаряващата се роса,

мислите на тревите,

полъха на думите.

Пих от това биле.

Пих дълго на малки глътки,

докато всичко в мен се успокои,

докато всяка болка отлетя,

докато раните изгладиха ръбове,

докато падна на годините бремето,

докато се пречистих до дъно.

 

Живот и въздух в мене –

магията на словото.

 

 

Стефка Андреева