Вчера, 26.09.2019, в 18 ч., малко преди да навърши 93 години е починала поетесата Кръстина Филипова. Доайен на Съюза на свободните писатели в България, дългогодишен негов Заместник председател и член на Ръководството. (Погребението е в неделя, 29 септември 11.30 ч., в Дома на покойника на Централните Софийски гробища.)
Родена е в София (на 29.11.1926 г.), където завършва полувисше медицинско образование и работи по специалността си. Дългогодишен сътрудник на столични вестници и списания. Автор е на стихосбирките „Битие за двама” (1995), „Земя за живеене” (1995), „Ледени огньове” (1997), „Слънца назаем” (1999), „Нераздадена нежност” (1999), „Слънчев сплит” (2003), „Светлина от залеза” (2006), „В окото на циклона” (2009), „Дойдох, видях…” (2009); на детските книги „Приказки” (1998), „Сладоледена история” (1997), „Господин Вятър” (1999) и на детско-юношеската повест „Африканска магия” (1999). Издала е романа „Опасно мълчание” (2003), сборниците с разкази „Не пожелавай жената на ближния” (2003) и „Танцувай с мен” (2007). По неин сценарий е направен документалният филм „На пост пред живота”.
През 2011 г. излиза от печат автобиографичната й книга „Светлооки мъже”.
Някои от нейните стихотворения са текстове на песни.
Българската литературна критика (в лицата на поета Георги Константинов, на поетесата Диана Димих и други) определя Кръстина Филипова като една от значимите съвременни български поетеси.
Наградена е от Министерството на културата с грамота и сребърен ритон за принос в българската култура (2000).
Съюзът на свободните писатели двукратно й връчва приза „Народни будители” - през 2004 за най-добра стихосбирка и през 2010 за цялостното й творчество. Носител е и на специалната Награда на ССП „Възроденият феникс“ (2017) за цялостно творчество и за принос в развитието на Съюза.
Получила е 7 награди от национални конкурси.
Тя е и една от основателките на Дамския литературен салон „Евгения Марс”.
Включена е като поетеса в множество антологии.
Светла й памет!
СЪЮЗ НА СВОБОДНИТЕ ПИСАТЕЛИ В БЪЛГАРИЯ
***
СЪНУВАМ БЪЛГАРИЯ
Земята уж е кълбо,
но всъщност е някаква гара.
И всички държави са напъхани в куфари,
Бог знае къде ще ги карат!
На релсите,
като дълъг маркуч за поливане,
дреме влакът.
Знам отнякъде – той пътува към мрака.
Преобръщам, събарям - търся мойта България.
Намирам я – етикетът е страшен: “Продадено”.
На кои антиквари?
И викам за помощ, но къде ти!
Уж е малка – кутия цигарена,
а с толкова мъка я напъхвам в сърцето!
Мъже някакви
вече запретват ръкавите – ще товарят.
Политам преди да ме хванат.
Под мен са държавите на света.
И онези мъже.
Гарата.
Влакът.
Летя и сияя –
нося в сърцето си мойта България.
Спасена – поне във съня ми, от мрака.