АТАНАС ГАНЧЕВ - ПАК Е ОКТОМВРИ...

 Пак е октомври. Хубава есен. Градът е чист от хлорни обгазявания, но прашен, крайните квартали с надупчени, направо изтърбушени улици, и почти обезлюден привечер.... Няма го прословутото русенско гезме. Но няма ги вече и ония, които дръзнаха да вдигнат глас, защото не искаха повече бавно да умират... Няма ги вече мама Мария Варамезова, Любо Собаджиев, Сашо Градинаров /Ал. Гарднър/....

БОЛКАТА ЗА РУСЕ

Седем години със сведени чела под запушено небе! Синевата на родната река и хоризонта над нас отдавна бяха изгубили естествения си вид. Всекидневно задушавани от хлорни изпарения завод от отсрещния бряг, парализирани от сковаващия душите страх, ние бавно умирахме в умиращия град. Бяхме обречени, залъгваха ни в името на вековна дружба, а всъщност ни бяха отписали, но в името на една претендираща за вековечност жестока деспотичност.

"Правото" ни да мълчим, беше равностойно на гибел!

Но духът на предците извика нашата чувствителност, предизвика нашето гражданско неподчинение, отключи запретените врати на вледеняващото покорство.

Октомври и ноември 1988 -а - хората не искаха повече бавно да умират. "По - добре ужасен край, отколкото ужаси без край. И надигнаха се жените - тези извечни български майки и запрещиха с детските си колички площада пред сивоокия бял кораб. Ония отвътре, подпомогнати от ония отвън, но всъщност ония отгоре, бяха и гневни и разтревожени, но и необикновено обещателни. Над града вече витаеше не само отровната мъгла, но бе разперил крила разкрепостеният човешки дух. Русе стана символ и съдба, мярка и изпитание за нравствеността на народа ни... Русенци не останаха сами в страданието си - писатели, художници, философи, социолози, филмови дейци, надигнаха гневно своите гласове в защита на обруганото човешко достойнство. Народният гняв свещен и никога неумиращата гражданска съвест родиха непомръкващата НАДЕЖДА.

В късния следобед на 8. 10. 1988 година петстотин смели и неподкупни представители на интелигенцията създадоха в София Обществен комитет за екологична защита на Русе. Макар и не публично обявен, Комитетът живееше и изпълваше с трогателна вяра и надежда сърцата и умовете от изстрадалия деветнадесетвековен град. Окрилени от надеждата, макар и отново задушавани от нископълзящите отровни мъгли, русенци знаеха, че не са сами в своето страдание, че тяхната болка е всеобща болка, че техният вик за чист въздух е всеобщ вик за нравственост....

...Не знаеха само, че положиха началото на една борба, в която духовно и граждански горяха тези, които се одързостиха да издигнат високо над главите си пламъка на вътрешното освобождение. С Русе в сърцето, с укрепналата вяра, с преодоляния страх, тежкият канцерогенен въздух, задушаващата отровна смрад над главите ни, бе разпуснала примката на отчаянието и апатията. Пътят към изгрева бе скъсен. Той можеше да дойде, защото вече не беше непосилност, а оживяла надежда.

Сега, когато и духовният въздух е по - чист, макар подобно на атмосферния да съдържа все още много вредни примеси, остава дълбоката и чисто човешка признателност на русенци към всички, които бяха се солидаризирали с тях в трудните дни и нощи на битката за Оцеляване.

08.03.1990 год.

Но малцина знаят, че в Битката за Русе бяха прогонени доста личности на града, защото имаха дързостта да се борят с перо и четка, с мисъл и дръзновение за своя град... Един от тях, поетът и общественик, Владимир Луков, бе прокуден на 360 километра заради Огненото си Слово:

РУСЕ - 1987

Внезапно градско свечеряване

и светлини като сигнали бедствени...

Отдръпват се в тъмата сгради.

По плочника пробягват кестени.

И сенки на тълпи и вихри

с попарени листа се гонят.

Витрините намятат празни

фалшиви ореоли.

Тревожни минувачи косо

кръстосват просълзени погледи.

И кашлящи деца се взират

във фантастичните си образи!

 

(Владимир Луков, из "Човекът с протези" /стихове/, С.,1992 год., стр. 34.)

 

А аз си припомням Поетът, който едва ли не отрекохме, заради Идеала му:

              „.... Какво ще ни дадеш историйо

от пожълтелите си страници?“... (Н. Й. Вапцаров)

...

Кажи на тях, бъдещите хора....

че не само сме ...мълчали...

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/188-atanas-ganchev