ВЛАДИМИР ЛУКОВ - ПОЕТИТЕ И ПИСАТЕЛИТЕ КАТО ЙЕРИХОНСКИ ТРЪБАЧИ


 Такива са те открай време. Такива са у всички народи. Най-вече поетите. Призвани са да надуват своите свещени йерихонски тръби на истината и любовта.

На Истината, която ни прави свободни (Йоан, 8:32).

И на Любовта, която ни побратимява и спасява.

Призвани са всъщност поетите и писателите чрез тези свои духовни оръжия – истината и любовта – да събарят крепостите на злото в нас и между нас. Призвани са да вършат това – според Хосе Ортега-и-Гасет (1883-1955) – „въпреки себе си, против себе си, неизбежно… с отчаяна истинност… по неведома и неумолима Божия воля”…

***

С тези две свои духовни оръжия – истина и любовта – поетите и писателите и днес, през 21 век, са в авангарда на битката срещу крепостите на злото в нас и между нас. Точно така, както и самите йерихонски тръбачи около края на второто хилядолетие преди Хр., според библейското предание, са били в авангарда на еврейската войска пред крепостните стени на древния гр. Йерихон. Същите събарят тези стени с енергията на своя тръбен глас…

***

Впрочем, тази наша „йерихонска” алюзия ни подсказва това, че едва след дълбинната вътрешна и първична употреба на тези две духовни оръжия – истината и любовта – всички други външни средства – политически, икономически, военни и тям подобни – дават вторични резултати в събарянето на крепостите на злото в нас и между нас.Така бяха съборени например крепостните стени на „князь мира сего”–комунизма в страните от Източна Европа. Те бяха съборени най-напред отвътре! Бяха съборени с тръбния глас на истина и любовта – с гласа на писателите и поетите-дисиденти от бившия Съветски съюз – Александър Солжиницин (1918-2008), Борис Пастернак (1890-1960), Владимир Висоцкий (1938-1980), Александър Зиновиев (1922-2006), Йосиф Бродский (1940-1996), Владимир Буковский (1942)…; от бивша Чехословакия – Вацлав Хавел (1936-2011)…; от Полша – Славомир Мрожек (1930-2013), Адам Михник (1946)…; от България – Георги Марков (1929-1978), Константин Павлов (1933-2008), Радой Ралин (1922-2004 )…; от Румъния – Матей Вишниек (1956), Мирча Динеску (1950)…; от Унгария – Дьорд Фердинанди (1935)…; от Албания – Исмаил Кадаре (1936)… И не само от споменатите страни, и не само от изброените творци бяха съборени отвътре крепостите на комунизма, но и от още много други известни и неизвестни поети и писатели. Всеки със своята йерихонска тръба – както може и както умее в стихове и в други словесни творби. Досущ по Вапцаровски – с „Вяра”!:

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея)…

После комунизмът се срути като политическа, икономическа и военна обществена система. После, през 1989 г. с чукове и с други външни средства беше разбита и Берлинската стена…

***

Такива са по същност йерихонските тръбни гласове и оръжия на поетите и писателите – те осветляват и събарят крепостите на злото отвътре с откровението на истината и любовта. Те, както казва св. ап. Павел в своето второто послание до Коринтяни (10:4-5), „не са плътски, а са силни пред Бога за събаряне на крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога и пленяваме всяка мисъл да се покорява на Христос…”. Тоест, да се покорява на Този, който е „пътят, и истината, и животът” (Йоан, 14:6). И Който, пак според Евангелието на св. Йоан, е Светлина и Любов. Енергията на тези духовни оръжия често изригва като вулкан из от духовните дълбини на поетите и писателите с едно огнено, с едно искрено отрицание на всичко онова, коетони заблуждава, лъже, мами и ни заробва в живота. Затуй:

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам! („Вяра”)

Такъв е, впрочем, тръбният глас на истината, любовта и вярата у големия йерихонски тръбач – Никола Йонков Вапцаров. Поетът у него обаче – като се намира в разпраи в борба с живота(„Двубой”) – не само разрушава крепостите на злото в нас и между нас, но и твори „крепостта” на свободата в нас и между нас. Твори я с истина и любов.

***

Всъщност,

поетите и писателите открай време – освен че са йерихонски тръбачи – са и творци на свобода от свобода…

 

С това тяхно удвоено призвание – да са и творци на свобода от свобода (защото само свободният може да твори ново равнище на свобода в себе си за себе си… и по такъв начин за другите) – техните йерихонски оръжия – тръбният глас на истината и съвършеният познавателен акт на любовта – са опасни не само за крепостите на злото в нас и между нас, но и за тях самите. Съдбата (с разстрела) на Поета Никола Йонков Вапцаров е показателна. И не само неговата. Впрочем, в една или в друга степен съдбите на всички истински поети и писатели, включително на посочените по-горе от мен дисиденти, са показателни открай време именно с това, че техните йерихонски оръжия са опасни не само за крепостите на злото в нас и между нас, но и за тях самите. Опасността за тях може да се поражда

както отвън – от другите

(които обичат да заробват и да бъдат заробени),

така и отвътре – от опасността, идваща от възможното пристъпване и оскверняване на сакралните пространства и същности на Истината и Любовта.

Отвън опасността за живота на истинските поети и писатели е прозаична и злободневна. Тя идва от страна на „пещерните хора”, познати още от Сократ (469-399 пр. Хр.) и Платон (427-347 пр. Хр.) с това, че са оковани като затворници в „пещерата на сенките” (Платон, „Държавата”, Седма книга), а също и с това,че смятат привидното в нея (консервирано и утвърждавано от социалните идеологии и практики – най-вече от практикуването на властта и богатствата) като постигната и необорима веднъж завинаги „истина”. И тези „пещерни хора” – както са забелязали Сократ и Платон – бранят и отстояват тази своя „пещерна истина” с всички възможни законни и незаконни средства точно така, както самото човечество в своята „пещерна” история е бранило и е смятало до Галилео Галилей (1564-1642) за абсолютна истина това, че Вселената е геоцентрична и че Слънцето обикаля около Земята, а не тя около него…

Отвътре опасността за живота на истинските поети и писатели наистина идва от възможното пристъпване и оскверняване на сакралните пространства и същности на Истината и Любовта. А то е възможно, поради това че поетът (и писателят) в акта си на творене на свобода от свобода неизбежно се оказва в триединна борба в себе си –

в борба с другите в себе си,

в борба със себе си в себе си

и в борба с Бога в себе си.

(Оказва се в борба с Бога дори и да не вярва в Бога, а само на цялата Истина в себе си, която бездруго – съзнателно или не – схващаме като наш „Бог”).

Или, казано отново с откровението на Поета у Никола Й. Вапцаров – „С живота сме в разпра…” открай време! „Двубоят ни е твърде стар. / Двубоят ни се води с жар…”!

***

Всъщност, възможността поетът (или писателят) да оскверни сакралните пространства и изконните същности на Истината и Любовта се превръща в действителност тогава, когато той не толкова като творец, колкото като социален човек волно или неволно се съблазнява и пристрастява както в триединната си борба и „разпра с живота” (а Бог е животът), така и в цялата Истината-Бог (който е в нас и над нас), без да си дава сметка за наличния парадокс в нас, че „Само Бог е цялата истина, а ние сме частични истини.” – Майстер Екхарт (1260-1328).

Впрочем, социалното съблазняване и пристрастяване на поета може да го озлоби в процеса на творене на свобода от свобода и да навлезе така – озлобен, с омраза към другите – в сакралните пространства на Истината и Любовта и оттам, от камбанарията на Бога – както се случва на големия български поет Христо Ботев (1848-1876) – със „със сърце зло в злоба обвито” и със спомени, които „злобна ги памет често повтаря” не само да мрази тези, с които е в борба в себе си, но и да надува своята йерихонска тръба с едновременно отчайващ и осъдителен глас:

аз вече нямам мило, драго,

а вий… вий сте идиоти! („В механата”)

В същото време обаче, оня който прочете цялото стихотворение на Хр. Ботев, „В механата”, няма как да не види в себе си, че то е класически български пример на поетическа творба, отразяваща борбата на Поета с другите в себе си – все в името на свободата, която той самият твори из от себе си за себе си и за другите. Ще види и това, че Поетът е самосъзнателен за тази своя борба. Впрочем, Поетът у Христо Ботев е бил самосъзнателен и за това, че навлизането му с омраза в сакралните пространства

на Истината (която ни прави свободни!)

и на Любовта (която ни побратимява!)

е опустошителна и пагубна за самия него като човек с чисто сърце и душа. Затова и откровено признава в стихотворението „Към брата си” (което пък е класически български пример за борбата на Поета в себе си със себе си) –

но себе си, брате, губя

тия глупци като мразя.”…

***

В другия случай, в случая, когато поетът (или писателят), творейки свобода от свобода в триединната си борба и „разпра с живота”, се съблазнява в цялата Истина-Бог в себе си и се пристрастява така към нея като надува своята йерихонска тръба с нейния тръбен глас, опасността да погуби самия себе си в сакралните пространства на същата тази цяла Истина-Бог се съдържа в непреодолимия (или в преодолимия само по Божия милост!) в самите нас парадокс, а именно този, който се съдържа в мисълта на Майстер Екхарт – „Само Бог е цялата истина, а ние сме частични истини.”

Парадоксът е в това, че истината в нас е едновременно и цяла-Бог, и частична-човек – такава, каквато тя се разкрива и в мисълта на Екхарт. (Бог е цялата Истина, а Екхарт е частична истина, която ни показва цялата Истина.) И този парадокс в нас ни подсказва, че поетът (и писателят) в актовете си на творене на свобода от свобода неизбежно се оказва в борба с Бога в себе си. Неизбежна е тази борба, защото по-висшата и по-дълбока същност на истината, която ни прави свободни на по-висше равнище в нас, е у Бога в нас. Из от Него и чрез Него поетът (и писателят) отвоюва и твори свобода от свобода – свобода за себе си и за другите в себе си, включително за народа и за човечеството в себе си.

Впрочем, самата опасност за живота на поета (или писателя) се поражда по-скоро от неговото самонадеяно боравене с тръбния йерихонски глас на цялата Истина („глас като от тръба” – Откровение на св. Йоан, 1:10), който е също „като глас на много води” (Откровение на св. Йоан, 1:15)и който именно „като глас на много води” може да събори и духовната крепост на самия поет (или писател), ако той влиза в самонадеяна борба с цялата Истина-Бог в себе си. Още повече, че Истината в същият този глас излиза из устата на Бога (Откровение на св. Йоан, 1:16)като „двуостър меч”.

Така всъщност в едновременното боравене с ерихонския тръбен глас на цялата Истина и с нейния „език”, който е „двуостър меч”, се съдържа възможната по-страшна опасност за живота на поета (или писателя) в сравнение с тази, която може да произлезе за него от „пещерните хора”. По-страшна е тази възможна опасност за живота на поета (или писателя), защото тя застрашава най-ценното у него – собствената му душа и дух – и защото самото познаване на Истината, която ни прави свободни!, е също „двуостър меч”. Видяно е това и в древно-индийския епос „Махабхарата”:

Познанието – туй е сабя,

                                 но мъчно мога да я сграбя

и развъртя с десница мъжка,

                        защото, братко, няма дръжка…

А и по-нататък:

          Комуто отдаде се мечът,

                                   не могат да му се изпречат

                   ни бог, ни демон – все победи

                                   ще жъне. Но премъдри веди,

                   а и пурани казват, братко,

                                    доколко туй се случва рядко…

И тъкмо затова – защото „туй се случва рядко” – е възможно чрез пристрастно и самонадеяно боравене с двуострият меч на Словото („без дръжка”!) поетът (или писателят) да претърпи фиаско в борбата с Бога (цялата Истина!) в себе си, а също и да изпадне в самоубийствено отчаяние от това, че е дръзнал по такъв именно начин да отвоюва от Бога в себе си свобода за себе си и за другите, включително за народа и за човечеството в себе си. Съдбите на много световни и национални поети и писатели-богоборци и в това отношение са показателни. Известни са поетите и писателите-самоубийци. Списъкът им е дълъг. В самоубийствено отчаяние са изпадали и такива титани на словото, каквито са Лев Николаевич Толстой (1828-1910), който към края на живота е определял могъщите си писания като „най-безнравственото дело”, което и извършил, и Франц Кафка (1883-1924), който на смъртния си одър е пожелал всичко сътворено от него да бъде изгорено.

***

Подчертах по-горе, че борбата на поета (и писателя) с другите в себе си, със себе си в себе си и с Бога в себе си е неизбежна. Неизбежна е, защото тя поначало се задава като творческа борба за свобода и се окриля именно като творческа борба за свобода от самия Живот, който всъщност е Бог (цялата Истина!). Същата борба всъщност е характерна и е неизбежна за всеки човек, но поетите и писателите са най-чувствителни за нея и поради това в най-голяма степен са съблазнени и пристрастени в нея – с откритата пред тях опасност да я приключат с фиаско или да бъдат ограничавани, а понякога и убивани от „пещерните хора”. Освен това, пак поради изострената им чувствителност, тяхната творческа борба за свобода (от свобода!) достига до Божиите висини като се превръща там в борба със самия Бог. Борба, която е предхождана от вътрешен бунт…

***

В едно свое интервю (публикувано в българския писателски вестник „Словото”) бразилският писател Паулу Коелю казва за бунта (който предхожда влизането на поетите и писателите в борба с Бога) следното: “Много вярвам във вътрешния бунт – не бунт през целия живот, и не бунт без причина или граници, а бунт срещу навика, срещу страха от промяната – който в действителност е страх от живота – бунт, който ще ни позволи да изковем собствения си път, като засили решителността ни.” А накрая в същото интервю (в което се визира и борбата с другите, включително и “борбата, която трябва да водим със семейството си още от ранно детство”),Куелюзаключава:

С Бог трябва да се води борба… Лично аз, както споменах преди малко, говорейки за майка си,съм по-склонен да се боря с него. Това е съвсем правилна, справедлива борба.”.

***

Впрочем, справедливостта на тази борба с Бога в нас е установена и е постановена в Словото Божие с това, че именно Бог я предизвиква и я задава като неизбежна, и я окриля като нужна за израстването ни в Него като свободни личности чрез влизането ни в сблъсък с хора и обстоятелства. Всъщност, Библията ни учи, че Бог е по-скоро този, който влиза по такъв начин в борба с човека. Учи ни чрез съдбата на първия богоборец Иаков. (Първа книга Моисеева, 32:24) Учи ни и на това, че само в справедлива и в същото време смирена борба с Бога човек може истински да надвива и да побеждава себеподобните си в името на своята и на тяхната свобода в Бога (Първа книга Моисеева, 32:28, и най-вече Книга на Йов). Между впрочем, тъкмо Библейската Книга на Йов („най-големият от всички жители на Изток”) е велик поетически пример за водене на борба със себе си, с другите в себе си и с Бога в себе си в името на Истината (която ни прави свободни!) и на Любовта (която ни побратимява и спасява в Бога!). Тя е велик пример и за това, че само с дух и с истина можем да се борим с Бога и да се надяваме в края на краищата смирено на победа в Него, въпреки нашата нищожност като „частични истини” (Екхарт). Ето примерът на Йов:

Продължи Господ и рече Йова:

който се бори с Вседържителя, ще ли и да поучава?

Който обличава Бога, нека Му отговаря.

Отговори Йов Господу и рече:

ето, аз съм нищожен: какво ще Ти отговарям.

Ръката си турям на устата си.

Веднъж говорих, - сега няма да отговарям;

говорих дори два пъти, но повече няма.

(Йов, 39: 31-35)

Ето победата на Йов в Бога:

И отподир, след като Господ изговори на Йова тия думи, каза на Елифаза Теманеца: разпали се гневът Ми против тебе и против двамата твои другари, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както моят раб Йов. Затова вземете със себе си седем телеца и седем овена, па идете при моя раб Йова и принесете жертва за себе си: и моят раб Йов ще се помоли за вас, защото само неговото лице ще приема, за да ви не отхвърля, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както моят раб Йов. (42:7-8).

Ето така Йов с дух и с истина има победа в Бога. „Бог е Дух: и тези, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.” Това е казано в Евангелието на Йоан, 4:24, и това именно върши праведният Йов в борбата си сВседържителя. Върши го и за наше поучение, а певецът в книгата на Йов – за поучение на поетите и писателите с вяра в мярата на смирената борбата със Словото пред Словото – „Ръката си турям на устата си. Веднъж говорих, – сега няма да отговарям; говорих дори два пъти, но повече няма.” Така праведният Йов постига не само самия себе си в Бога чрез борба с Бога, но и постига ново свое равнище на свобода в Бога (постига цялата Истина, която ни прави свободни!). В същото време, въпреки че се е намирал и в борба с другите в себе си (със своята жена и с приятелите си, които му вменяват неизвършен от него грях и вина и го съветват да се покае, а жена му – да похули Бога и да умре), Йов с дух и с истина постига спасението и на жена си, и на другарите си в Бога. Постига и тяхната свобода в Бога, който – както се вижда в цитата по-горе – само заради Йов, праведният, приема и другарите му в себе си. Всъщност, именно така Йов със своята праведност не пристъпва и не осквернява сакралните пространства на Истината (която ни прави свободни!) и на Любовта (която ни побратимява и спасява!) в борбата с другите в себе си, със себе си в себе си и с Бога в себе си.

Трябва, естествено, да се прочете цялата Книга на Йов, за да разбере читателят на тези мои редове, че това е наистина така и че праведният Йов е велик пример за това как трябва поетите и писателите – йерихонски тръбачи и богоборци – да постигат победа в триединната си неизбежна борба с Бога.

***

Велик български пример за същата борба и за постигане на победа в нея (за себе си и за народа в себе си) е Поетът-богоборец и йерихонски тръбач Христо Ботев. В това отношение две от неговите творби – стихотворенията му „Моята молитва” и „Хаджи Димитър” – са със световна значимост.

Всъщност, откровението на Поета у Христо Ботев в стихотворението му „Моята молитва” дава израз не само на триединната му борба с другите в себе си, със себе си в себе си и с Бога в себе си, но и на цялата Истина за това, че Бог, народ и личност се намират във взаимна иманентност (вътрешно присъщи са един на друг по парадоксален начин) в духовното лоно на личността, в сърцето и душата на Поета. Впрочем, още първите две четиристишия с мотото на тях дават израз на тези две поетически откровения. Ето ги:

МОЯТА МОЛИТВА

	"Благословен бог наш..."

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове…

В поетическата духовна цялостност на тези две четиристишия с мотото над тях Поетът у Христо Ботев се проявява предимно като йерихонски тръбач с тръбния глас на цялата Истина за това, че Бог не обитава абстрактните и затова бездушни и „външни” небеса на „православните скотове”, а обитава нашите вътрешни човешки небеса, в които Той е „Благословен Бог наш…”, а също и Бог на разума – със сърце и с душа! („А ти, боже, на разумът..”). А е „Благословен Бог наш”, защото, според откровението на Истината в тръбния глас на Поета, Бог е в мен като мен и в теб като теб, и е във всеки друг като него самия, както е и у Христо Ботев – „…ти, що си в мене, боже – МЕН в сърцето и в душата…”. Но Бог „в мен като мен” е и над мен, и е над всеки друг, защото е „Благословен Бог наш”. И именно това „наш” е Небето в нас, което Той обитава. И това е самата Истина, изразявана не само в Ботевата молитва, но и в молитвата, която ни е дадена за наша употреба от самия Благословен Бог наш и Спасител със знаковото за нас обръщение „Отче наш,…” После това „…наш,…” се пояснява (запетаята го насочва към пояснение) с „Ти, който си на небесата…” Затова и тръбния глас на Истината в „Моята молитва” на Хр. Ботев не само събаря крепостта на злото у „православните скотове”, които с поведението си и с отношението си към „мойте братя сиромаси” (Ботев) абстрахират и отчуждават Божиите небеса от нас, но и възвръща цялата Истина в нас за това, че Бог, народ и личност се намират във взаимна иманентност в духовното лоно на личността и че формират така в него една парадоксална духовна цялостност, която осветлява и приобщава всички ни до един – с безценните ни души и сърца, – включително и тези, у които крепостите на злото са вече съборени от Поета.

В другото свое стихотворение със световна значимост – „Хаджи Димитър” – Поетът у Христо Ботев се проявява предимно като богоборец (творец на свобода от свобода), подобен на праведния Йов. Впрочем, както Йов в своята праведност възлиза с бунт пред Лицето на Бога за това, че по волята на самия Бог е осъден да понася неимоверни за сърцето и душата му страдания, така и Поетът у Христо Ботев възлиза с бунт пред соларния образ на Бога – Слънцето – за това, че народът му в духовното лоно на Хаджи Димитър, в сърцето и в душата на юнака! (а също и в Ботевото сърце), е осъден на неимоверни за него петстотингодишни страдания. И затова, достигнал вече кулминацията пред соларния образ на Бога, Поетът виква със силата на все същия тръбен Божий глас:

…..………Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак…Но млъкни, сърце!

С други думи – колко още юнаци искаш да загинат, Господи, за нашата свобода!?

Но млъкни, сърце!

Досущ като Йов в кулминацията на своя бунт срещу Бога и в триединната си борба с Него – „Ръката си турям на устата си.”, защото:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира… („Хаджи Димитър”)

Животът на Йов е възвърнат в Бога, на Хаджи Димитър и на Христо Ботев – също. А чрез тях и животът в свобода на целия българския народ.

***

Направих набързо този паралел между праведният Йов (героят на една от най-поетичните книги, включени в Библията) и Поетът у Христо Ботев, за да покажа, че мисията на поетите и писателите – да са едновременно йерихонски тръбачи и богоборци (творци на свобода от свобода) – не се изчерпва във времето. Тя е такава и днес, в усложнените цивилизационни условия на 21 век – век, през който крепостите на злото в нас и между нас, се издигат със все по-изтънчени и все по-перфидни средства и придобиват така все по-трудно разпознаваеми форми.

Такава крепост на злото е, например, „технологичният фашизъм”, забелязан и разобличен от известният германски философ и психолог (гражданин на САЩ от 1940 г.) Ерих Фром (1900 -1980) главно в книгите му „Бягство от свободата” и „Да имаш или да бъдеш”. Същият фашизъм днес, според мен, е постигнал своята перфидност като се е превърнал в информационен фашизъм. Той се крие като източник на самото зло и се шири на свобода като зло чрез глобалните електронни мрежи. Разкритията на австралийския журналист Джулиан Асандж (1971), основател на сайта УикиЛийкс, а също и тези на бившия сътрудник на американските тайни служби Едуард Сноудън (1983) доказват това. Доказват всъщност видимото за очите на поетите и писателите като творци на свобода от свобода, че в самите електронни мрежи за комуникация и масова информация злото се шири като плете своите невидими паяжинни мрежи за лов на човешки души. В тях то се мултиплицира. Чрез тях то издига своите невидими крепости в нас и между нас. Разделя ни чрез тях, за да ни владее. Самият Едуард Сноудън (като бивш служител на ЦРУ на работа в американското посолство в Женева), визирайки онова, което прави правителството на САЩ чрез електронните мрежи за комуникация, признава пред английския в. „Гардиан” следното: „Осъзнах, че съм част от нещо, което прави далеч повече злини, отколкото добро.” Но електронните мрежи за социални комуникации и информации са и терен на източниците на правене на добро, или поне на правене на повече добро, отколкото на злини. Те са арена и на борбата на поетите и писателите (и на творците изобщо) срещу крепостите на злото в нас и между нас. На този терен изглежда, че силите на злото са по-витални и по-значими от силите на доброто. Но така е било и така е изглеждало винаги, през всички досегашни времена. А е така, защото у източниците на злото липсват творчески сили и защото тъкмо поради тази липса, те са в състояние да обсебват и да боравят само с онова, което вече е външен творчески резултат. А това е творбата (включително електронната мрежа за комуникация), която е с раздвоена духовна и материална (плътска) същност. В нея духовното начало е заредено с освобождаваща власт (творчество), а материалното – с възможност за проява и на заробваща власт, на сатанинска власт, на властта на хитреца и на лъжеца, на този, който не е творец (или по-скоро избягва да твори, защото творчеството, освен всичко друго, е и непосилно превъзмогване на себе си). Затова именно хитреците и лъжците (и като индивиди, и като нации с техните правителства) са агресивни и адаптивни в света на обективираните творчески резултати и затова силите на злото чрез тяхната външна агресивност и адаптивност изглеждат по-витални от силите на доброто, чиито източници се коренят в душите и в сърцата на творците на свобода от свобода (и като личности, и като народи). Впрочем, не случайно е казано в Евангелие на Йоан (14:30), че така именно „иде князът на този свят”, но и че така именно „той няма нищо в Мен”. И ето защо тъкмо затова йерихонските оръжия на поетите и писателите – тръбният глас на истината и съвършеният познавателен акт на любовта – са силни пред Бога за събаряне на крепостите на злото в нас и между нас. (Коринтяни, 10:4-5).

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov