ДИАНА ДИМИХ – ВИТРИНА ЗА МЪЖЕ

На Ирина Александрова

 

Прибирам се от работа по главната улица, привечерният сумрак се стича от клоните на дърветата, а в небето още розовеят облаци и къдрави самолетни дири. Очите ми улавят вълшебния миг, но мисълта ми е другаде. Опитвам да овладея болката в крака – без успех. Тялото ми видимо се отклонява от отвеса. Какъв е тоя проклет израстък на бедрото, отде се взе! Не е шип. Според докторите някога съм се ударила и нелекуваната синина се е превърнала в тази досадна пирамидка, която ме реже като банциг. Боли, та боли. Операцията била лека, изстъргвало се натрупването и – готово. Абе, готово, но според тях. Мене глаголът „изстъргва” ме спира. Да бяха казали – премахва се, пò бива, щях да се реша. Но щом си представя как ме стържат, чувам оня противен звук от старите зъболекарски машини и още повече се сгърчвам. Затова изтърпявам ден-два, докато болката премине от хапчета и мазила, и пак пускам пергелите – бързо и напето. До следващото захапване– току ме срита някоя крива плоча и се превия насред път.

От малки ни учеха, че човек може да постигне всичко, ако силно го иска. Било професия, здраве, известност, открития, било любов, творчество, имоти, щастливо семейство... Всекиму – желаното... Просто дотичваш до целта и я яхваш – от нас самите зависело и от неотклонния път към възмечтаното. И религиите залагат на молитвата, на пожеланието – което си е същото. Молиш се искрено и ще бъдеш чут. Днес учените следват древния път на шамани, месии, светци, пастори, кюрета, ходжи, че и проповедници, свещеници, жреци, лами, първоучители. Четат в душите ни и настойчиво дават резултатни примери: поискай – и ще ти се даде. Ролята на Бог поема подсъзнанието. Универсално. Еднакво за всички. Близко и познато.

Всъщност човешките мравуняци практикуват това от древни времена, още преди Свещените книги – безчет обреди, ловни танци, наричания, ритуали, подвиквания и песни, колективни молитви за дъжд, за берекет, за бъдещ съпруг – всичко измолват от небето. Психолозите също ни напътстват и масово, и индивидуално – що да мислим и вършим в съдбовни за нас ситуации, липси и страдания. Отвсякъде валят съвети като мантри и ни втълпяват пътя към успеха.

Във всяка подобна книга безброй пъти ни се внушава как да постигнем желаната цел. И това, което се твърди в десет страници, набъбва до двеста и десет и изпълва целия том. Обаче Господ дава, но в кошара не вкарва. Прочел или не всичко докрай, достатъчно е да запомниш едно: често-често си представяй своя мираж осъществен, визуализирай мечтата, работи за нея, доближавай я с постоянни усилия и някой ден Вселената (или Господ, Съдбата) ще бръкне в коша с изобилните си дарове и ще ти я поднесе – цяла-целеничка. Мечтата! Въображаемото доскоро щастие ще ти дойде наяве – на тепсия! Като разправях това на един приятел, той се дърпаше – бил постигнал много в живота, но никога не мечтаел, бил човек на делото, реалист и прагматик, а не отнесен фантазьор. Веднага опровергах заблудата му – амбициите и желанията му са толкова силни, че хвърля цялата си енергия за тяхното постигане. Просто нарича мечтата с други имена – намерения, проекти, цели. Сам смята, че не мечтае, но всъщност мъжки чертае в съзнанието си идните дни. А мечта и проект (докато са само в главата ни) май са едно и също – и за двете трябва да поработиш здраво, да гледаш в перспектива и ако имаш съответните знания, дарба и късмет – няма как да не измайсториш собственото си бъдеще.

Клатушкам се по тротоара със самочувствие и изобщо не ме вълнува дали ще ме видят познати. Ако ми пукаше за хорското мнение, щях крадешком да хвърлям око надалече да не се зададе някоя комшийка, та навреме да ударя спирачки и да забода нос в близката витрина. Толкова съм над нещата, че не ме интересува дали ще ме разнасят из махалата – „окуцяла на млади години”. Но след няколко крачки съзирам не клюкарка, а един симпатяга от съседната улица. Виснал е пред Немския магазин и не помръдва, изучава стоките. Това е друго – мъж да види куцукането ми и да ме ожали – къде отива репутацията ми на хубавица! Вече е мръкнало, дано се прокрадна зад него, без да ме забележи. Дали пък няма да чуе как бия здравия крак в плочите и влача болния? Или да го чакам да отмине? Ами ако влезе вътре и не му уйдисат цените, та след малко ме настигне? Ха, де! Сега накъде?

Не съм от колебливите и вътрешният глас веднага ме скастря: „Я се стегни, виж каква си се разкривила! Изпъни се, раздвижи ханша, фръцкай се като на ревю и – напред! Не те боли!”. Стягам се и тръгвам. Крачка, две, три... Голяма сила е волята. Напомпва те, дърпа те със синджир, променя те, нахъсва те. Вървя си аз и усещам, че вече нищо ми няма, ама нищо! Нов човек съм – нито куцам, нито ме боли! Крача си свободно. Чак не ми се вярва. Минавам смело зад съседа, хич не ме е страх да не се обърне след мене – стъпвам като млада кобилка. Все пак се ослушвам дали не е тръгнал подире ми. Почти няма хора по улицата, никакви стъпки не чувам. Взимам завоя към нашата пресечка и продължавам към нас. Пътят ни е общ до нашия ъгъл, точно там той трябва да свие към своя дом. Остря уши, но никой не крачи отзад. Отключвам си уличната врата и уж небрежно оглеждам притъмнялата улица. Жива душа няма. Сигурно се е зазяпал във витрината, влязъл е я в онзи, я в друг магазин и изобщо не му е до мене. Още по-добре. Но ползата е налице – мобилизирах се, напънах се и блокирах болката. От женска суета ли, от твърда воля ли...

Следващите дни взех да се замислям – дали пък не го харесвам тоя мъж пред магазина? Понякога витрината е вътрешното ни огледало. Виждаме в нея желанията си, силно ги прегръщаме и... нататък е само една крачка. После две, три – докато стане нашето... Хайде, стига вече, без нови цели, да не предизвиквам Вселената... Първо трябва да се оперирам!

Излиза, че психолозите, а и всички преди тях, са били прави – силно пожелай нещо и със сигурност ще го постигнеш. Така ми помогна домашната библиотека – чета дебелите книги и прилагам на практика препоръчания подход към живота. И какво стана после – изтъркаля се съдбата в краката ми и днес вече онзи симпатяга ми е мъж.

Подарявам щедро, от сърце и душа, моя случай на учените – да го цитират в умните си писания. Само да не ме опишат като „една жена каза” и да забравят да споменат името ми, убивам ги!


http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-18-…/310-diana-dimih