ВЛАДИМИР ЛУКОВ – ГОЛЕМИЯТ ЦИГАНИН


Из "Мястото, откъдето започва безкраят", (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том втори - Книга за (не)удачници, 2014 г.

През 1983 година Партията (с главна буква тогава – БКП) реши да ме прехвърли на работа от родното ми село Ценово, Русенско (където работех по нейна воля като главен специалист по управление на образованието) в гр. Русе (на същата длъжност в Окръжния съвет за народна просвета) с обещанието, че ще осигури жителство и жилище на семейството ми в същия град…

***

Впрочем, в ония години волята на Партията трудно можеше да се избегне, а да я прекършиш беше не само немислимо, но и опасно. Разбрах това от опит. Всъщност, още със завършване на висшето си образование през 1979 г. опитвах впоследствие на два-три пъти да избегна волята й, според която отнапред по силата на неин „договор”, сключен с мен за кандидатстване във висше учебно заведение без приемен изпит, трябваше да работя в родното си село общо десет години като учител (пет, от които бяха изтекли по време на задочното ми следване в университета). Опитвах тогава да върша това по единствения възможен начин – да участвам в конкурси за следдипломна квалификация и за работа в системата на висшето образование. Така през 1981 г. върху основата на мои творчески разработки в областта на географията, бях одобрен със заповед на министъра на образованието за едногодишна следдипломна специализация в Софийския университет. С нея се откриваше и възможност за защита на мой дисертационен труд. Партията обаче бракува заповедта на министъра с презумпцията, че съм й нужен „като кадър”за управление на образованието в община с. Ценово. Алтернативата беше – или да стана главен специалист по управление на образованието в общината или да остана „прост учител, защото пак от нас зависи дали ще отидеш на специализация в СУ”. Приех да не оставам „прост учител” с надеждата, че в същото време имах и друг възможен (таен вече) вариант за избягване на волята на Партията. Тайната му се състоеше в това, че бях допуснат до участие в конкурс за асистент по марксистко-ленинска философия във Висшия икономически институт – Свищов – без предварително изискуемата тогава за участие в такива конкурси характеристика. Впрочем, получих по моя молба съгласието на Ректора на Института и на завеждащ катедрата по марксистко-ленинска философия да представя такава характеристика след провеждането на конкурса. Между другото завеждащият същата катедра проф. Гешев наперено ми рече в него момент: „Който е тръгнал по пътя на конкурсите в системата на висшето образование, никой не може да го спре. Стига да ги печели.”

И тъй, седмица след назначаването ми за главен специалист по управление на образованието в Община с. Ценово, трябваше да се явя на изпит по марксистко-ленинска философия в Свищов. Странен сън сънувах преди изпита. Бяло като сняг конче трябваше да възседна и яздя. И вдигнах десния си крак да сторя това – ниско беше кончето. Ала седлото, което беше върху гърба му, започна само да се вдига – с около педя нагоре. Вдигнах тогава и аз крака си. Обаче седлото още повече взе да се вдига и да не престава вече да се вдига. Тогава със отскок седнах на него. Но през това време кончето из под седлото и краката ми се изплъзна и побягна…

***

На изпита се явихме пет-шест души. Преодоляхме писмената му част двама. На „устният” бях втори. Първият колега мина бързо. А когато дойде моя ред, в стаята, където се провеждаше изпита, влезе и Ректорът на Института. Повече от час ме изпитваха членовете на изпитната комисия с неговото мълчаливо участие. Помня и до днес многообразните теми и въпроси, които ми задаваха, и как и какво отговарях на тях. Имаше светогледни уловки във въпросите – преодолявах ги успешно без да накърнявам с категорични изрази и оценки която и да е от страните им. Накрая обаче и Ректорът на Института проф. Методи Кънев, който беше човек с прекрасно интелектуално излъчване и с ведри светлосини очи, пожела да ми зададе въпрос. Същият се оказа се изненадващ за мен; не ми се бе случвало преди изпита да мисля или да дискутирам по него. Съдържанието му бе следното: „Какво мислите за отношението между вяра и наука?”

Стъписах се. Но само за миг, защото в него върховен за мен момент от изпитването ми ми дойдоха едновременно наум и на помощ Вапцаров с „Вяра” и св. Тома Неверни с „научния” си опит да бърка с пръсти в раните на Христос. Роди се чрез тях (без да споменавам името на ученика Христов) и отговорът ми с извод, че без единството между вяра и наука (което прекрасно се разкрива в стихотворението на Вапцаров, а също и в коя да е наука чрез предхождащите я научни хипотези), не бихме били в състояние да творим материални и духовни ценности. И този отговор с аргументиращите го положения толкова много удовлетвори Ректора, че той ме поздрави за успеха преди самата изпитна комисия да стори това в своя оценка. Даже потвърди казаното от мен, че само онзи човек може да полети „с пробна машина в небето” (Вапцаров), в чиито гърди се разгръща „животворното единството между вяра и наука”.

После колегите му ме заведоха в стаята, където се помещаваше катедрата, а по-сетне и в залата, в която трябваше да чета лекции по диалектически и исторически материализъм. Оставаше само едно – да се проведе и изборът ми за асистент в определения по Закона за висшето образование двуседмичен срок...

***

Вестта обаче, че съм спечелил конкурс за асистент по марксизъм в Свищов бързо се разпространи в моето село, което отстои на около 30 км. югоизточно от същия град. И, има-няма след седмица от провеждането на изпита, Партията ме извести, че трябва да си явя на среща със секретаря по идеологията на нейния Окръжен комитет в Русе. Службата се изпълняваше от жена, която до него момент не познавах отблизо.

Порази ме тази среща. В очите на секретарката, само в очите й (в нищо друго) видях Дорина, момичето, в което през юношеските си години бях тайно и безнадеждно влюбен. И сигурно затова ме обхвана странно чувство. Заговори ми чрез него древногръцкият мит за сътворяването на човека (Платон, „Пирът”,190). Заговори ми с това, че когато Зевс е тряскал със светкавиците си, за да разполови на мъжки и на женски половини не поддаващите се на неговото управление цялостни човеци (и да разпръсне после „половините” им по цялата Земя така, че те да не могат да се открият и да се слеят отново), е треснал в един от случаите по начин, по който женската „половина” се е оказала много по-мощна и силна духом, отколкото съответната й мъжка „половина” в същите отношения към своята женска. Привлече ме тогава тази жена с интензивното си духовно излъчване и с непосредственото си човешко отношение към мен. Впрочем, не си давах сметка тогава, че тя самата е съсредоточие и на мощни обществени сили, които можеше с политическата си власт да фокусира с положителен или с отрицателен заряд върху когото си ще и както си ще в границите на собствената й сигурност…

– Ако искате да живеете в град – рече ми тя – защото това да не е Русе, а Свищов?

– Защото – отговорих – там се яви възможност да се явя на конкурс за работа във висше учебно заведение, а не тук.

– Но Вие можете и в Русе да имате престижна работа и да живеете в този наш голям и хубав град. Ето, сега Дружеството на Съюза на българските писатели в Русе ще издава свой алманах – „Светлоструй”… Можете да работите в редколегията му… Главен редактор ще бъде поетът Здравко Кисьов. Познавате го, нали?

– Да.

С него ще работите. Ще работите в редколегията на алманаха като отговорен секретар. Приемате ли?

– Не, не мога да приема… Нямам опит… Пиша и публикувам стихове, но не се наемам да работя в редакция, не съм филолог, слаб съм в граматиката…

– Опитът се придобива с работа. Кисьов е опитен редактор…

– Да, но моето призвание е в областта на образованието... А и мисля, че Здравко Кисьов сам трябва да подбере хората, с които да работи. – Добавих това самонадеяно с увереността на проф. Гешев, че никой не може да спре тръгналия по пътя на конкурсите за работа в системата на висшето образование.

– Ама Вие май не си давате сметка къде се намирате и каква работа Ви предлагам… И колко хора кандидатстват за нея!…

Каза това секретарката по идеологията в Окръжния комитет на БКП - Русе, като в същото време стана от стола си, отиде до един от секционните шкафове, измъкна от него една дебела (около седем-осем сантиметра) папка и я трупна на масата пред мен. После – докато я прелистваше набързо, за да видя молбите на кандидатстващите за работа в редколегията на алманаха – смирено и учтиво рече.

– Можете, ако искате, след седмица да ми кажете дали ще приемете да работите в Русе…

– Да, – рекох с облекчение – така ще е по-добре…

***

През същата седмица обаче трескаво очаквах да се проведе изборът ми за асистент в Свищов. И когато това време мина, звъннах нетърпеливо по телефона на проф. Гешев, а той щом чу гласа ми, веднага рече.

– Изборът Ви за асистент при нас се отложи, тъй като Комитетът за висше образование не одобри решението на Ректорския съвет да се увеличат групите-студенти в нашия Институт. Съжаляваме…

Посърнах като препикано мушкато. Дни наред не можах да изляза от покрусата си. И – нямаше как – трябваше да се смирявам пред волята на Партията. Трябваше да работя като главен специалист по управление на образованието в Ценовската община. Не кандисах обаче – продължих да следя обявленията в Държавния вестник за провеждане на нови конкурси за работа в системата на висшето образование.

***

Междувременно докато работех в Ценово, Партията, в „лицето” на нейния Общински комитет, започна усърдно да ме товари с работа. Всъщност, заедно с изпълнението на длъжността главен специалист, трябваше да организирам и работата на Общинския съвет за народна просвета, за чиито заместник председател бях „издигнат”, а също и на работата на училищните настоятелства в общината с необходимия контрол. Освен това Партията ме глави и за организационен секретар на Комисията за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни – работа, която ми отнемаше кажи-речи 30-40 процента от не нормираното ми работно време. Е, работата ми щеше да бъде лесна, ако имаше повече административен, отколкото обществен характер. Всъщност, точно това я утежняваше – от една страна да ангажирам в нея хора, които бягаха като дяволи от неплатени обществени ангажименти и задължения, а от друга страна да давам кажи-речи ежедневно на „висшестоящите партийни и държавни органи” – Общински и Окръжни – справки, анализи, планове, информации, доклади и други подобни неща за работата на училищата и на детските градини, за работата на настоятелствата и на Съвета за народна просвета, а и за работата на Комисията за борба с противообществените прояви на малолетните. При това и специализирани доклади и информации ми се налагаше да изработвам по искане на отделни „висшестоящи” другари, които, както узнавах после, те представяха и защищаваха като свои научно-практически разработки в областта на образованието пред още по-„висшестоящи” органи и другари. От това, разбира се, никак не ми ставаше добре, но и не беше голямата ми беда. Голямата ми беда беше в това, че ми се налагаше в него момент от житието си да взема решение в себе си не дали „да бъда и ли не”, а как да бъда! Как трябваше да живея и да работя като човек с онова, което нося в сърцето и в душата си и което съм унаследил (както впоследствие ми се наложи да разбера) предимно от дедите си македонци. Как трябваше да живея всъщност честно и почтено под опеката на архетипа „Бог” в сърцето и в душата си – когато ми се налагаше кажи-речи в края на всеки месец да лъжа като дърт циганин в справките, анализите и докладите – най вече за работата на Комисията за борба с противообществените прояви на малолетните. Не ми се отдаваше поради заетостта (и нехайството) на нейния председател, който беше и кмет на Общината, да организирам ежемесечно заседанията и практическата й работа с тъй наречените тогава „обществени възпитатели”. Инак кметът държеше в справките и докладите „всичко в нейната работа да е изрядно за пред висшестоящите партийни и държавни органи”.

***

Впрочем, когато трябваше да мътя първия си лъжлив отчетен доклад за работата на същата Комисия, идваше ми да захвърля тогава бумагите и да скъсам един път завинаги с възможностите за реализация, които ми даваше висшето образование. Допуснах дори, че мога да се върна към физическия труд, който упражнявах преди да завърша университета в кожарските заводи на Габрово и Русе. Обаче, като допуснах възможността, че мога да запраша за Габрово, натъкнах се в нея на „законова пречка” – нямах жителство, а и временно жителство нямаше да ми дадат тамошните партийни и държавни „другари” без съответна „служебна бележка” от Ценовската Община. Такъв беше „другарският закон” тогава. Нямах изход. Или трябваше да лъжа, или трябваше да напусна работа срещу алтернативата за каквато и да е друга работа в Ценово. Отчайваше ме тази алтернатива. Стоях дълго като истукан над бюрото си до момента, в който през ума ми премина като мълния една от категоричните мисли на Хегел: „Там, където властва неизбежността, умният или се примирява или, ако е възможно, се оттегля.” В ситуация на неизбежност ли съм – рекох си тогава и си отговорих, – да. Значи – рекох си още, – трябва да се примиря с лъжата като очаквам заедно с това и възможността, в която бих могъл да се оттегля от нея без да застрашавам оцеляването на семейство си – имах вече три деца. И не само това си казах, но и това, че щом ми се налага неизбежно да лъжа, трябва да лъжа по-добре и от дърт циганин – изкусно, красиво, виртуозно, акуратно. Така – казах си още – ще извличам и от лъжата качества за себе си...

***

Добре, ама, когато започнах да лъжа изкусно и акуратно – с „практическа приложимост” – за пред „висшестоящите партийни и държавни органи”, – дойде ново решение от Партията – да стана и организационен секретар на Общинското дружество за разпространение на научни знания „Георги Кирков”. А, рекох си, това вече няма да стане. Няма да лъжа „научно”. (Защото и научно бях лъгал. В дипломната си работа за висшето си образование лъгах; не ми достигаше време да обезпеча хипотезата си в нея с практически изследвания върху микроклимата на Ценовската община. Ала след успешната й защита сторих това по описания в нея начин с помощта на учениците си и успокоих донякъде съвестта си – лъжливите ми „практически изследвания” съответстваха не само на представата ми, но и на научната истина, извличана от опита.) Не можете – казах предварително на общинските партийни деятели – да ме изберете за организационен секретар на Дружеството, защото според неговия Правилник, това трябва да стане на събрание, а на него – казах им още – ще си направя отвод. Деятелите обаче организираха събранието и въпреки моя огласен пред него отвод, мен „избраха” и главиха за организационен секретар на Дружеството. А след събранието при мен веднага дойде предишният му секретар с една дебела папка и с предавателен протокол в ръцете си – като си мислеше, че няма как да не я приема и че няма да смея да прекърша волята на Партията. Крива обаче излезе сметката му, а и права му се стори тя, защото, като отказах да подпиша протокола, той ехидно се зарадва и ми рече в очите: „Свършено е с теб.”. Очаквах, разбира се, и аз това – като се надявах в същото време, че ако не за друго, то поне за пред хорските очи Партията ще ме остави да практикувам учителската си професия…

***

– Как така си позволявате да не изпълнявате решение на Партията? – попита ме секретарката по идеологията в ОК на БКП на среща, определена от нея след близо месец натиск на други „нейни” подопечни общински и окръжни партийни деятели върху мен да подпиша протокола и да приема бумагите на Дружеството.

Впрочем, и тази моя втора близка среща със секретарката ме порази. Порази ме всъщност собствения ми усет за това, че тя имаше не толкова външна, светска власт над мен (факт е, че и тя не можа да ме накара да приема бумагите на Дружеството), колкото някаква вътрешна и много, много отдавнашна духовна власт над мен. Беше масивна жена, енергична, със синьозелени очи, с черна буйна коса. Виждах аурата, който я обгръщаше. Виждах и силите, които владееше в себе си. Някои от тях ми се сториха странни. И за втори път помислих, че Зевс е тряснал със светкавицата си в един от случаите така, че по-масивната и по-мощна част от единното (ни) човешко същество се е въплътило в нея…

***

Да, точно така стана, като посочих в самото начало на този мой достоверен разказ. През 1983 година Партията, която в лицето на секретарката по идеологията беше изключително мъдра и умна в кадровата си политика, реши да ме „извади от калта в Ценово” и да ме прехвърли на работа в Русе с обещанието да ми осигури „на тепсия” жителство и жилище в същия град. А „изваждането ми от калта” нямаше друга цел, освен тази – да бъда използван в Партийната образователна политика като зеница в окото на Партията за анализиране и прогнозиране на невидимите с външни очи образователни и възпитателни процеси – и специализирани, и обществени, и идеологически. А това, както впоследствие ми се наложи да разбера в работата си сред много други „мои” просветни другари, бе във възможностите само на редки (като мен) птици…

***

Да, Партията в лицето на секретарката беше умна. Обладаваше чудовищна женска интуиция. Прозираше кой съм (повече от мен самия) и знаеше вече от „съвместната ни работа” с Дружеството, че й трябваше време, за да ме превърне в свой образ и подобие. Затова и не бързаше със жителството и жилището. А и принципно (забелязах това) – Партията изискваше молитви, в които не ме биваше. А и пак принципно (научих и това от опит) – Партията насъскваше партийните си кучета срещу някого така, че да може после тя да прояви „милост” над него. Ето защо ме настани „временно” да живея със семейството си в едно средношколско общежитие; в апартаментче от две стаички с пет легла. Имаше в него и баня с тоалетна. Намираше се на втория етаж, който беше обитаван от момчета. Момчета обитаваха и третият етаж, а четвъртият – момичета. Първият беше специален – обитаваше се от виетнамци, строителни работници. Четири години живях в общежитието със семейството си в истински битов кошмар. Особено през зимата. Тогава нощем от етажа на виетнамците, вероятно поради изстиването на жилищата им (от които се носеха отвратителни за българския ми нос миризми на техни манджи) плъпваха и се настаняваха в апартаментите на втория етаж облаци от хлебарки. Банята беше като кошер за тях. По пода, по стените, под леглата, по леглата – навсякъде тълпи и облаци от хлебарки. Като в преизподня – награда, помислих си тогава, за откровените ми лъжи в анализите и докладите, в информациите и справките, в програмите и в прогнозните анкети и в други подобни изобретения на ненаситния ни на лъжи човешки ум. Изработвах ги тези „неща” предимно нощем в ученическата занималня като наивно си въобразявах от време-навреме, че съм „играч на стъклени перли” (Херман Хесе).

***

Най-после след една драматична за мен развръзка, която, живот и здраве, ще опиша в следващия си достоверен разказ, Партията реши да се „смили” над мен. Включи ме през 1986 год. в списъка на „крайно нуждаещи се от жилища” и ми осигури през лятото на същата година възможност да избера и да закупя с кредит един от двата незавършени отвътре тристайни апартаменти, които се намираха на първия етаж в жилищен блок на квартал „Чародейка”. Все по същото време – при критична за мен жизнена ситуация – Партията реши да ме глави за „Завеждащ сектор „Наука и образование”” в нейния русенски Окръжен комитет…

***

Знаех, че в квартал „Чародейка” живеят предимно цигани. Видях ги и с очите си, когато отидох да избирам един от двата апартамента. Кажи-речи половината от седем етажния блок с пет входа беше вече заселен от тях. Баш цигани обитаваха и четиристайния апартамент, който беше на една площадка с моя. Циганска музика, усилена до последно, се чуваше навсякъде из квартала. Големи касетофони и тонколони се виждаха по балкони и по широко отворени прозорци. Но знаех, че и това е Партийна политика – политика на „сандвич” – един етаж цигани, един българи. Политика на „битова и културна интеграция между българи и цигани”. Знаех също, че с жители-заселници като мен сред цигани, Партията опитваше да дава „поощрителен пример” сред българския елемент на циганско-българската интеграция. Виждате ли, и наши партийни кадри живеят между цигани. И нямаше лошо в тази политика. Лоша, много лоша обаче ми се видя циганията. Дебели циганки ораторстваха на висок глас и люпеха по цял ден семки, седнали върху черджета пред входа на блока. Нямаше мира асансьорът да лети с циганчетата непрекъснато нагоре-надолу от първия до седмия етаж. На всеки пет-десет минути вратата му, която беше до моята, денонощно тряскаше. Един билюк други цигани се намърдваха денонощно да спят и да бесуват като на вечен празник в съседния четиристаен апартамент, чиито собственици тогава, Киро и Албена, имаха четири деца, осигуряващи им „право” да имат голям апартамент, но и които деца бяха на денонощно отглеждане по училищни общежития и интернати. Много от циганите, които живееха по горните етажи, изхвърляха направо от апартаментите си битовия си боклук в найлонови торби откъм южната част на блока, току под прозорците на жилището ми. Откъм северната бяха входовете; там се виждаха само купищата обелки от семки, които вятърът смиташе в основите и ъгловите чупки на същия. Циганинът, който живееше на седмия етаж в четиристаен апартамент и който беше нещо като тартор на циганите в квартала, и който носеше името Ейри – което означаваше, че той се и турчееше, имаше мазе под една от спалните на моя апартамент. Там той разби с голям чук един от панелите, който преграждаше друго мазе, и там той си направи домашна механа. И там той с усилвана до поразия музика посрещаше гостите си. Впрочем, Партията осигуряваше работа на циганите, а и те самите, както забелязах, си имаха свой вътрешен бизнес със свой вътрешен кръговрат на парите. И такива като Ейрито (както го наричаха те) живееха охолно…

***

Една сутрин обаче пред вратата ми, пред която иначе ежедневно имаше кал и боклуци, които жена ми ежедневно смиташе, сварих пикня и бълвочи. Пияни цигани изглежда не са успели да дочакат асансьора. Вбесих се. И започнах да изричам – кога наум, кога през зъби и на глас – дългата си ратайска попръжня, която, както вече описах в първия том на тази моя достоверна история, бях научил като дете-ратай от храненика на Дупините Мишо Овчаря. Дни наред отправях попръжнята си не само до всички възможни небеса на Партията, но и до същинските наши човешки Небеса. Надигаше се тази моя попръжня в гърдите ми като цунами под път и над път. Веднъж ме свари по алеята, която тръгва от улица „Петко Д. Петков” към градските хали. Тълпа от хора се движеше по нея в двете й посоки, а в ума ми летеше попръжнята на Мишо. Някъде по средата на алеята, обаче, тя секна. Прекъсна я зад мен висок женски глас, който викаше на някого: „Не сме лоши хора, ние циганите, че да ни обиждате така!” Извих в полукръг вървешком глава надясно и видях една циганка, която по същия начин, вървешком, с извита глава надясно продължаваше да вика на някого от тълпата: „Ние ставаме такива, каквито ставате и вие. Лъжете ли вие, и ние лъжем. Крадете ли вие, и ние крадем. Работите ли вие, и ние работим. Такава ни е орисията. Не сме лоши хора ние, циганите… Знаеш ли, другарю – обърна се тя внезапно към мен в момента, в който изравни вървежа си с моя – аз съм от Щръклево, пет момчета ми е дал Господ. Едното е комбайнер, другото е тракторист в Щръклево, третото е електроженист в корабната, четвъртото лее желязо в коларската, а най-малкото и най-хубавото ми чедо, Ангел, работи в кожената фабрика. Знаеш ли ти, драги мой, как мирише там на кожи?”…

***

Сепнах се. Спрях. Спря се и тя. Шест години бях работил в кожарския завод. Виждах пред себе си възрастна, но все още свежа циганка, с дълбоки тъмнокафяви очи. Лицето й беше красиво, одухотворено. Косите й – дълги и преплетени с шарена копринена забрадка. Златни обеци висяха на ушите й. Гърдите й бяха обкичени с пендари. Стройна. Гиздава. Отдолу догоре грееше в шарени и надиплени в шаренията си копринена блуза и рокля. Всичко това видях в миг-два. А тя като ме видя такъв, стъписан, добави в очите ми:

– Не сме лоши хора, ние, циганите… Ще видиш!... А ако се случи да те срещне големият циганин, може и голямо добро да видиш …

***

Седмици наред живях с тази циганка в душата си. Виждах одухотвореното й лице и чувах думите й. Предугаждах – предупреждаваха ме. „Партийното ми положение” в него момент не беше никак розово – бях разобличен (ще опиша в следващия достоверен разказ как) от Партийната Държавна сигурност като „идеологически заблуден другар с нездрави философски и идейно-естетически възгледи”. А в ония години на комунистическо мракобесие това означаваше, че можех всеки момент да бъда изритан по решение на „висшестоящите” ми партийни другари от „идеологическите” сфери на работа в образованието и в културата. Недвусмислено някои от тези другари ми намекваха, че мога да се намеря отново в кожарския завод. А и формулата им за въвеждането ми в партийно послушничество и за отнемане на вътрешната ми свобода беше такава – „ти си се заблудил, ала ние ще ти помогнем”. Затова не биваше да роптая на глас за циганията, която преживявах – особено пред колегите си, които всички до един бях разобличил вече като доносници. Впрочем, вършех това съвсем непринудено и дори съвсем несъзнателно като използвах в разговорите си с този или с онзи мой „другар” отличаващи се един от друг цветущи определителни изрази, които после чувах като реплики, насочени към мен, от устата на висшестоящото ми началство. Имах на езика си купища такива изрази. Имах ги като наследство от ратайския ми живот в Дупините и най-вече от колегите ми-кожари – от Веско Мокрия, от Станчо Свраката, от бай Матьо Правдата, от бай Георги Знанието, от бай Иван Керпедена, от бай Цачо Гарвана и от още цял билюк други първични и откровени в битието си добри и мъдри хора. Впрочем, вгледах се и в тези думи на красивата възрастна циганка – „Не сме лоши хора ние, циганите. Ние ставаме такива, каквито ставате и вие.” И заключих, че вероятно аз бях лошият и че трябваше да се отнасям добре с циганите, за да се отнасят и те добре с мен. Така баш циганите, съседите ми Киро и Албена, ми станаха „приятели”. Комшу туй, комшу онуй – казваха ми те – и „белеха” златни зъби пред мен. Иван и Евдокия от втория етаж – също. Нямаха още деца, бяха млади цигани. Често ни канеха с жена ми на гости в техния луксозно обзаведен четиристаен апартамент с огледала и балдахини в спалните им. Предлагаха ни за почерпка уиски с шоколад и набор от немска, чешка и австрийска бира с отбрани мезета от шунки и фъстъци. Откъде изкарваха парите си (за да имат четиристаен апартамент, който тогава, като бездетни, не им се полагаше по закон) – и те, и другите цигани, които живееха много по-богато от мен, Бог знаеше…

***

Една вечер чувахме у дома как Ейрито продължаваше запоя си в механата под спалнята ни. Бумтяха отдолу ритмите на циганска музика, която в тогавашния ми български слух се точеше от кларнети и зурни като свински черва. Минаваше десет, а бумтенето не спираше. Жена ми, която и в предишните случаи на такива запои на Ейрито ме овикваше и ме проклинаше като циганка, този път не издържа. Даде ми ултиматум, че ако не сляза долу да озаптя Ейрито и тайфата му, ще вика милицията. А, истината казвам, не исках нито аз да върша първото, нито тя второто – тъй като, ха е дошла милицията, ха край с комшулъка и ха пак пикня и бълвочи пред апартамента ми. Към единадесет обаче нямаше накъде. Слязох долу в мазето и почуках силно на вратата. Отвори я Ерито и, като ме видя, възкликна високо, за да надвика бумтящите ритми на музиката.

– Ооо, комшууу, добре си ми дошъл, комшу… Сядай, сядай тук, комшу, седни до мен и кажи какво да бъде – уиски, ракия, бира, вино?...

– Не искам нищо – рекох му силно и аз, – искам само да понамалиш музиката, че да си чуем думата. Децата ми горе не могат да заспят…

– Еее… комшуу, ти не обичаш ли музиката?… Сядай… сядай тук, джанъм, и кажи какво да бъде, че аз… аз имам голям празник тази вечер… Душата ми празнува тази вечер… Голям циганин ми е дошъл на гости… Ооой ромалеее… Голям джамбазин от Разград … Ааай Джамалее… … Сядай де… Ето… ще понамаля музиката… Даже ще я спра… Щом не я обичаш… Ти наистина ли не обичаш музиката?..

– Обичам я – рекох му в момента, в който той спря магнетофона – но не точно тази, вашата, а друга…

Казвах това кажи-речи автоматично, тъй като вниманието ми бе тотално привлечено от думите на Ейрито, че голям циганин му е на гости, а и от това, че същите негови думи се свързваха по странен начин с думите на старата красива циганка.

– Тъй да бъде… – додаде Ейрито, – кажи сега какво да бъде – ракия, уиски, бира, вино?...

– Нека една ракийка да бъде, колкото за адет, да не прекърша хатъра ти…

Казвах това като се взирах в същото време в притъмнената с тъмночервена светлина и задимена от цигари домашна механа на Ейрито. Опитвах да видя Големия циганин. И го видях. Видях само облактената му глава и раменния му силует в дъното на продълговатата маса, която заемаше с прилежащите й тесни дивани цялото пространство на механата. Нямаше други цигани в нея. И тъй като не виждах лицето на Големия циганин, а само темето на облактената му глава, реших, че е пиян като гръста и че опитва така да овладява алкохола в себе си. Това ме накара веднага да съжаля за това, че се бях уловил в думите на Ейрито, а и на красивата възрастна циганка за Големия циганин и че трябваше сега от немай-къде да уйдисвам на циганлъка на комшията…

– Наздраве! – рече Ейрито и като отпи от уискито добави някак обидчиво. – Значи… ти, комшуу, не обичаш нашата циганска музика, а?

– Не, не – побързах да възпра и да коригирам чувството му за обида, – нали знаеш, музиката е като жената – или я харесваш, или не. А и може хиляди мъже да харесват една и съща жена и само малцина да не я харесват. Това обаче съвсем не означава, че същата жена за малцината не е красива. Красива е и още как! Ала не е тяхна любов. Не е моя любов вашата музика, Ейри. Твоя любов е тя…

– А коя музика е твоя любов? Не съм те виждал и чувал досега да се веселиш с нея. Кажи ми, за да видя сега дали тя не е и моя любов… Българска? – народна, естрадна, хора, ръченици, македонска, родопска, тракийска, добруджанска… Коя!?

На този въпрос на Ейрито реших да отговоря така, че да прекратя колкото се може по-бързо разговора си с него и да се прибера вкъщи. Затова и не премерено рекох.

– Класическата…

– Значи, класическата музика е твоя любов!?

– Може и така да се каже.

– Коя по-точно? – обади се неочаквано Големият циганин из от тъмнината, като надигна след това главата си и я облакти откъм брадата и бузите на лицето си. И, Бога ми, порази ме духовното излъчване в него. Беше като на циганката, която бях срещнал по-рано – с тази съществена разлика, че виждах пред себе си мъж с по-строги и с някак опечалени от много вътрешно горение черти. Лицето му на фона на сравнително дългата му черна и спластена на къдрави кичури коса, която се срастваше и преливаше така, с кичурите си, в тъмночервения полумрак на механата, ме гледаше като лице на светец от престаряла икона в още по-престаряла и опушена от кандила и свещи православна църквица. Това ме накара да забавя отговора си, а той в същото време добави.

– На кои композитори?

Смутих се. Трябваше набързо да преровя паметта си. Бях излъгал Ейрито. Не бях все още любител на класическата музика. Но бях вече докоснат от нея. Случайно. Имах като подарък от бащата на моята съпруга малък японски магнетофон. Слушах на него предимно македонска музика. Получавах я записана на касетки от мои роднини-македонци. Един ден си наумих да вляза в русенския музикален магазин. В него една от продавачките ме попита каква музика търся. Отговорих – класическа, но не знам каква. „Докараха ни току-що – рече ми тя – една много хубава касета на „Балкантон” с подбрана класическа музика от Сарасате, Сен Санс, Равел, Бетховен и други. Прекрасна музика. Препоръчвам Ви я. Чуйте я тук.” Така купих касетата и за пръв път в живота си се заслушах интимно в класическата музика. Така и до момента, в който се намерих в домашната механа на Ейрито, имах в паметта си само имената на споменатите композитори, но не и заглавията на техните произведения. Впрочем, докосна ме тогава тази музика. Докосна ме странно. Случи се да чета на нейния фон „Дон Кихот” и виждах, виждах как музика и слово се разкриват в пейзажи, в настроения, в мисли и в действия. Отличавах в две от произведенията – в тяхната последователност на записите им в касетата – пейзажите, настроенията, мислите и действията съответно на първия самотен поход на Дон Кихот и на втория му поход, придружен от оръженосеца му Санчо Панса. Тъга, придружавана с дълбоко проникновение, извираше от първият му поход, оптимизъм от втория, придружаван от неоскъдняваща вяра в любовта и в доброто. Е, всичко това накуп беше в паметта ми, затова и уклончиво отговорих на Големия циганин, че май не си давам труд да помня имената на композиторите, но уточних все-пак първите трима:

– Сарасате, Сен Санс, Равел…

– Само тяхната музика ли имаш?

– Ааа – възкликнах и излъгах като добавих небрежно, – имам на село касети с музика от много други композитори, ала някак си не запаметявам имената им…

– А от тези тримата кои произведения имаш?

– Знам ли кои! Обичам музиката им, пускам я за фон, когато чета литература и поезия. Мога, ако искаш, да притичам до горе и да донеса касетата, за да я чуем тук…

– Добре, добре – рече Големият циганин и добави, – добре е да знаеш засега, че аз и Ейрито сме цигани, а не ти. Ти комай имаш само една касета с класическа музика, така ли е?

– Да – отговорих му като опитах да се вгледам в очите му, ала не успявах. Седеше, както вече споменах, на отсрещния тъмен край на масата. Виждах обаче как тъмните му очи препращаха към мен тъмночервения отблясък на пръскащата тъмночервена светлина електрическа лампа.

– Това твое „да” е вече друго нещо – рече той и добави. – Ти имаш от Сарасате „Цигански напеви”, а от Равел – „Циганката”…

Изреченото от него ме сащиса. Не, не с това, че не знаех наистина имената на записаните на касетата ми музикални произведения и че, обратно, той ги знаеше, а с това, че прекалено много явления в живота ми, свързани с циганите, влизаха в него момент в синхрон помежду си. Затова и опитах отново да се вгледам в очите на Големия циганин, а той като забеляза това, добави.

– Да, ти си се срещнал, драги мой, с Голямата Циганка… На Равел… И си се вслушал после в Циганските напеви на Сарасате… Душата… драги мой… душата на човека е циганка. Тя не лъже… Тя по-скоро обича да я лъжат… И да прощава, когато я лъжат… Да, тя обича, драги мой… Тя обича да танцува и да се разкрива сама в циганските си напеви… Тя обича, тя не мисли… тя знае… и вещае като обича, драги мой… И научава… най-много научава, когато обича… От Сен Санс имаш „Интродукция и рондо капричиозо, Опус 28”. Произведението се родее с Циганските напеви на Сарасате и с Циганката на Равел – сякаш от една душа са произлезли… Имаш от Бетховен „Романс във фа мажор” – и то е от същата душа… Имаш и „Полонез в ре мажор, Опус 4” от Виенявски – и то е от същата Циганка… Знаеш ли, драги мой, твоята Циганка има нужда от много музика… и от много, много любов… Русе е голям и хубав град… Има филхармония, опера, театър… Трябва да ходиш на концерти… Има и хубав музикален магазин – не само за музика, но и за история на музиката… Съдбите на големите музиканти… Някои от тях са драматични… Добре е да ги проучваш… Наскоро излезе в превод от руски тритомна История на музиката… Купи я, може, ако е рекъл Господ, да понаучиш нещо от нея… Излизат сега и животописите на Верди, на Лист, на Щраус, на Бетховен… Съдбите на големите творци… Проучвай ги… Творчеството, драги мой, е тъга, но е и радост… Творчеството е бунт, но е и мир… Творчеството е свобода в любов, но е и любов в свобода… Понякога те са в конфликт, драги мой… Понякога в хармония… Ето как моята Голяма циганка ми напява…

И като каза всичко това, Големият циганин се пресегна с лявата си ръка встрани и надолу и измъкна оттам, откъм дивана, на който беше седнал, една цигулка и засвири с нея нежните Цигански напеви на Сарасате…

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov