Из "Мястото, откъдето започва безкраят" (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и иследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том първи: Книга за (не)послушници, 2012 г.

Разбира се, че нея нощ съм заспал повторно и както винаги – неусетно. Разбира се и това, че не бих могъл да си спомня дали описаното по-горе е било асоциирано в съзнанието ми точно така, както е описано сега и в такъв обем. При мен мислите и чувствата са като облаци в нестабилно, в преходно време – ту се явяват, ту чезнат. Освен това тези, които се явяват, постоянно менят формата си и поради това са неопределими като съдържание. В динамиката на облака пребивават едновременно и водни пари, и водни капки с различна големина; пребивават и ледени кристали (снежинки), и градови (аморфни) зърна с различна големина – едни летящи нагоре, други надолу. А и хоризонтални движения се явяват в общата им турбуленция. Те се загатват от различния интензитет и цвят на рехавите мъглици в облака, а понякога и от слънчевата дъга. Има и статично електричество. То подържа цялостността на облака и от време навреме я осветкавичава.

***

Честно казано в ония мои ергенски години винаги заспивах с представата, че съм летящ човек. И нея нощ летях. Летях обаче не къде да е, а все и непременно в гледката на едно и също момиче. Казваше се Дорина. Запознахме се с нея в село Торбалъжи, Габровско. Бяхме там на средношколска бригада. Лагерувахме недалеч от селото. Участвахме като ученици и комсомолци в строежа на пътя Габрово – Трявна. Странна работа, но трябва сега и това да призная, че тъкмо Дорина, момичето, в което бях тайно влюбен без всякаква надежда, че бих могъл да бъда удостоен с нейната любов – именно Дорина ми напомни в онази втора паметна за мен нощ, че задочно познавах Миража. Познавах го така от времето, когато бях на бригада в село Торбалъжи. Как стана това? Ето как стана.

Командирът на бригадата беше разпоредил да се разделим на групи по трима души – две момчета и едно момиче. Момичетата трябваше да избират към кои две момчета да се приобщят. Инструментите ни бяха количка, кирки и лопати. А задачата ни – да се справим с шкарта откъм северната страна на пътя. Южната от банкета и канавката слизаше стремително надолу. Там трябваше да откарваме с количката ненужния скален материал. Имаше и норма, но работата спореше, бяхме яки момчета – аз и Цоньо от Трявна. Към нас се приобщи Дорина. Тя беше ученичка от Габровската реална гимназия – най-престижното някога средно училище, а аз и Цоньо бяхме ученици от двегодишното училище за трудови резерви по кожарство в Габрово. Цоньо беше по-висок и по-як от мен. Времето за бригада – юнско, слънчево, освежавано от краткотрайни следобедни валежи и бухнала в Балкана зеленина.

Момчета – обърна се един ден с необичайно сериозен глас към нас Дорина докато ние с Цоньо се опервахме около нея като петлета, – знаете ли кои са най-красивите хора на света?...

Цоньо, който беше по-отворен от мен, побърза да каже:

Ами, кои! Ти си най-красивата! Не виждам по-красива от теб...

Не, не, Цоньо, сериозно ви питам – рече Дорина като се покланяше въпросително към нас и тропаше с десния си крак... – Любо – обърна се после към мен, – кажи, кажи ми, кои според теб са най-красивите хора на света? Ама честно и сериозно!...

Стъписах се. Лъчистите синьозелени очи на Дорина ме жарнаха право в сърцето. После усетих как тя безпрепятствено започна да ме оглежда отвътре. Искаше ми се това нейно присъствие в мен да продължи вечно, ала на – колкото повече ме оглеждаше, толкова повече се стъписвах. Страхувах се сякаш да не би да открие нещо тъмно у мен.

Ех, Любко – пророни Дорина повече на себе си отколкото на мен, – имаш дълбоко сърце, ала си много, много стеснителен, знаех това, личи си по широкия ти чип нос. Чувствителен си, но си и стеснителен, боиш се да разкриваш дълбините на сърцето си, а трябва..., трябва... ако искаш... ако искаш да обичаш и да бъдеш обичан... Цоньо, и ти... Ти пък си винаги готов, по пионерски готов, и затова много трудно ще те обикне истински някое момиче...

Все докато казваше това Дорина се оттегляше в себе си, а аз потъвах от срам. После, след като и Цоньо подхвърли нещо, което вече не помня, тя продължи:

За мен най-красиви хора на света са тези, които имат сини като Небето очи със златисто-слънчев оттенък, който се вижда ето, ето там, по хоризонта, където синия и зеления цвят се сливат и където Слънцето се пилее в утринната роса. Освен това най-красивите хора са стройни, високи и имат непременно черни коси. С лазурно-слънчеви очи и с черни коси... Ти, Любомире, имаш подобни очи, но нямаш черна коса, твоята е кестенява... Ти, Цоньо, имаш нужната абаносова коса, но очите ти са мастилено сини, не са небесносини и нямат слънчев оттенък. А и моите не са точно такива… Синьозелени са като на Любомир... Рядко, много рядко се срещат най-красивите хора на света. Слънчевият оттенък в очите им разкрива духовни дълбини...

Трябваше да се редуваме с Цоньо на количката. След всеки пет колички откаран материал, другият трябваше да товари с лопатата. А Дорина от време-навреме – кога с крива, кога с права лопата се опитваше да върши нещо. Случи се тогава тримата да разговаряме в паузата на смяна на работата ни. Аз трябваше да товаря количката, а Цоньо да я откарва. Впрочем, след последните думи на Дорина усетих някаква неестествена тишина. Не чувах гълчавата на бригадирите по протежението на пътя. Всичко сякаш нарочно се умълча. А и всичко ми се видя застинало като в стопиран кадър от филм. После изведнъж всичко се раздвижи. Цоньо подхвана натоварената от мен количка и я подкара по лекия наклон на трасирания, на изравнения, но все още незастлан с настилка път. На около двадесет метра разстояние трябваше да откара и да върне количката. Аз и Дорина трябваше да останем сами. Мълчах, но и крадешком хвърлях неволен уж поглед към очите й. Бяха с изящни клепки с дълги извити мигли. Лицето й – бяло, слънчево. А косите и тъмни, почти черни, плавно нагънати и укротени като широки морски вълни. Допълнително се укротяваха от това, че бяха вързани отзад на тила й на конска опашка, а откъм слепоочията й се спускаха дава едри кичура, които достигаха до гърдите й. Бях замаян от присъствието й. Искаше ми се да съм слят с нея без да я докосвам. Всъщност, имах чувството, че ако я докосна или заговоря за нещо, дори на ужким, нямаше да усещам присъствието й, щях да я загубя...

Когато Цоньо тръгна за втори път надолу с натоварената количка, Дорина ме погледна някак много доверително в очите като се пазеше да не нахлува в мене както преди и след кратка пауза тихо рече:

Любо, искам... Искам да ти призная нещо, само че... само че няма да ти призная нищо, защото ти бездруго ще кажеш признатото от мен на някого... Усещам те, имаш сърце и душа, които предразполагат към доверчивост, ала и това усещам, че не можеш да пазиш тайни, камо ли чужди...

Аз ли!? – рекох колкото учудено, толкова и обидено. – Аз ли не мога да пазя тайни? Аз имам тайна, аз имам голяма тайна и ми иска се от дъното на душата си да я споделя с теб, ала никога, никога няма да мога, усещам това...

Глупчо, малък си, виждам тайната ти и тъкмо за това искам на теб да споделя моята. И, виж сега, заради твоята тайна ще споделя моята с теб, ала трябва дума да ми дадеш, че никому думица няма да кажеш...

Аз... аз – започнах да мотолевя... – Аз... ще пазя... ще пазя тайната ти... като своя...

Глупчо, не казвай това. Тъкмо своите тайни ти не си в състояние да пазиш, но чуждите, чуждите би могъл... Надявам се... Би ли могъл!?... Всъщност... няма значение... Всъщност, в смисъл... аз те нарочих... Имам нужда...

Докато Дорина се чудеше как точно да ми повери тайната си, чу се тракането на количката, Цоньо идваше, а на мен никак не ми се искаше да прекъсва разговора ни. Нямаше обаче как да стане това. Цоньо дойде. Започнах бързо да товаря количката. Когато изсипах и последната лопата, изгърмя... Вдигнах глава към Небето. Откъм запад над хоризонта до към зенита ни се бе развил огромен купесто-дъждовен облак заедно с един по-малък и по нисък откъм южната му страна. Нямаше изгледи да вали, но обещаваше това да стане след обяд. Височината на Слънцето показваше между десет и единадесет часа. Нямахме тогава часовници. Бях развил усета си за час и време още от детството си, най-вече през двете лета, когато на десет годишна възраст бях спазарен от татко за пастир на крави в махала Долни Дупини, Тревненски Балкан. Впрочем, Дорина и Цоньо също вдигнаха глави нагоре и заоглеждаха облака, а той беше истински красавец с тъмна основа откъм хоризонта и с ослепително бял връх в зенита ни.

Знаете ли, момчета – каза Дорина, – когато в един облак се натрупа огромно статично електричество, тогава той започва да търси начин как да се освободи от него. Всъщност, той споделя напрежението си или с друг приятелски настроен облак до себе си, или направо със Земята, над която преди това е проронил вече първите си сълзи...

Ха! – възкликна Цоньо. – Големият облак няма нужда от приятели, той изпразва електричеството си или направо в Земята, или в друг облак без да го пита иска ли или не иска това. Чух наскоро, че в махала Късовци, която се намира близо до Плачковци, един подобен облак гръмнал и убил един даскал, а аз си помислих тогава защо той да не беше нашият Бойчев, който миналата година кажи-речи за няма защо такъв бой ми метна с буковата си показалка, че още ме боли хълбока от нея...

Кой, кой беше учителят? –внезапно и тревожно попита Дорина.

Отде ще го зная! В Късовци има оздравително училище... Русенско... Русенски даскали... Едни идват, други си отиват...

Да не би учителят да се казва Пателеев? – додаде Дорина.

А, не. Баба ми каза името му, но на, забравил съм го, но не, не се казваше Пателеев, друго беше името му...

Да не би Костадинов да е било името му? – настоятелно и все така тревожно попита пак Дорина.

Е, какво пък толкова те интересува името на убития от мълнията даскал? Не Костадинов, а Карасимов се казваше...

Ох! – въздъхна облекчително Дорина и се умълча, а аз в същото време видях, че към нас приближаваше звеневия командир, който подвикна:

Нормата, момчета, нормататрябва да изпълните... А ти, Дорина – рече като стигна до нас, – нали се разбрахме с теб, че освен да им помагаш, трябва и да ги поощряваш, а не да ги за-ба-вляваш... Всеки с комсомолското си поръчение, нали? А Цоньо и Любомир наистина имат шансове да станат ударници, да бъдат удостоени от щаба на бригадата със звание „Ударник”....

Без да чака нова подкана, Цоньо плю на ръцете си, подхвана количката и тръгна надолу, а аз грабнах кирката и започнах да шкартирам, да доизглаждам наклона на склона, изграден от конгломератни скали.

Когато Цоньо се върна обратно с количката, тогава и звеневия командир тръгна видимо доволен към съседната група. Впрочем, странни стойки правеше той пред Дорина. Подскачаше ту на единия, ту на другия си крак като в същото време клатеше похотливо ръце напред-назад. Подпитваше я нещо като й намигваше и й се хилеше лъстиво. Яд ме хвана тогава... Да имаше как да му се озъбя и да го натиря... Ала не смеех, а и срам ме хващаше като си представях, че Дорина можеше да ме види гневен, с разкривено лице, което без друго смятах за грозно...

Ей, да ви кажа ли! – рече многозначително Цоньо като тръсна с ръце дръжките на количката, която тутакси заби стъпала в раздробената скална маса, а аз започнах веднага да я товаря. – Прилошава ми, прилошава ми, казвам ви, като видя началник. Не от това, че ще ме нахока за нещо или че ще ме накаже за нищо, а ей тъй, не знам от какво, но ми прилошава. Даже, мисля, че и най-големия ми приятел, ако ми стане някой ден началник, и да дойде после при мен като началник с най-учтива, с най-приятелска и, ако щете, с най-благо сърце и с още по-блага усмивка, подозирамсъс сигурност ще ми прилошее, казвам ви!... Има нещо ненормално у мен...

Не, Цоньо, не, грешиш, нормален си – започна бързо и някак напрегнато Дорина. – Нормално е това твое чувство, познавам го, изпитвам го, зная го. Проучвали сме го в кръжока по литература с другаря Пателеев. Ненормално е всъщност да има началници над нас, ала на, има ги. Светът, в който живеем, Цоньо, е объркан. Той ни заробва, той ни прави подчинени един на друг, без да сме устроени по дух и душа да бъдем такива, да бъдем зависими един от друг. А Дон Кихот направо го казва – светът, в който живеем, Санчо, е омагьосан свят. От зъл магьосник е омагьосан… Другарят Пателеев… Впрочем, учите ли вие с Любомир „Дон Кихот” в кожарското училище?

И да учим – кой да учи! – отвърна Цоньо. – Нали затуй с Любо сме в кожарското – да учим занаята. От него по-важно няма. Ялов занаят няма. От дядо зная това...

Така е – рече Дорина, – занаятът дава сигурност в този наш омагьосан свят, но не те освобождава от ръцете на този, който го е омагьосал и който винаги и непременно иска да ти бъде началник. Където и какъвто и да си, Цоньо, винаги ще имаш началник над теб.

И дядо ми е казвал същото, но и това ми е казвал: „Видиш ли, Цонко, началник, тегли му една майна наум, а наяве го поздравявай, подчинявай му се, защото няма отърваване от него.”...

Има, има отърваване... – додаде Дорина като на себе си. – Радомир Пателеев ни каза в кръжока по литература – има отърваване, но трябва всяка сутрин, когато светлината на Слънцето ни разбужда, когато разтваряме очи и сякаш проглеждаме отново, тогава именно трябва да обявяваме на глас, че искаме само едно – да служим безкористно само и единствено на Светлината... Както Светлината ни служи на нас... Именно така, Цоньо, ние няма да искаме да властваме над никого и нищо, нито пък някой или нещо ще има сили да властва над нас. „И най-важното – каза ни го това в кръжока по литература Радомир Пателеев, – вие ще откриете у себе си, че сте принцове и принцеси на Светлината. А и ще виждате с очите на Дон Кихот, че и най-пропадналите хора са омагьосани принцове и принцеси...”

Глупости на търкалета, какъв е този твой Радомир Пателеев? Да виждаш случайно у мен или у Любо принцове? Виж, ти можеш да ми бъдеш принцеса и аз като усвоя занаята, ще те гледам като писано яйце, но ще бъда ли аз за теб принц?

Ти ще бъдеш принц на своята принцеса, Цоньо, стига да се откриете един друг и да победите с любовта си злия магьосник...

Е, сега съвсем се отцепи – прекъсна я Цоньо. – Превъртяла си, както и твоя даскал е превъртял. Какъв магьосник! Дядо си слушам аз: „Цонко, вика, аз баба ти и до сега я гледам като принцеса, но да знаеш, момчето ми, че ако искаш да свъртиш жена и дом, здраво трябва да стоиш на краката си. Само така туй, което ти искаш, и тя ще го иска, а туй, което ти не искаш, и тя няма да го иска. Не стоиш ли здраво на краката си, нямаш ли си занаят, момчето ми, който да ти носи добри парички, ще отиде жена ти по вятъра, няма да свърти дом с тебе.”...

Хей, Цоньоо, не те виждам бачкаш – подвикна отдалече звеневия. – Стига си се отплесвал по Дорина, количката те чака, в количката е истината, чуваш ли... И... наградата...

Е, кажете ми сега, как да не му тегля една дълга дядова благословия – рече Цоньо, съобразявайки силата на гласа си с разстоянието, от което онзи се провикваше; не му се искаше да бъде чут от него. А и на себе си сякаш добави: – Наум, Цонко, наум... Дядо си слушай... Макар и наум да пустосваш началника си, пак ще те чуе, но няма толкова да се гневи, колкото ако сториш това пред други хора – мира няма да имаш тогава и добро няма да видиш...

Все докато казваше това Цоньо междувременно плю на ръцете си, отърка ги една о друга и подхвана натоварената с пръст и камъни количка и тръгна с нея надолу. А Дорина се обърна към мен и ми каза почти безпомощно:

Ех, Любо, завиждам понякога на такива хора като Цоньо. Те не се интересуват от дълбините на душите си. Живеят повърхностно и се радват на живота си. Имам приятелка, която прилича на него, добра приятелка ми е, излизаме с нея на разходка, весело ми е с нея, ала нямам, нямам такава, истинска приятелка, с която да мога да споделям всичко, ама абсолютно всичко, което е на сърцето и душата ми. И не зная защо съм такава, Любо. Не зная защо не мога да открия истинска приятелка в живота си. Прости ми, че те нарочих. Нарочих те, защото видях очите ти... Подобни са на очите на другаря Пателеев... На моя учител по литература...

Слушах Дорина някак сконфузено, но и твърде благоговейно, с трепет, с притаено внимание и в очакване да сподели с мен тайната си, което означаваше много за мен, означаваше, че тя възнамерява да ме направи свой приятел. Очаквах това...

Всъщност, не съм сигурна дали те нарочих, Любо… Аз само така, без да искам, прости ми, оприличих, да, сигурна съм, сама оприличавам лицето ти на неговото... Виждам в твоето лице лицето на Радомир Пателеев, прости ми, че ти казвам това, не искам да се обиждаш, искам да ми бъдеш приятел... само приятел... нищо повече...

Думите, които изричаше Дорина, накараха сърцето ми да галопира. Чувствах как пламва кръвта ми... И още повече, когато тя додаде:

Аз... аз, Любо… аз съм влюбена в Радомир Пателеев... Безнадеждно влюбена съм в моя учител... И... и... странно... виждам у всеки мъж, който малко от малко прилича на Радомир Пателеев, виждам все него, все моя любим учител по литература... А ти, а ти, Любо, най-много...

При тези думи на Дорина тръгна кръв от носа ми. Всъщност, нямах отначало усещане за това. Дорина ми каза...

Глупчо-глупав, кръв потече от носа ти, ето кърпичката ми...сега...така...притисни я... и вдигни главата си нагоре...

Сторих това, а междувременно и Цоньо пристигна.

Какво му стана на Любо, че е вирнал глава нагоре... Аха...слаби му са капилярите... Дядо ми рече веднъж: „Цонко, на когото са му слаби капилярите, да знаеш, слаби са му и ангелите, затова му се налага да гледа често в Небето, та белки Бог му изпрати по-силен ангел да го пази.” Аз, Доре – додаде интимно Цоньо, – честно казано, имам много силен ангел – не помня до сега да ми е текло кръв от носа. Не текна и тогава, когато Марин Боксьора от Трявна ме фрасна с юмрук по муцуната. Голям бой се драхме с него, никой не успя да победи, разтърваха ни двама мъже... Е... виж, виж сега как прокапа... Дъжд ще завали скоро... Отиде му на звеневия нормата... Гледай, гледай какви облаци се кълбят от запад, и... как... ето как гърмят сега... Сякаш силният ангел на Любо крачи усърдно по Небето, за да му дойде на помощ...

Дъждът наистина заваля. Заваля направо върху лицето ми. Отначало на много едри капки. Идваха косо откъм по-тъмната основа на облака, който се беше явил първи над нас. Удряше ме отначало така, сякаш ме укоряваше в нещо, но после... После постепенно започна да ме облива, да ме милва... Тогава с леко притворени очи видях и другите облаци как идват на тумби-на тумби, тъмни, гневливи...

Валя целия следобед. Дъждовито остана и на следващия ден. Лагерът, в който бяхме настанени, беше съвсем близо до с. Торбалъжи. Не помня точно откъм коя посока спрямо селото беше, може би на югоизток. Помня обаче, че беше устроен на открит терен, леко полягащ на запад, към Габрово. Беше, както ми се вижда сега, след около четиридесет години, разположен на три изкуствени тераси. На първата, най-високата бяха опънати в редица от север на юг палатките на момчетата, а на третата в същото протежение – палатките на момичетата. Между тях се разпростираше широк около 25 метра плац. Дължината на двете тераси и плаца да е била...както виждам сега... около 100-120 м. На северния край на плаца имаше дървена постройка; гледаше на юг. Там беше канцеларията на щаба на бригадата и квартирите на командирите. Имаше там и радиоуредба. По нея възхваляваха най-добрите бригадири и назидаваха най-мързеливите. Сутрин до времето за закуска пускаха маршови патриотични и бригадирски песни, а вечер – български и руски естрадни песни, между които и няколко парчета „западни” – пускани уж нелегално „за повдигане на настроението ни”.

Палатките, в които бяхме настанени ние, момчетата, а и тези на момичетата, бяха, както сега си спомням, големи войнишки палатки, около пет на пет метра. Влизаше се от юг в палатката. Върху два големи нара – един отляво и един отдясно – бяха разположени по седем-осем тюфлеци един до друг, покрити отгоре с чаршафи и войнишки одеяла. Откъм северната и източната страна платнищата на палатките бяха вкопани, не можеха да се вдигат, но откъм западната можеше да бъдат вдигани така, че, когато не валеше дъжд, се разтваряше прозорец по дължината на цялата палатка висок до един метър. Подразбираше се, че същото беше и в палатките на момичетата. Впрочем, ние можехме да гледаме към техните палатки, лежейки на леглата си, но те не можеха да гледат към нашите; можеха и те да гледат на запад. А гледката, която се разтваряше пред нас, беше кажи-речи с един и същ обхват, тъй като височината на техните палатки опираше до равнището на нашия поглед. Залезите бяха великолепни. Особено когато на хоризонта се явяваха тъмни облаци с огненочервени очертания – кастелатус. Тогава имах чувството, че те нарочно се явяваха, за да виждаме, че всички ние живеем в един прекрасен слънчев замък и че всички жители на този замък – както казваше Дорина – са принцове и принцеси.

Когато се върнахме мокри по обяд и успяхме да се подсушим, а и да обядваме, а и да се върнем отново в палатките, а и да легнем на наровете, дъждът все още валеше тих и обложен, без намерение да спира. С унес барабанеше върху покрива на палатката, в която цареше сумрак, тъй като двете малки прозорчета и импровизираната отворена врата, които гледаха на юг, не успяваха да пропуснат нужната светлина, която отвън бездруго беше оскъдна.

Ей в такова време, Любо, най-сладко се спи – каза Цоньо и почти веднага заспа както беше легнал по гръб.

Постепенно и другите момчета се умълчаха и заспаха. Будувах единствено аз. Пред мен беше лицето на Дорина – все същото, слънчево, със синьозелени прекрасни очи, с черни вежди и къдрици, спускащи се надолу. Нищо друго не виждах. За нищо не мислех. Гледах като омагьосан лицето й. По някое време само това се мярна в ума ми – има, има и добър магьосник на този свят, много по-силен и много по-могъщ от злия. После дойде и момент, в който се почувствах ефирно лек...

***

Тялото ми се вдига от постелята хоризонтално. Не губя от погледа си лицето на Дорина. Искам да се изправя и се изправям. Нямам усет за усилие. Политам напред. Минавам през импровизираната врата на палатката. Пред очите ми – лицето на Дорина. Виждам я вече цяла. Бригадирските й сини гащета стават копринено сини, а зеления й потник – златистозелен. Лицето й – още по-слънчево. Очите й – слънчево-сини и смеещи се. Тя ми подава дясната си ръка – ефирно-бяла, прекрасна. Поемам я с моята лява. Литваме. Летим ниско. Виждам сребристите трели на дъжда как оросяват тревите. Виждам ги и тях как се кипрят в сребристи светлици. Виждам в тях и една костенурка – бавно напредва. Извисяваме се сега над дърветата. Плуваме сякаш над техните върхове. Следваме вълните на пейзажа. Виждам отвисоко, от много високо Жълтешката река. Ту тъмнее, ту сребрее долу, между дърветата. Облива огромни заоблени камъни. Сега виждам как излизаме горе от зоната на дъжда. Виждам Слънцето, заслепяваме. Извръщам глава към Дорина – тя прави същото. Виждам очите й. Прекрасна златисто-синя светлина извира от тях. В същото време в периферната ми гледка от изток виждам току до нас и малко над нас огромна слънчева дъга. Поглеждаме с Дорина към нея. Виждаме рехави водни капчици как плуват, как летят из въздуха, как разнищват светлината на Слънцето. Чувствам се слят с Дорина, с дъгата, със всичко... Ала сега... Сега нещо тъмно отдолу ме хваща за единия крак и ме тегли, тегли надолу. Чувствам – пропадам. Боже, пропадам!... Правя неистови опити да се изтласкам нагоре – ритам с крака. С ръцете си махам като с крила... Събуждам се ...

Събуди ме огън, който гореше в краката ми... Впрочем, на мен се бе паднала този път участта, спохождаща всеки, който се събуждаше последен. Винаги се намираше някой от другите бригадири да се възползва от случая. Затъкваше внимателно парче от бригадирския вестник между пръстите на краката на спящия, и драсваше клечката. Кефехме се после всички на въздушните ритници и на ужаса, с който се събуждаше жертвата. Уви, иска ми се и до днес да не съм бил тогава аз, последният, събуждащият се в огън. Не заради огъня, а заради летежа ми... С Дорина!

***

Небето все още окапваше, когато трябваше да отидем на вечеря. Столът се намираше в някаква самотна сграда в планината, напомняща конюшня. Не ме съблазняваше вечерята. Интересуваше ме Дорина. Трескаво я търсех с поглед из между другите момичета. Не успявах да я открия...

Няма я Дорина – каза Цоньо, който сякаш долавяше онова, което ме гореше отвътре. – Баща й дойде с колатаи я прибра. Знаят тукашните балканджии, че щом така се окапва Небето, ще вали и утре. Чак вдруги ден ще видим Дорина... Тогава ще бъде слънчево и ведро...

Така и стана. Валя и на следващия ден тихо, обложно и някак замислено. Гледах през по-голямата част от деня навън към плаца и палатките на момичетата през много дългия, но и твърде тесен прозорец, получен от леко повдигнатото западно платнище на палатката. Лежах в постелята си по гърди и глава подпряна на скръстените ми върху възглавницата ръце. Вглеждах се в ситните капчици дъжд и фантазирах...

Впрочем, искаше ми се отново да полетя с Дорина, но този път, наяве. Представих си, че тя се намира на плаца и че я гледам в очите. Представих си после, че политам и наистина политнах, ала така: виждах се отстрани. Летях ниско и плавно над плаца, протягайки ръка към Дорина. Тя обаче не ми подаде ръка, а реши друго – любуваше се на полета ми. Тогава реших да се завихря във въздушен танц и доколкото можех в танца да виждам Дорина. В същия момент ми се прииска тя да вижда у мен своя най-красив човек на света. Прииска ми се после и аз да го видя и го видях. Яви се близо до Дорина, но не видях в него себе си. Стори ми се обаче, че съм го виждал някога. Виждах всъщност, че и той наблюдаваше полета ми, но не както Дорина – с възхищение, а с упрек; не одобряваше сякаш танца, в който се вихрех. Помня, че точно заради този негов упрек по някое време увиснах във въздуха. Гледах го директно в очите и се чудех защо не харесва полета ми. Учудих се и на това, че очите му наистина бяха такива – сини със златисто-слънчев оттенък, който обаче студенееше. Откривах и нещо познато у тези очи, но не успявах да отгатна какво. Гледаха ме сериозно и изпитателно. После видях и косите му – бяха черни. Спускаха се над челото му леко разделени така, че над веждите му се разкриваше острие на меч, насочен към Небето. Лицето му излъчваше някаква красива печал; напомняше дълго вътрешно горение. Странно е за мен, но забелязах тогава и това – високия му ръст и облеклото му. Беше облечен с много леко раирано от самата тъкан светлосиво сако, с тъмносин панталон, със синя риза. Имаше и вратовръзка от плат, подобен на плата на сакото...

Извади ме от това мое състояние на фантазен летеж Цоньо. Връщаше се отнякъде и, лягайки до мен, рече:

Любо, ти май си влюбен в Дорина, но да ти кажа, приятелю, тя не е момиче нито за тебе, нито за мене. Тя е от голямото доброутро. Баща й е някакъв шеф в Партията. А и нали... виждаме се с тебе – можем ли да се равним с нея, тя учи в реалната гимназия, а ние в кожарското. Накъде е тръгнала тя, а накъде ние...

Мълчах, а Цоньо продължаваше.

Момичета като Дорина не случайно мечтаят за най-красивите мъже на света, ала намират този, който първи успее да ги споходи с оная си работа. Слушай дядо какво ми каза: „Цонко, вика, на скромните момичета обръщай внимание. Пази се от жена с развинтена фантазия. Не можеш я удържа. Непрестанно ще търси най-красивия, най-умния, най-можещия и най-съвършения мъж на света. Ала няма да го намира и затова ще си остане нещастна, може и стара мома да остане за цял живот, защото съвършени хора на Земята няма, Цонко. Съвършените хора, рече дядо, нямат място на тази Земя. Тяхната обител е Небето.”...

На следващия ден към седем сутринта потеглихме в колона по двама за „обекта”. Между впрочем, случваше се винаги така: отначало тръгвахме под строй – по звена и в колона по двама. Но щом излезехме от лагера и стигнехме до пътя, тогава строя ни се превръщаше на мравешки върволик – кой както и с когото искаше крачеше към „обекта”. А онази утрин беше необичайно ведра и красива. Слънчевите лъчи огряваха на югозапад върхарите на планинската верига. После плъзнаха по оголените била и високите поляни. Ние бяхме в сянката им докато се движехме на юг към пътя, а после и на изток по самия път за Трявна. Трябваше да се движим нагоре. Виждах как от двете страни на пътя сълзяха води и как смирено излъчваха сребристи искри тревите. Релефно се очертаваха от лъчите на Слънцето и тъмните, сенчести гънки на планината – доловете, които слизаха от юг на север към Жълтешката река. Тя се ниже вдълбочена, успоредно на пътя, но и току на юг от него, по посока към Габрово, за да се влее в Янтра. Докато съм гледал като заплес пейзажа, неусетно съм се оказал в края на върволика. Разбрах обаче това, едва когато чух ръмжене на автомобил, който както ми се стори нямаше намерение да върви напред. И наистина – усетих – спря зад мен. Обърнах се. От него слизаше Дорина. Сърцето ми трепна. Бях я забравил...

Изчаках я, поздравихме се и тръгнахме напред мълчаливо. Боях се да я заговоря. Долавях, че не й се говореше. Желанието ми обаче да я заговоря започна да се надига неистово. Не успях да му устоя и й рекох ей тъй, уж на шега:

Знаеш ли, Дорина, вчера видях най-красивия човек на света...

Глупчо... – пророни тъжно тя.

Видях го! – настоях. – Беше мъж с черна коса и сини очи със златисто-слънчев отенък...

Глупчо... – пророни още по-тъжно Дорина.

Видях го! Беше строен, висок и да ти кажа ли как беше облечен? Да ти кажа ли?

Кажи си, глупчо, но не се опитвай да ме задяваш, не ми се говори, тъжно ми е, ще умра от тъга...

Беше... беше облечен със светлосиво сако, синя риза и тъмносин панталон. Видях го, вратовръзката...

Ти... ти... Не е възможно... Къде го видя?

Как къде? – смотолевих. – Видях го... беше в лагера... на плаца... беше до теб...

До мен!? Ти... Ти си луд... Или... Луд си.

Аз!?

Ти... Не. Ти... Как може!... Ти си бил в една и съща духовна реалност с мен и с него... С другаря Пателев... Боже! Я ми кажи, кажи ми честно, мисли ли вчера за мен и кога точно?...

Аз... аз... не мисля... аз виждам...цял ден наяве и на сън те виждах...

Виждаш!?

Да, но не точно така, както сега те виждам... Вчера цял ден те гледах… в представата си... Аз... аз наистина не мисля, аз по-скоро виждам... не мога да обясня как... но виждам, виждам фантазно...

Глупчо, знаех тайната ти, знаех, че се влюби в мене... още като ме видя... От пръв поглед се влюби, но ние, казах ти, не можем да бъдем нищо повече от приятели... В приятелството има любов, то е форма на любов... много, много възвишена понякога. Истинските приятели, казваше ни Радомир Пателеев в кръжока по литература, са готови да се жертват един за друг. Истинското приятелство е тайнство, тайнство между две души... В тайнството си те са едно цяло и пребивават така в една и съща духовна цялостност... Пребивават като цялостно човешко същество... Аз ти се доверих... Аз съм влюбена в Радомир Пателеев... И не само от вчера, но от година насам постоянно мисля за него... Аз... аз, глупчо, ти позволих да влезеш в нашето тайнство, защото... защото от година насам не съм го виждала... Не го знам и къде е... Не ми се явява... Уволниха го преди една година от училище, защото... Защото вярвал в Бог... Ти вярваш ли в Бог? – попита тихо, но и много сериозно Дорина като в същия момент спря, спрях и аз, и, обърнати лице в лице, се вгледахме в очите.

Случи се в този момент да сме току до билото на рида. Дори имах чувството, че Слънцето, което блесна тогава в очите ни, нарочно ни спря. Виждах лицето й раздвоено. Дясната му половина гореше в мека светлина, а лявата тъмнееше като окислен бронз. Не можех да долавям изцяло състоянието й. Предполагам, че и тя не е могла да долови моето. Вместо отговор вдигнах рамене в знак на безпомощно незнание...

Глупчо – рече тя, – вярваш, но си невеж... Вярата предхожда знанието... Вярата е знание отвъд знанието. Вярата е знание, което не знаеш как да изразиш... И добре, че е така, че е вяра, инак нямаше да е вяра, и че защото ако кажеш на някого, че вярваш в Бог, веднага ще те изключат от комсомола и по-нататък бял ден няма да видиш...

Значи, твоят учител е казвал на някого, че вярва в Бог? – смотолевих.

Не, не... Радомир Пателеев умееше да показва, че вярва в Бог, но на никого не казваше това... Всъщност, той не показваше преднамерено, че вярва в Бог. Той показваше себе си в цялостното си естество на човек... Виждах в лицето му Божия образ...

Ти... – мотолевех – ти наистина си влюбена в него... И аз... и аз те виждам като богиня... Ти... Как така разбраха, че той вярва в Бог, а и защо трябва заради това да го уволняват?

Глупчо, малък си, невеж си. Днес е забранено да вярваш в Бог...

Зная, учиха ни, преди да ме приемат в комсомола...

Знаеш колкото да не знаеш, че Бог е в сърцето ти, че е в теб като теб и че никой не може да ти забрани да вярваш в Бог! – отвърна Дорина и добави. – А Радомир Пателеев знаеше това и ни показваше това в кръжока по литература. Показваше ни, че Бог е в мен като мен, не чрез свещените писания, а чрез „Моята молитва” на Христо Ботев... Но защо ли... защо ли да ти говоря това, когато ти хал-хабер си нямаш от Ботев. Да вървим, глупчо, че ще закъснеем...

Кой, аз ли!? Аз ли си нямам хал-хабер от Ботев!? – обидено отвръщах докато тя изричаше последните си думи и, разбира се, тръгна, тръгнах и аз, продължавайки екзалтирано да ломотя.

Аз... аз, ако искаш да знаеш, аз зная наизуст всички стихотворения на Христо Ботев, и не само неговите, но и на дядо Славейков, и на дядо Вазов, и на Яворов, и на Дебелянов и на много други поети – най-хубавите им стихотворения зная наизуст. Зная ги още от дете, мама по цели нощи ги рецитираше и пееше, най-вече през дългите зимни нощи. През зимата рано мръква. Бяхме сами с нея и батко. Татко работеше далече, в старозагорско, нямахме ток и радио, тогава и пари за газ нямахме,живеехме в малка кирпичена къщичка, майка ни пееше и рецитираше по цели нощи, на тъмно... И аз... аз сега... на светло... аз мога да ти рецитирам цял ден стихотворения без да съм ги чел и учил нарочно. Не вярваш ли? Ето „Моята молитва”: О, мой Боже, правий Боже,/ не ти що си в небесата, / а ти що си в мене Боже/ – мен в сърцето и в душата...

Чакай, чакай, Любко, вярвам ти, извини ме, не исках да те обидя... Виждам, прав е Радомир Пателеев, Бог е в теб като теб, в сърцето и в душата ти е... както е и у Христо Ботев... Майка ти със сигурност е прекрасна жена... И Бог е в нея като нея... Боже, каквото и да ти кажа сега е ненужно, ти имаш нужда от високо образование... Аз те сънувах миналата нощ. Сънувах, че огън гори под краката ти и си рекох, че можеш да изгориш, ако си нямаш учител, подобен на другаря Пателеев...

И аз... и аз те сънувах завчера следобед – прекъснах я пак така, припряно и объркано. – Сънувах, че летим заедно под небесната дъга...

Не можеш да летиш с мене, глупчо, аз съм обречена... Аз... аз... ще се самоубия... Заради мен уволниха Радомир Пателеев от училище... Не съм го виждала вече цяла година – нито на яве, нито на сън...

Как така заради теб го уволниха?

Не, не точно заради мен, но то е все същото – баща ми е дал съгласието си да бъде уволнен. Баща ми работи в Партията, в отдела за образование. Ако баща ми беше казал „не”, нямаше да го уволнят.

Значи татко ти е научил, че Радомир Пателеев вярва в Бог? От теб ли е научил това?

Не, не – отвърна припряно Дорина. – От неговата хазайка е научил това. Радомир Пателеев живееше на квартира в Габрово...

Е, щом хазайката му е знаела това, значи сам той си е виновен, а не ти, и не баща ти.

Не, не е виновен той. Друг някой има вина, ала не зная кой е. Хазайката му, когато почиствала печката, намерила в нея някаква недоизгоряла черна тетрадка. На отделни оцелели листи от нея пишело нещо за Бог, пишело на един от тях, от татко научих това, че „Бог е единствената реалност”. Впрочем, никой от нашето училище не знаеше, че Радомир Пателеев ще бъде уволнен, нито някой е разбрал предварително, че щяло да има заповед за уволнението му „отгоре”. Дори и директорът на училището не е знаел това. Когато аз научих това, цял ден плаках. Тогава татко като разбра причината за плача ми... като узна, че Радомир Пателеев е любим учител не само на мен, но и на много мои съученици, тогава ми каза, че самия Пателеев си е виновен за уволнението. Каза ми още, че макар и да е било установено, че почеркът на написаното в тетрадката не бил негов, то факта, че се намерила тя у неговата квартира, а и факта, че искал да я унищожи, го уличавал в немарксически, в гнили философски възгледи и настроения. А от това следвало, че той не можел повече по никакъв начин да остане на работа в една идеологическа институция, каквато е съвременното наше комунистическо училище. После татко съжали, дето ми каза това, защото аз през сълзи му креснах, че щом почеркът не е бил негов, то и тетрадката не е била негова, и че е възможно някой негов зложелател да му я подхвърлил нарочно, и че оня, който е издал заповедта за неговото уволнение е изверг. Така му казах, а той за пръв път в живота ми такава плесница ми зашлеви, че се намерих просната на пода. После ме вдигна на ръце и ми каза да го погледна в очите. Аз не исках, не исках, но той настояваше. После го удари на молба, стана ми неудобно, погледнах го. „Погледни ме, дете, – рече ми – и ми прости... И ми обещай... че никому думица няма да казваш за това, което ти казах, защото и аз може да остана без работа, а семейството ни без хляб, а и ти без образование. Пателеев, казвам ти, сам си е виновен, имал е вземане-даване с човека, на когото е била тетрадката. Сам той ми каза, че онзи уж я бил забравил на масата, на която случайно уж били обядвали двамата в ресторанта на гарата. А когато го попитах как се казва човекът, който е забравил тетрадката си, отговори ми почти иронично и някак неестествено – Мираж. А какво име е Мираж, детето ми, мираж... значи измамливо явление, изопачена истина, заблуда, лъжа. После дойде сведение за него от Русе: оказа се, че като дете в родното си село Пателеев е познат с прозвището Миражът.”...

Хей, Дорина, Любо, Цоньо, тука, тука елате! – провикна се командира на бригадата, до него беше и звеневия командир. – Ето, тук последните ще бъдат първи. Тази част от пътя е важна. И да внимавате да не размажете гумите на някой камион.

***

Наистина мястото, на което трябваше да работим този ден, беше особено. Пътят тук се разклоняваше, но по-точно тръгваше по обособеното, но незавършено все още трасе, и едновременно с това продължаваше като по навик стар, тесен, с лека извивка надолу, към реката, и после – на изток, към Трявна. Минаваха от време-навреме леки автомобили и камиони. Вършехме същата работа. Слънцето напичаше приятно, Цоньо пускаше дядовите си шеги, чуваха се различни подвиквания и смях. Пееха птици... Лицето на Дорина грейна...

Към девет и нещо стана топло и душно. Усещахме интензивното изпарение на обилната дъждовна влага. Тогава започнахме да се разсъбличаме. Върху набързо опръхналия скален склон над пътя струпахме сините бригадирски якета и зелени потници. Дорина до него ден не беше събличала потника си. Сега го съблече. Гърдите й, леко прикривани от светлосиньо горнище на бански костюм, така изгряха в очите ми, че накъдето и да отместех поглед, все тях виждах. А Цоньо не издържа и направо й каза:

Доре, по-хубава от теб в нашия лагер няма! Всички момчета се пръскат от завист за това, че избра да работиш с мен и с Любо...

Не съм ви избирала аз – прекъсна го Дорина. – Командирът на бригадата ми каза да дойда при вас. „Здрави момчета са.” – рече ми. – Покрай тях ще си добре, а и татко ти, ще бъде доволен.” Да не беше баща ми важна клечка в Партията, щях наистина аз да ви избера. Не заради това, че сте яки момчета, а за това, че имате добри сърца. По очите ви познавам, че имате добри сърца, и по лицата ви се чете същото... Добри момчета сте. Щях да ви избера, сигурна съм, и щях да се чувствам свободна в избора си... Свободата е в избора... учеше ни другарят Пателеев...

А, чакай сега, Доре, че съм добър, добър съм... И Любо е добър, познавам го, ала ти по принцип грешиш... Хората по принцип не са нито добри, нито лоши, а са такива, каквито и както ги свариш и повикаш на момента. Поне за себе си аз не отговарям, ако някой реши на моя гръб да ми се пише на голям Петко, или да ме лъже в очите, или да ми открадне нещо. „Цонко, каза ми веднъж дядо, какъвто и както те повикат, такъв и тъй се показвай. Не се пиши предварително на добър или лош. Ще сбъркаш, момчето ми, ако така я подкараш.” И аз, Доре, усещам, че е така. И у другите виждам същото. Кога както ги намеря, такива се показват: един път добри, друг път лоши. А що се отнася до това, че свободата е в избора, то за мен няма нужда да го уча от другаря ти Пателеев. Дядо е моя учител. „Цонко, вика, от мен да знаеш, дето има правила за избор, няма избор. Ума си опичай, но и сърцето си слушай: както ти иде отръки и на мига, тъй се стреми и да го хванеш. Инак, момчето ми, ще гониш вятъра и няма да го стигнеш.”...

Тези и други подобни мисли и думи си разменяха Цоньо и Дорина и аз уж им давах ухо, ала в очите ми – все двете слънца на Дорина. Крадешком забелязах, бяха отначало бели като мляко, а после започваха да се обсипват с розови петна. Рисуваха ги слънчевите лъчи. С целувки. По някое време си представих дори, че аз ги рисувам с дъха си, защото, някои от същите петна, така ми се струваше, ту се появяваха, ту чезнеха. Обаче, със сигурност така съм бил потънал във себе си заедно Доринините две слънца, че не съм забелязал как сме останали сами. Тогава Дорина сякаш ме измъкна от мене самия като рак, защипал със щипката си пръста на собствения си ловец. Викаше ме тя по име някак из от много, много далече. Помислих дори, че маминия глас ме вика:

Любомирее... Любомирее… Къде си?...

И да си призная сега, толкова много съм бил потънал в себе си със Доринините две слънца, че сякаш и слуха си съм си бил загубил, защото след последните думи на Дорина, дочух откъм превала как тежко ръмжи една „Молотовка” – руски товарен камион от ония наши социалистически времена. Разпознавах тогава камионите по ръмженето им. Та, дочувах ръмженето на „Молотовка”– пак така, из от далече, приглушено и някак застрашително. После, когато тя се яви на иначе много близкия до нас хоризонт откъм Габрово, и тръгна вече към нас, започнах да чувам как тя си отдъхва по нанадолнището. Мучеше и хъркаше облекчително като преуморено животно. Забелязах с приближаването на камиона и главата на шофьора; беше я показал през прозореца заедно с лявата си ръка. Лицето му беше обгоряло от Слънцето и вятъра като припечен на фурна картоф, а очите му, както ми се видяха, бяха стъклено сини. И някак изцъклени, може би от недоспиване...

Мацоо – провикна се той, – много хубаво маце си, ма... айде да те повозя...

Същевременно като викаше това (а камионът наближаваше към нас) насочваше лявата ръка към устата си и пращаше въздушни целувки на Дорина. Пак в същото време шофьорът започна с дясната си ръка да насочва камиона към извивката на стария тесен път: нямаше как да мине по трасето на новостроящия се. Дадох си сметка тогава, че той в заплеса си по Дорина предприема нещо твърде опасно, ала и това ми се стори, че искаше тъкмо по този начин и да се изфука пред нея: в ония български времена да си шофьор на камион беше много престижна професия. Изглежда обаче, че и Дорина е помислила същото, защото вдигна дясната си ръка нагоре и тревожно извика:

Внимавайте, внимавайте...

Добре ама, шофьорът, вместо да хване кормилотос двете си ръце, взе, че се изкефи на Доринината тревожност. Горделив смях разкриви физиономията му. После показа още повече главата си навън, извръщайки я плавно в противовес на завоя, и започна да се взира по този начин присмехулно с изцъклените си сини очи в тревожното лице на Дорина. После, странно за мен, камионът, който иначе беше на около десетина метра от мен, започна да се смалява в гледката ми и да излиза извън старото пътно платно като детска играчка. В същото време виждах в себе си, че всички дървени камиончета, с които играехме като деца в забавачницата, приличаха на „Молотовки”. Видях още как камиончето започна да преминава надолу през ниски, а после и през по-високи храсталаци, множество от които се изправяха след него. Видях после как то се скри и се натири в преставата ми нанадолу с приглушен грохот към реката. Всички бригадири наоколо захвърлиха инструментите си и се юрнаха да видят какво е станало с камиона. Цоньо също се юрна. Щях да се юрна и аз, ала Дорина ме хвана за ръката и отново някак издалече ми рече:

Любомирее...

Обърнах лице към нея.

Не ходи там. Там нещата са извън нашата човешка реалност и не се знае какво още може да се случи...

Какво може да се случи? – рекох. – Трябва да помогнем на шофьора. Може да е пострадал...

А може и да е мъртъв вече – додаде тихо Дорина и продължи. – Там има кой да установи какво точно е станало.

Кой може да е там, освен, ако не са отишли, вече някои от нашите бригадири? – попитах учудено.

Има, други хора има там, Любо. По реката има вирове. Посещават се от местни рибари.

Ами ако няма никой?

Има... Има основание да има някой...

Как така има основание да има някой!?

Така, там има вирове... Във вировете има риба... Нормално е да има около тях и риболовци...

Не те разбирам – рекох й, вдигайки същевременно рамене нагоре.

Има невидими хора, които бдят над нас, Любомире... Когато по една или друга причина ние се окажем извън нашата човешкареалност, те се явяват. Явяват се като напълно реални и много често като напълно познати хора – близки, приятели, съученици...

Боже, Дорина, наистина не те разбирам... Цоньо...

Всъщност, Любомире – побърза Дорина – това не са невидими хора, това са живи хора, които се случва да са винаги там, където се открива по някакъв начин възможност за разпадане на човешката ни реалност... Или за отпадането ни от нея.

Изобщо не те разбирам. Цоньо, май е прав, изперкала...

Глупчо, шофьорът на камиона отпадна по своя вина от човешката ни реалност, от тази наша реалност в която сме, в която се чувстваме уверени, сигурни и силни, защото сме слети с нея самата и защото сме нея самата с разума, със сърцата, с душите си. Виж, глупчо, всяка катастрофа не е нищо друго, освен разпадане на човешката ни реалност... и... или... отпадане от нея. И да ти кажа, нямаше да ти кажа това, ако не видях, че този урок, освен за шофьора, и най-вече за шофьора, беше и и урок за нас, двамата. Предугадих, че е и за нас двамата, очевидците на това, което стана, благодарение на онова, което научих от другаря Пателеев в кръжока по литература. Ти си способен да понасяш отчасти истината, но си и способен твърде много да я драматизираш, да я подозираш, да я оспорваш болезнено и да й се сърдиш. Я, да те питам аз тебе, ти къде беше преди малко, преди да дойде камионът?

Аз ли... къде бях?... Тук бях, до теб... И до Цоньо...

Глупчо, беше на километри от мен с нещо мое, нямаше те до мен, пропадаше нанякъде с нещо външно от мен, отпадаше... подобно на шофьора на камиона... И не се прави сега, че не разбираш за какво говоря...

Вдигнах рамене след тези думи на Дорина и изглежда, такава глупава физиономия съм показал, че тя се вгледа в опулените ми очи така, че сякаш из отвътре започна да ме изучава, а след миг-два рече:

Фантазьор си, фантазьор си ти, Любомире, приличаш на мен, ала има и нещо позьорско в душата ти, за да не кажа позорно... Прости ми, че ти казвам това, приятели сме вече благодарение на Радомир Пателев... Душите ни започват взаимно се опознават...

Дорина – осмелих се и аз да й кажа, нещопо-така, за да изляза от опуленото си положение – а може ли сега аз да те попитам нещо?

Питай! – отговори тя учудена от смелостта ми.

Ами... ами... – мотолевех – нали... нали ти си влюбена в учителя си?... Нали искаш да се самоубиеш заради него?... Няма ли така... и ти... така... сама да отпаднеш от човешката ни реалност?... И няма ли да се яви някой видим... или невидим... да те спаси от катастрофата, която сама си предизвикваш?

Ех, Любо, боях се... боях се да не предизвикам подобен въпрос у тебе... И как сега да ти отговоря!... И защо, защо, глупчо, и аз, и аз съм глупачка... Представям си... Не, не трябва да ти признавам това... Изкушена съм...

Защо? Нали сме приятели вече... Никому няма да кажа...

Защото, изкушението ми... моето изкушение е вече мое реално отпадане от мене самата, от нашата духовна реалност, в която аз и моя любим учител се намираме... Добре... Добре... ето изкушението ми... Представям си, че съм прерязала вените на ръцете си и съм се потопила вече във ваната... Представям си още, че, малко преди да заспя вечния си сън, моя любим учител Радомир Пателеев се явява и ме спасява... Спасява ме с много... с много любов...

Но той може и да не се яви, а и как така ще се яви!? Нали вратата у вас ще бъде заключена!? Нали.... Не, не.. Бълнувания са тези твои неща... Цоньо... По-добре ми кажи, Радомир Пателеев не е ли много по-голям от теб и не е ли твърде възрастен за теб?

Глупчо, какво значение има възрастта за любовта! Аз съм вече в единадесети клас...

Как! – прекъснах я. Ти!? Ти си по-голяма от мен с цели две години!?

Да. Изглеждам като осмокласничка, нали, ала съм с две години по-голяма от тебе, глупчо. Даже много, много по-голяма... Нали ти казах, че си малък, не помниш ли? А Радомир Пателев е по-голям от мене с девет години... Но... но... духовно сме кажи-речи на една и съща възраст, глупчо. Виж, глупчо...

А не е ли женен? – прекъснах я пак.

Не, не беше женен.

А мълчешката ли си отиде? Не си ли взе довиждане или сбогом с теб?

Не, не може да се каже, че си отиде мълчешката. А и месеци преди да го уволнят забелязах, че нещо у него не е наред. Имаше някакъв смут у него. Оправдаваше го, стори ми се тогава, с това, че имало моменти в човешкия живот на напълно отпадане от духовната ни реалност. В такива моменти, според него, човек, въпреки че инак видимо би изглеждал жив, би бил в истинския смисъл на думата напълно изоставен от всички и от всичко. Дори любимото му куче щяло да избяга от него. Не го разбирах тогава, но сега го разбирам. Аз, Любо, аз...кажи-речи, се намирам в подобно състояние...

Не, не... това не е вярно. Аз... аз например... никога няма да те изоставя... Аз...аз... съм по-верен и от куче... Дори да ме натириш като куче, пак няма да те изоставя...

Глупчо – каза това Дорина с глас, който сякаш идваше из от мен, и в същото време се вглеждаше дълбоко и някак всеобхватно в мен, – може никой да не те изостави и пак да се чувстваш напълно изоставен... Човек е в състояние да отпада от самия себе си… от собствената си духовна цялостност да отпада… и да пропада така в собствената си бездна... От тази бездна, зейнала в него самия, страх ще изпитва дори любимото му куче...

Не, не... аз сега не изпитвам страх... Изпитвам тревога... Не... не виждам такава бездна у тебе...Тогава... Тогава, кой може да спаси човека, който пропада в собствената си бездна!?... И що за духовна цялостност е тази бездна!? Не, ти не се намираш в това състояние, Дорина... Ти... ти, Дорина, обичаш...

Да, аз обичам... Все още обичам... За това съм тук, Любо... Все още съм тук... Но изнемогвам... Липсва ми моят любим учител... Него обичам.... С цялото си сърце... С всичката си душа. И той, той трябва да се яви. Той не може да не се яви... Инак, инак аз съм загубена...

Да – рекох й, – да, той ще се яви, той непременно ще се яви. Щом може да се явява на мен...

Кой? Кога се яви!? – попита объркано Дорина с очи, излъчващи налуден блясък.

Как кога? Нали ти казах... Там, на плаца... А ти... ти ми каза, че е той!

Глупчо, нали и аз ти казах, че си бил, благодарение на мен, благодарение на моите мисли и представи, в една и съща духовна реалност с Радомир Пателеев. Него обаче може и да го няма вече в нашия отсамен свят. Вярвам, зная, ти си бил с него, ти си го видял, но си бил с него фантазно, като на сън. И аз... аз сега изнемогвам...

Тук, след последната дума на Дорина, настъпи някаква неестествена пауза. Като че ли и двамата се почувствахме излишни един пред друг. После с неимоверни усилия опитах да се приобщя към нея като я попитах и аз на своя ред твърде объркано.

Защо?... Защо изнемогваш?

В същото време, докато питах, почувствах като че ли излизам из от очите си. Виждах Дорина – беше смаяна от погледа ми, опитваше се да се окопити...

Изнемогвам – рече ми, – защото у мен… у нас, у човеците, има нещо неуловимо… непредсказуемо… неочаквано… и то... то ми се струва сега, че е единствената наша, напълно истинската духовна реалност, която… която, струва ми се, ние искаме да владеем… иска ни се да сме нейни господари, да сме владетели на всичко в нея, защото в нея е всичко, ала тя не ни се отдава… Бяга от нас… Бяга от нас, Любо… Боже мой, Любо, тя побягва от нас още с появата на желанието ни да я владеем… А това наше желание се появява, защото смътно предугаждаме, че в нея е всичко… абсолютно всичко – всичко, което е, всичко, което го е имало и всичко, което ще го има… Загубеното тук от нас, не е загубено в нея… Затова изнемогвам, Любо… Изнемогвам, защото зная това… Зная, че, дори да е мъртъв, моя любим учител е жив в нея… Живее в нея… А аз не искам да живея сама… Аз искам да живея с него… Толкова много искам да живея с него, че съм готова вече да прекрача прага… Но не съм сигурна… Мога да прекрача прага, ала той може и да е жив тук… в нашия отсамен свят… Може да е забягнал отвъд държавната граница… и да живее в чужда държава… Затова не смея на прекрача прага… И затова изнемогвам… Изнемогвам, защото, мисля… мисля едновременно… и сякаш живея едновременно – и в отсамния, и в отвъдния свят… Аз съм обречена, Любо… Всички ние сме обречени – живеем сами на границата между отсамния и отвъдния свят. Нито тукашният свят е наш, нито отвъдният… Ако само тукашният свят беше наш, напълно наш, щях да знам къде се намира моя любим учител и… ако се налагаше… щях да прекрача границата… Уви!... Ние сме граница, Любо, но каква граница!?… Тукашният свят нахлува свободно в нас и отвъдният нахлува свободно в нас… И се вместват тези два свята един в друг в нас по неочакван от нас начин… И съществуват тези два свята в нас ей така – нарочно, сякаш за да имат едновремено всичко общо помежду си в нас… и да нямат едновремено нищо общо помежду си в нас… Господи, Любо, ако има Бог, то само Той би могъл да направи тези два свята напълно наши… и само в Него аз бих могла да открия моя любим учител Радомир Пателеев… Бог… Бог е, струва ми се, тази присъстваща у нас, но и недоловима в своята пълнота от нас духовна реалност, в която няма раздвоение, няма отсамен и отвъден свят…

Господи, Дорина, и аз изнемогвам. Непоносимо е за мен да следя това, което ми казваш...

Разбирам те, глупчо. И за мен е непоносимо да живея в раздвоение… И за Радомир Пателев, струва ми се, е било непоносимо да осъзнава и да вижда онова, което е било написано в черната тетрадка. Тикнал я после в печката, ала не е могъл да се отърве от написаното в нея... Не е могъл да се освободи от твърдението в нея, че „Бог е единствената реалност”... Пленила го е тази мисъл… както и мене пленява. Всъщност, така ми се струва Не е успял всъщност да се освободи от себе си, от раздвоението си...

Е, сега изобщо не те разбирам... Неук съм, малък съм. Майка ми говореше за Бог като за учител... Кажи ми, взе ли си твоя учител довиждане с теб?

Не – тъжно рече Дорина. – Довиждане с мен не си взе, но...

Но?

Намерих едно писмо от него в ученическата си чанта. Пазя го като очите си, винаги е с мен. Познава се, че е от него само по почерка. Няма подпис, дата и адресат. Искал е само аз да зная, че съм негов адресат... Ето, в чантичката ми е. Ето го! Ето какво ми пише Радомир.

Мило дете,...”

Докато Дорина четеше писмото, аз я гледах необезпокояван от нея. Така я гледах, така съзерцавах прекрасно-опечаленото й лице, че чувах гласа й без да долавям смисъла на думите й... И, странно, странно за мен тогава, а и сега се чувствам странно, щом свърши четенето на писмото си, от което не схванах нищо, тя, или по-точно нещо у нея така силно и естествено ме привлече, че още по-необезпокояван от нея самата долепих устни до нейните… Беше много, много нежно докосване... Такова прекрасно и нежно докосване, че и до ден днешен не мога да определя дали я целунах тогава или не... Дали я целунах!... Помня обаче, стресна ме от далечината гласът на Цоньо.

Изпуснахте... Изпуснахте киното... Камионът беше обърнат на едната си страна... Десетина метра се е тътрил така, с колелавстрани, без да се преобърне... Извадиха шофьора ни жив, ни умрял... Извадили го от кабината двама случайни гъбари... Половин час го свестяваха... После се оказа, че нищо му няма... Ама съвсем нищичко... Драскотина нямаше по него... Бръщолевеше... като паднал от Небето... Голям смях падна... Каза по някое времени в клин, ни в ръкав, – че всички ученички са пички... Тогава командирът на бригадата в очите му рече: „От утре всички пички ще са с якички.”... И онзи взе, че дойде на себе си... „Брей, каза, какво направих!”...

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov