О Т С Т Р А Н И

Изведнъж осъзна, че тя познава само профила на майка си, меките заоблени черти, които с времето се изостряха, придобиваха някаква ъгловатост и строгост, прасковеният тен на лицето, който пожълтяваше, а по бузите се появяваха петна, отначало скрити под пудрата, а после натрапчиво кафяви и уголемяващи се. Защо образът на майка й бе само в профил? Може би защото тя винаги бе до нея - на масата за ядене, на канапето срещу телевизора, когато ходеха по улиците, в голямото легло в спалнята.

Сега дъщерята бе седнала на болничния креват срещу бледото, изпито, замръзнало като маска лице на майка си, вслушваше се в неравномерното й дишане и изтръпваше при мисълта, че то може да спре. Не смееше да спомене думата "завинаги", но усещаше, че наближава мига на раздялата. Нямаше да има с кого да споделя, кой да я съветва, да я пожали, да е до нея отстрани.

Не плачеше. Чувствата бяха зазидани в най-отдалечения и недостъпен край на обезумялото й от страх съзнание. Бе настъпил един от онези непонятни мигове, когато времето не съществува, мисълта е блокирала настоящето, предчувствайки сблъсъка с непознатото отвъдно и цялото същество се е преврънало в сетива. Дъщерята втренчено гледаше лицето на майка си. Помъчи се да си спомни моменти, в които бяха застанали една срещу друга, очи в очи, анфас. Сигурно е имало хиляди, но те се губеха изхвърлени от времето. Може би до сблъсъци не се стигаше поради нейното послушание или тактът и мъдростта на майка й заглаждаше различията и притъпяваше споровете. Най - вероятно кръвната връзка бе много силна, си помисли дъщерята, пъпната връв съществуваше, макар и прерязана. Може би любовта към майка й я караше да й подражава и я моделираше като осъвременено нейно копие. За първи път си задаваше въпроси и търсеше отговори на странното уеднаквяване между две личности, на безкомфликтното им съжителство почти неестествено в зареденото с електричество време. Дори съдбите им бяха еднакви. Майка й беше вдовица, а тя се бе развела, двете живееха сами и нямаше място за други хора в тяхния затворен, чужд на външни влияния свят.

Майката се събуди, протегна ръка и потърси ръката на дъщеря си. На лицето й се изписа напрежение, което в ясните сини очи застина в мрачна решителност.

- Какво ти е мамо? Боли ли те ?

- Малко ми остава...

- Не говори така, ще се оправиш.

- Трябва да ти кажа... - прошепна майката, - Бог те прати, но ти не си моя.

- За какво говориш? "Сигурно бълнува" си помисли дъщерята.

- Все отлагах... Няма за кога...Навремето те осиновихме.

Лицето на майката застина. Тя си припомни как уговаряше, настояваше, принуждаваше обърканата и уплашена родилка да се раздели с бебето си, как грабна детето и го отнесе. Не Бог и го даде, тя сама го взе. С времето угризенията изчезнаха остана неистовото желание да бъде добра майка.

Дните в болницата не бяха страшни заради болките и чувството за разкапване на целия организъм, нито заради страха от отвъдното. В безсънните нощи тя бе осъзнала, че себичната й любов бе провалила живота на дъщеря й. Бе я приковала към себе си с веригите на грижата, разбирателството и любовта, не бе й позволила да полети, да открие свои хоризонти, да изпада в безтегловност или да стъпва здраво на краката си, да изживее радостите и болките от своето потомство, да премине през живота си като самостоятелна личност. А сега я оставаше съвсем сама.

- Аз бях лоша... майка. Прости ми.

Ръката й посочи нещо, незнайно какво и се отпусна.

Много време след раздялата дъщерята намери портмонето, с което майка й беше в болницата. Вътре имаше два лева и на малък лист някакво име и адрес. Отстрани беше написано: "Истинската ти майка".

 

 

 

НА БЪДНИ ВЕЧЕР

 

Мина огледа празничната окраса и подредба на масата и се усмихна. Можеше вече да свали престилката. Обичаше приготовленията и суетнята около празника. Мъжът й бе запалил огъня в камината и четеше в другата стая, дъщеря й си почиваше в спалнята, чакаха само зетя да се прибере.

Отправи се към прозореца и погледът й потъна в мрака на дългата зимна нощ.. Дъждовните капки се бяха превърнали в ледени късчета, с които вятърът си играеше, понасяше ги във вихрен танц преди да ги пусне на земята или блъсне в прозорците.

"Добре, че заваля." Прехвърчащата белота събуди детето в Мина. Нямаше ги вече суровите зими с натрупания сняг от двете страни на пъртината, по-висок от нея и тя вървеше в бял тунел със син покрив. А пързалките, боят с топки, търкалянето в снега?! Безвъзвратно отминалото време навяваше тъга, но и радост от незабравимо преживяване. С остаряването зимите губят очарованието си – неприятен студ, поледици, опасност от падания. Баба й казваше: - Няма ли да свърши тая пуста зима?!

Припомни си с умиление за Бъдни вечер, когато към блюдата на масата посягаха ръцете на няколко поколения. Старческа кашлица, звучни детски гласчета, смех и песни се сливаха със силната вяра в благословеното начало. Сега въобще не се замисляме за дълбокия смисъл на празника. Подменяме духовното с истерични приготовления – пазаруване, купуване на нужни и ненужни подаръци, готвене, сякаш ни грози опасността да останем гладни.

Мина се отпусна в едно кресло и за миг се наслади на тишината и спокойствието на сънния следобед преди суетнята на празника.

Миналата година Биляна празнуваше със Сашо и новото си семейство в Бургас. С Николай вечеряха сами, тъжни и самотни забили поглед в пламъка на горящата свещ. И яденето не им се услади и огънят в камината не стопли сърцата им, почувстваха, че детето им вече е напуснало родното гнездо.

Входната врата с нежно изкърцване поздрави влизащия Сашо. Мина чу как той изтупа обувките от снега. Звукът разчупи тишината, във всяко парченце вля живот, скъса тънкия воал на спомените и те отлетяха при зимния вятър и падащия сняг.

- Мамо, къде е Биляна? - разтревожено попита зетят.

- В спалнята. Почива си.

- Няма я.

- Да не е в банята?

- Навсякъде проверих.

Мина се втурна в антрето. Палтото на Биляна го нямаше.

- Божичко! Излязла е! В това време!

- Защо е излязла? Вън е хлъзгаво.

- Спомена, че забравила да сварим ошав, казах, че никой не го яде... Не съм усетила кога е излязла.

- Преди колко време?

- Не знам... час, може и повече. Мислех, че си почива.

- Къде продават този ошав? - почти изкрещя Сащо.

- На пазаря.

- Минах оттам, щях да я срещна.

- Има един магазин нагоре по улицата - намеси се Николай. Лицето му бе прибледняло. - Да вървим, да я потърсим.

Празничното настроение отстъпи място на тревогата. Мина остана сама.

"Казваше, че ботушите й се плъзгали. Такава си е! Като науми нещо, не можеш я спря. Дано пие кафе с някоя приятелка. И аз навремето бях същата, упорита, вироглава. Не загубих ли първото си дете защото се качих на Витоша, въпреки че майка ми забрани. Още съм в третия месец. Не е опасно! – философствах аз. После лежах сума време за задържане. Дано не се случи същото с Биляна.”

Времето минаваше. Най-после вратата тревожно изкърца. Напрежение и страх бяха изписани по лицата на мъжете. Николай отвърна на немия въпрос на Мина.

- На пазаря казаха, че бременна жена паднала и извикали "Бърза помощ". Ще я търсим по болниците.

В това време телефонът иззвъня. Мина грабна слушалката.

- Да, с-во Симови... Биляна Добрева, да. От къде...? ...Аха...Как е?...Кога да се обадим?...Благодаря ви. Отвели я в Шейново и веднага я вкарали в родилното. Не дават телефон. Те щяли да позвънят. Е, ще чакаме.

Мълчаха.

- Сядайте. Налейте да се чукнем за здраве. Няма да мислите най-лошото. Края на седмия е. Не е толкова опасно. - Мина се мъчеше да успокой себе си и мъжете, но страха бе сковал и тримата.

Отпиха без да се поглеждат. Мина скочи, донесе тамяна, запали го и прикади, но вместо "Отче наш", безмълвно се помоли за Биляна

Мъжете мълчаливо подържаха паничката с тамяна и отново се възцари тишина, пълна с тревога, напрежение и страх. Звънът на телефона ги изправи на крака.

- Да,...да... Добре ли са?... Да... да...да, да... - Лицето на Мина се разведряваше, две сълзи се спуснаха от очите й, а устните разцъфтяваха в усмивка. - Благодаря ви. Много ви благодаря. Честит син, Сашо. Имаме внук, Николай. Два килограма и четирисет и два см. ...Добре са и двамата... Ошавко! Чакахме го след два месеца, а той дойде на свят ден, на Рождество. Да ни е жив и здрав! Да е хубав, умен и късметлия!

Огънят весело запръщя, в очите грейна радост и светът стана по-хубав.

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/3-bozhidara-tzekova