Из "Мястото, откъдето започва безкраят" (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том първи: Книга за (не)послушници, 2012 г.

 

Нямах намерение да го слушам. Имах свой свят. Живеех като цар в него. И що ми трябваше да се отбивам в тази запустяла селска кръчма! Двама-трима старци с увиснали мустаци и небръснати бради пиянстваха тук от години, а аз пътьом се отбивах – я лимонада, я бира за вкъщи да купя. Него ден обаче дяволът ме накара да седна на една от пропитите с алкохол, никотин и мазнина дървени маси...

Стисках с две ръце бутилка преизстудена бира, когато той влезе в тъмната шест на шест кръчма, раздирана диагонално от четири снопа слънчева светлина. Кръстат беше единственият прозорец. Старците извърнаха глави към вратата. Неволно и аз вперих поглед към нея, но само за миг. Видях синьозелени очи. Не го познавах. Старците обаче се засуетиха един друг с въпросителни погледи и зашушукаха. Единият от тях,като се поизкашля, попита.

– А бе ти, не си ли от бежанците?

– От тях съм – рече непознатият.

– Син на Коста Македонеца ли си?

– Да – пророни онзи.

– Аха, на него приличаш, не се излъгах. Знам, че баща ти както беше дошъл заедно с дядо ти тук, в Ценово, така и забягна нанякъде. Не можахте да пуснете корен тук...

– А бе, виж к,во, който веднъж напусне родния си край, остави го, там корените му съхнат, а тук не може да ги пусне, никъде не може да ги пусне – намеси се обобщително другия старец и продължи. – Нали баба ти и дядо ти тук умряха и тук са погребани. Къде се пръждоса баща ти?

– В Тревненския Балкан, в една махала се заселихме... – рече непознатият и някак вяло добави. – Там се и спомина.

– Казах ли ти, че там корените му съхнат, а тук не може да ги пусне. Казах ли ти, а? – обърна се същият старец към другия и продължи още по-обобщително. – Такава е орисията на бежанците, и на прокудените е такава. И твоята е такава, нали? – обърна се сега старецът към новодошлия. – Нали не живееш сега там, в оная… дива балканска махала?

– Да... Не... Не живея там – отговори непознатият и някак безпомощно погледна в очите стареца. После се заоглежда в кръчмата и намери за удобно да седне на масата, която беше съвсем близо до моята. Единият от четирите снопа лъчи падаше върху нея. Поръча ракия, а после, като му я донесе кръчмарят във висока стомилилитрова чаша, се загледа в нея.

 

Стисках все още в ръце бутилката с преизстудена бира. Исках да я позатопля. Навън беше първа есен, края на септември. Когато идвах насам мислите ми хвърчаха като жълти листа под напора на вятъра. Връщах се от училище, бях млад учител. Беше петък след обяд, имах по програма само три часа. Когато наближих кръчмата мислите ми секнаха. Спомних си, че трябваше в събота и в неделя да оберем с татко около пет декара царевица; беше отредена за наше частно ползване. Кооперативната я обираха с комбайни. Голямо гайле ми беше царевицата, не можех да оставя татко сам да я обира. И сега разбирам, че именно тази моя грижа ме тикна него ден в кръчмата. И никак не ми беше до новодошлия, ала усещах как от време-навреме автоматично поглеждах към него. И все в очите му гледах. Привличаха ме тези очи. Всъщност, такъв съм – видя ли непознат, все крадешком към очите му поглеждам. От тях го изучавам. И кажи-речи на нищо друго у човека не забелязвам.

 

Непознатият, видях, имаше синьозелени очи със слънчев оттенък. Клепките им бяха завършени. Бликаше съвършенство от тях, изтънченост. Беше леко в анфас – удобен за мен ъгъл за скришно наблюдение. Веждите му висяха разперени като криле на орел. Очите му, меко и някак безучастно бяха втренчени в ракията. Тя блестеше в кехлибарени оттенъци. Долавях – не мислеше за нищо. Но, виждах, беше съсредоточен. За миг помислих дори, че това е неговия начин на съществуване – да мисли без мисли. Даже наум си казах – този човек мисли без мисли.

 

– Така е – рече изненадващо непознатият като заби очи в моите и сякаш хлътна в мен. – Прав си в това, което току що изрече, но не съвсем.

– Че какво съм изрекъл? – попитах учудено по-скоро себе си, отколкото него.

– Това, че човек може да мисли без мисли. Впрочем на малцина им се случва да мислят така – цялостно. И то – или в свръх критични ситуации, или в случаи на безпаметна любов. Единици са обаче тези, които умеят да мислят така. Всъщност, мисленето без мисли е светкавична сублимация на духовна цялостност; мисъл и действие, дух и природа ведно.

 

На това място непознатият оттегли очите си от мен и отново се загледа в ракията, а аз изпаднах в недоумение. Бях ли изрекъл мислите си на глас! Впрочем случвало ми се е да ги изричам на глас, но винаги когато съм бивал в самота. А и почти винаги тогава, когато ми се е налагало да търся нещо или да обмислям сам някоя работа. Улавял съм се в такова положение, а сега се почувствах, и помислих дори, че съм уловен от непознатия.

 

– Не, не може да се каже, че си уловен от мен – каза непознатият с глас, който сякаш из от себе си чувах. – Вярно е – продължи той – само това, че с теб се оказваме съвсем случайно в една и съща духовна цялостност. Мислите ни (без мисли) тук и сега, в това наше равнище на духовна цялостност, са завършени, цялостни са и са самата духовна цялостност…

Тук непознатият отново млъкна, а у мен се породиха рой въпроси. Как така се оказваме случайно в една и съща духовна цялостност! За каква духовна цялостност става дума! За какво нейно равнище! За какви нейни мисли без мисли! И що за мисли са това! Боже, рекох си, с този човек общуваме телепатично.

 

– Не! – отсече непознатият. – Телепатията е непосредствен начин на излъчване и на улавяне на оформени вече мисли. Оформените в главите ни мисли бездруго излитат в ефира с различни честоти. На всеки може да се случи да ги долови. Те са откъслеци от нас самите. Те се оформят в главите ни и се отделят от нас, когато мислим развойно, когато обмисляме. Впрочем, когато човек мисли развойно, той се раздвоява и така всъщност сам отпада от собствената си духовна цялостност. Отпада от себе си...

 

– Но – побързах вече да попитам гласно, – за каква духовна цялостност става дума? И за коя точно? За моята или за нашата? И за какво нейно равнище? Нали сам казахте преди малко, че ние, двамата, случайно се оказваме в една и съща духовна цялостност? Лична ли е духовната цялостност или е обща?

 

Тук отново настъпи пауза. А в това време в ума ми дойде въпрос. Хм, какво друго мислене може да има, освен, развойно! Непознатият изглежда, че долови и този мой мълком зададен въпрос, защото отговори:

 

– Човешкият говор, а също и писменото споделяне на мисли са идентични с развойното мислене, с оформяните в него като понятия и определения мисли в главата на човека. Именно в тях, в понятията и в определенията като форми на развойното мислене, човек се раздвоява и по такъв начин сам отпада от себе си, от собствената си духовна цялостност...

 

Тук непознатият отново млъкна. Млъкнах и аз. Настъпи пауза в разговора ни. А у мен и такава пауза настъпи – миг-два, три дори – без никаква мисъл в главата. Не се стърпях обаче; не понесох хода на тази моя пауза; някакво мое непреодолимо упорство ме принуди да попитам:

В какво се състои раздвояването?

 

– В упорството.

– В упорството? – попитах изненадан.

– Да – рече непознатият. Раздвояването и отпадането на човека от собствената му духовна цялостност е в това, че, от една страна, в една и съща изговаряна дума (или записвана, или оформяна в главата му мисъл) той е цялостен, а от друга страна – пак в същата изговаряна дума (или записвана, или оформяна в главата му мисъл) – той е частичен.

 

С други думи – в развойното си мислене човек е едновременно и цялостен, и частичен, раздвоен. И тъкмо тази своя раздвоеност в собственото си развойно мислене той не може да понася.

 

Затова у него се поражда непреодолимо от него самия упорство да опитва в хода на развойното си мислене да възвръща статуса си на духовна цялостност, на цялостен човек.

 

Обаче, колкото повече упорства да върши това в и чрез развойното си мислене, толкова повече той се раздвоява и отпада по такъв начин от собствената си духовна цялостност.

 

Затова всеки разговор между хора, които не се намират в едно и също равнище на една и съща духовна цялостност и не са по такъв начин самата духовна цялостност, завършва с недоразбиране, а понякога с люти спорове и кавги.

 

Но случва се и това – някой от участниците в разговора да излезе от него с усет и/или с разбиране за себе си като за духовна цялостност, като за цялостен човек.

Тогава човек млъква.

Оттегля се от разговора и съхранява себе си.

Добре ще е, мисля, и ние да млъкнем сега. Не мислиш ли?

 

– Чакай – изломотих припряно, – стана интересно. Интересен е разговорът ни...

– Да – потвърди той, – разговорът ни е интересен за теб, но даваш ли си сметка как ще приключи, как ще излезем от него?

– Не. Не те разбирам.

– Е, подготвяш се вече. Желанието ти да разбереш цялостността, в която си и която сме, прави този наш разговор в нея за нея интересен за теб. Ала онова, което става интересно за някого, то става и външно по отношение на него.

Става обективно.

Така че ти вече си на прага да отпаднеш от духовната цялостност, в която си и която сме заедно и поотделно.

Но същият този праг, на който стъпваш сега, ако съумееш да не го прекрачваш, ти носи и разбиране за това, че от всеки разговор, подобен на нашия, човек излиза или опустошен, или спокоен и осветлен.

Затова ти казах отнапред, че с теб случайно се оказваме в едно и също равнище на една и съща духовна цялостност.

Можеш да смяташ вече, че това е нашата духовна цялостност в това нейно непосредствено равнище на нашето общуване тук и сега.

Няма да те питам дали разбираш това, защото виждам, че сам вече виждаш онова, което застрашава с разпадане равнището на непосредствена наша духовна цялостност – интересът ни да говорим в нея за нея. Един, иначе, напълно индиферентен интерес: нищо не ни обвързва и нищо не ни обременява. Впрочем, среща като нашата – тъкмо за това, че е напълно индиферентна – е много рядко явление.

Не бива да я проваляме.

 

Тук заедно млъкнахме.

Е, не че аз не мълчах докато го слушах. Разбира се, че го слушах като мълчах, ала заедно с това изпитвах и странен усет от това, че когато той говореше, сякаш аз говорех, а когато аз говорех, сякаш той говореше.

Впрочем виждах, че той отнапред долавяше това. А и аз, благодарение на него, започнах да долавям това и постепенно да чувствам по такъв начин, че наистина се намирахме в едно и също равнище на една и съща наша духовна цялостност – там, в нея запустяваща селска кръчма, и в него паметен за мен момент. Нямах обаче вътрешно разбиране за нея.

 

Мълчахме дълго.

Но ето че изведнъж той сякаш излезе из от себе си и каза:

 

– Това равнище на духовна цялостност, в което сме тук и сега и което сме, е самата наша духовна цялостност. Тя обаче по всички свои безбройни равнища е едновременно само моя и е само твоя, и е по същия начин на всеки друг поотделно, и на всяко живо същество поотделно, и е на всичко друго поотделно, което е. Наша е! Наша е по такъв начин, защото всичко поотделно в нея е нейно равнище… И всяко нейно равнище е самата духовна цялостност. Затова именно в нея е възможно да се случи среща като нашата – да сме едно и също нейно равнище, да сме една и съща духовна цялостност. Ти обаче виждаш сега как тя убягва в този наш говор и как ние упорстваме в него да я долавяме…

 

Тук той отново млъкна. Мълчах и аз. Усещах се обаче като във вакум.

Никаква мисъл не се явяваше в главата ми.

Единственото нещо, което откривах като свое състояние беше това, че бях нащрек.

Чувствах се като поставен на изпитание.

Забелязах, че и той беше нащрек, но някак естествено, прикрито.

Нямах представа колко време сме стояли така.

Спомням си още, че нищо не чувах, ала като че ли бях вслушан; не виждах нищо, ала като че ли бях вгледан... „В какво точно!” – мина светкавично през ума ми това мое питане.

 

– Това е проблемът – рече непознатият. И с тези свои думи ме извади сякаш от мен самия. Впрочем, чувствах се като риба, извадена от водата и за да не се мятам като риба на сухо, веднага попитах:

– Какъв е проблемът?

– Няма проблем – отговори той. – Само изглежда, че има такъв. Ние с теб се разбираме.

И като каза това, очите му светнаха мълниеносно. Пак се забиха в моите и пак така хлътна в мен. Миг-два ме огледа отвътре, после се оттегли и продължи.

– С мълчанието, с паузите в разговора ни настъпва мигновение. Него именно долавяме. В него именно сме вслушани. В него сме вгледани. Затова нищо „външно” не виждаме и нищо „външно” не чуваме. Чувстваме обаче как слуха и погледа ни се изострят до неопределими предели…

– В мигновението ли е духовната цялостност? – прекъснах го и почти веднага съжалих, че го прекъснах.

– Не, не... – замислено отговори той и някак загрижено промълви. – Трябва да се пазим. Има опасност да излезем опустошени от този наш разговор.

– Че в какво може да се състои тази опасност!? Какво има да делим, както ти сам каза по-рано, в един наш индиферентен, но в същото време много интересен за мен разговор? – попитах, забелязвайки чак сега, подобно външен човек, че разговорът ми с непознатия се водеше като разговор между стари познайници.

– Какво ли? Виж сега, тъкмо в това се състои проблемът, който изглежда, че е такъв, че е проблем. И, как да ти кажа, той наистина става проблем за нас, за нашите души, когато, съзнателно или не, ние се напъваме да делим цялостността (а тя е неделима), в която сме и която сме – аз и ти... и той... и всички други… и всичко друго поотделно и заедно...

– Но, чакай, какво означава това? Трудно ми е да вникна! – казах това и в същото време съобразих непреднамерено, пак подобно външен човек, че не аз, а той пръв започна в началото на този наш разговор да се обръща към мен като към свой стар познат.

– Когато съзнателно или не – продължи той, – ние се опитваме (както ти се опита в този случай) да отделяме мигновеното от развойното, губим част от себе си, губим цялостността, отпадаме от нея,неделимата. Но виж, разговорът ни става опасен. Не виждаш ли?

– Не, не виждам никаква опасност. Дори ми се струва, че се шегуваш с мен. Чувствам само как се нагнетява интересът ми към този наш разговор.

– Виж – отбеляза той, – разговорът вече не е наш, но за да продължи да бъде наш, трябва да преодолееш нагнетяването, иначе ще отпаднеш. В него е опасността за теб, а и за мен, ако отпаднеш...

– Чакай – прекъснах го отново, – ако разговорът ни е опасен за мен с това, че нагнетява интереса ми към него – без да зная с какво точно това нагнетяване е опасно за мен, – как така е опасен за теб? С това, че ще отпадна от него ли? Ама че въпрос? Объркан съм!

 

На тези мои въпроси непознатият не отговори. Мълча. Мълчах и аз. В кръчмата притъмняваше. Впрочем, не помня колко време сме мълчали. Помня само, че имаше момент, в който той сякаш започна из от мен самия да говори.

 

– Мигновеното и развойното – рече – се намират едно в друго, вътрешно присъщи са едно на друго, но така, че хем имат всичко общо помежду си, хем нямат нищо общо помежду си.

 

Така именно те формират една парадоксална цялостност, която е едновременно и духовна, и природна. Ала последното е нелепо уточнение.

Всъщност – продължи непознатият с усилено внимание, което се придаде и на мен, – в тази наша духовна цялостност светът, в който живеем, е едновременно мигновен и развоен. В мигновеното има свобода, в развойното – закон.

 

Когато непознатият изрече думата „закон”, отвън изтрещя, чух гръм.

Стресна ме.

Видях заедно с гърма как вратата на кръчмата се отвори.

В същото време непознатият стана и без да пророни дума си тръгна.

После видях как хлътна в светлия правоъгълник на вратата.

Виждах това неокопитено, машинално.

 

После, докато се съвземах от случилото се (а колко време съм вършил това – не помня), погледът ми спря върху неговата маса. На ъгъла, който бе в близост до мен, различих много дебела черна книга. Грабнах книгата и хукнах след непознатия. Ала когато излязох на улицата и се огледах, него го нямаше. Докато се чудех в кои посоки на трите други улици, идващи към кръчмата, е тръгнал, някой ме бутна за рамото. Обърнах се, беше кръчмарят.

– Даскале – рече ми, – трябва да си платиш сметката, нищо, че изобщо не си пил от бирата.

– А той? – попитах тутакси и някак безпомощно, – той плати ли си сметката? И... какъв беше този гръм!

– Кой, Миражът ли? Да, плати я още преди да седне на масата. Знаем се с него от деца. Зная го. Изобщо не пие. Поръчва ракия, за да се взира в нея, а после я оставя на някого в кръчмата за Бог да прости. А гърмежът – той е от военните самолети. Нали знаеш, често прелитат над село и като преминат звуковата бариера, нали, предизвикват гръм.

– А сигурен ли си, че се казва Мираж?...

– Миражът му викахме, инак е Мирьо, ала никак не беше мирен. Едва го познах, лудо момче беше, много бели правеше...

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov