А сега най-напред ще трябва да изградим фабрика за огледала и през идущата година ще трябва да произвеждаме само огледала, за да могат всички хубаво да се огледат в тях.

Рей Бредбъри

 

В купето беше задушно. През десетина минути ставах и отварях прозореца, защото госпожата, пътуваща вдясно от мен, постоянно го затваряше, като ми се усмихваше с най-мило изражение и току изчуруликваше: “Течение!”

Вярно, ставаше течение не само във въздуха, но и по цялото ми тяло: чувствах, че така съм се втечнил, сякаш съм подвижен мях, пълен с вода. Въпросната дама, седяща вдясно от мен, беше над четиридесетте, когато женската възраст е трудно определима и когато жената от слънчево цвете, жадно за любов, минала през кошмара на кариерата и с голяма вероятност на брака, родила вече две деца, за-почва все повече да се приближава към майката; дори и ка-то любовница на тая възраст тя пак е майка. Това влияе, разбира се, отлично на с осмина години по-младия ù любовник. След това жената заприличва на едно остаряло момиче, много приятно и забавно, но комуто мъжете не оказват вече нужното внимание, децата ù са пораснали, съпругът ù е дебел, уморен, претрупан с работа и болести и тя изведнъж се чувства отчайващо самотна. Тогава, за да се спаси, тя се отдава на някаква кауза, в която се вкопчва, прегръща я и я осиновява.

Незавидна, уви, е женската участ, но колко красива е жената във всяка една възраст и колко топлота и нежност се крие зад всеки неин каприз, зад всяко нейно коварство, причинено от самата ù природа. Тя наистина е по-слаба и трябва да се защити от арогантния ботуш на мъжа, който може да я смачка за миг. Колко много дължим на жените и колко малко ги ценим, особено у нас, в България!

Та моята спътничка тъкмо беше прегърнала някаква кауза, беше я прегърнала като сукалче и я кърмеше с любов и надежда. Това сърцето ми отгатна веднага по умирот-вореното ù лице, което ме гледаше благо, с безкрайна добронамереност. И в нейнитечерни очи, блестящи от неукротимо любопитство към света, обградени с паяжини от бръчици и кичури посивели коси, аз видях едно малко момиче, което никога нямаше да порасне, защото човешкото порастване е само една от многото ни илюзии. Жената беше слабичка, но доста енергична и неспокойна. От неспокойствието, изразяващо се в постоянно въртене на мястото си, тежкият златен кръст на гърдите ù се люлееше като махало, което отмерваше амплитудата на душевните ù вълнения.

Срещу нас седеше възрастен господин в сини дочени дрехи, явно земеделец, червендалест и напращял от здраве: лицето му беше набраздено с дълбоки резки като разорана угар. Той много се потеше и се бършеше с носна кърпа.

До него мъж с костюм, отдавна шит, с тясно сако и възкъсичък панталон, с очила и брада; както веднага се разбра - университетски преподавател по философия. Титлата “доцент” никак не му беше помогнала да стъпи на крака и да посрещне гордо живота, получавайки реалната стойност за квалифицирания си труд. Бедната, бедна бъл-гарска интелигенция! Философът заспа още първия час след потеглянето ни от гара В.

Вдясно от доцента - странен субект, чието лице и тя-ло не успях да видя, защото пред него винаги имаше един огромен вестник, който той въобще не сваляше. На колене-

те му - цяла купчина вестници и списания.

До дамата вляво се бе настанил още по-чудноват субект, който в първия момент бе с трудно определим пол; едва когато човек се взреше по-дълго в ленената му сплъстена коса, стигаща до кръста и в наболата му бяла брада, в клошарския му екип и продънено сиво бомбе, в мътния му и празен жабешки поглед, той би разбрал, че това създание се е родило мъж, но по някакъв необясним каприз на природата се бе превърнало в нещо безформено, излъчващо безсмислие и гнусота. Такива типове се захващат обикновено с “духовни” науки, които съвсем не са за болните им мозъци, но най-жестокото е, че успяват да обсебят наивни млади ду-ши, чиято психика съсипват коварно и безпощадно.

До неопределеното същество, родено като мъж, седеше младо свенливо момче с чистосърдечна, но глуповата усмив-ка, за което този чудноват субект явно играеше ролята на духовен учител. Момчето беше спретнато, но доста инфантилно и будеше съжаление.

Срещу него седеше млада дама с дълга червена коса, бяла кожа и такива сини очи, че аз трудно откъсвах погледа си от тях, защото сините очи са ми слабост. Дамата беше много привлекателна, с бежов костюм, с шарена кърпа око-ло врата и замайващи, като очите, дълги бедра. Тя четеше два романа едновременно: единият на Сидни Шелдън, а другия - на Стивън Кинг. Несъмнено искаше да мине за ин-телектуалка. От време на време дамата ставаше рязко, изваждаше от десния джоб на сакото си пакет “More”, вземаше дълга кафява цигара, запалваше я с позлатената си запалка и с нескрито възмущение от закостенелия български морал, излизаше в коридора да я изпуши, докато в главата ù се въртяха образите на романтични любовници, екзотични ха-вайски пейзажи, пробивни и агресивни жени, кошмарни убийства, кръв и сладострастие. Заради красотата обаче, си мисля аз, би трябвало да проявим снизхождение към вроде-ната у всяка жена страст към мечтание и фантазия.

Това бяха моите спътници във влака, този подвижен съвременен хан, където попаднах на такива откровения и епохални открития, че не мога да се сдържа да не ги споделя, както и да ги спася за разбързалото се неизвестно накъде човечество.

Влаковете в България взеха да се пълнят все повече и повече, защото самолетните билети и цените на бензина ста-наха доста непосилни за голяма част от народа. И стачка да направеха железничарите и машинистите все щеше се наме-ри кой да ги предаде. У нас поне от предатели липса няма.

Жегата беше жестока, както вече казах, и селянинът пред мен бе напоил с потта си цялото си синьо яке. Той все се бършеше с кърпата си и пухтеше като влака. Влакът съ-що пухтеше от жегата и от умора спираше внезапно сред ширнали се неожънати жита и тучни пасбища.

– Ох, пуста жега! - въздъхваше селянинът и по разо-раните от времето вади на лицето му потичаха потни ру-чеи. - Слънцето пече ли, пече, сякаш му плащат.

– Интересно е как сред тая жега - намеси се и субек-тът с трудно определимия пол, - на полубоговете, девите и аватарите не им става горещо, нито изгарят?

– Защото са богове, а не хора, учителю - отговори мом-чето, като събра молитвено длани.

“Учителят” отиде до прозореца и погледна навън.

– Денят е толкова хубав: сякаш чувам божествената музика на Кришна¹, свирещ на своята флейта в китната Вриндавана. Там, заобиколен от гопите² и децата, от телен-цата и свещените крави, той изпада в дълбок транс и всички пеят и танцуват, заедно с него, а той озаптява слънцето да не изгаря бедните индуси…

– Лесно им е на индусите - каза спътникът зад вест- ника, - защото си имат Инд и Ганг и когато решат, могат да се потопят в тях.

– Така е - любезно се обърна към него духовният настав-ник, - понеже по цял ден прославят Кришна, както го е про-славял още безсмъртният Чайтания Махапрабху³, и той им опрощава греховете. С всяко измиване в Ганг те се очистват от греховете си…

– Леко им е на тях, защото нямат като нашите попове - каза жената до мен и аз веднага усетих как нервен трепет премина през цялото ù тяло.

– Напълно сте права, госпожо - потвърди “учителят”, но тази реплика въобще не помогна на спътниците му да отгадаят неговия пол.

“Мъж е!” - навярно си каза заинтригуваната дама.

“Сигурно е травестит⁴ или транссексуален⁵” - помис-лих аз.

“Дявол знае какъв е тоя шарлатанин?” - поглади брада селянинът и пак избърса потта от челото си.

– Навярно се чудите дали съм мъж или жена? - нео-чаквано попита гнуснавият гуру и на всички им стана ня-как неловко. - Аз ще ви разкрия тази мистерия. По рожде-ние съм мъж, но от двадесет години съм аскет и напълно съм се отдал на Бога. Аз съм повече дух, отколкото плът.

– Веднага познах, че сте свят човек - развълнува се дамата до мене. - Даже ми се струва, че веднъж ви зърнах в съня си. Една нощ, преди да заспя, се помолих на Всевиш-ния. Казах му: “Боже, изпрати ми моя духовен учител! Не издържам да живея повече в тая духовна мизерия!”

– А какво ви отговори нашият небесен баща, сестро? - смигна ù духовният наставник.

Тя не сваляше поглед от черните му като катран очи.

– Бог ми каза: “Нито е жена, нито е мъж, дух силен, изобилен, среща се веднъж; щом го срещнеш - ти го дръж!” И после…

– И после - “учителят” така я стисна за ръката, сякаш цял искаше да проникне в дамата.

– После видях твоя образ, учителю, - за мое голямо учудване та внезапно коленичи в нозете на “святия човек” целуна ръцете му.

– Но моля ви, госпожо - обърнах се приятелски към нея, - станете: ще се изцапате!

Дамата безмълвно ме изгледа, сякаш искаше да ми каже: “Вие сте един кръгъл невежа! Какво разбирате от ду-ховни въпроси?”

Вярно е, че не разбирах нищо от духовни въпроси, за-това си и замълчах.

– Може ли да ме приемете за ваша последователка, учителю?

– Никакъв проблем, никакъв проблем! С удоволст-вие! - примижа “гуруто” и се обърна към момчето: - Видя ли, Стефчо, как Бог ни помогна да спасим още една заблудена душа?

И изведнъж като че ли някой отприщи от устата на възвишената дама градушка от думи и цунами от бурни възклицания, възторзи и неудържим патос. Аз, като кръгъл невежа по духовните въпроси, не знам защо си помислих, че клетата жена не е ходила на работа или не е виждала съ-седката си поне от две седмици - толкова буйно се плиска-ше словесният ù порой.

Тя най-подробно успя да осведоми новия си “учи-тел”, а покрай него и нас, как е търсила правия път, как се е заблуждавала, как е грешала, как нито ограниченият ù съп-руг, нито твърдоглавите ù синове, вече войници, не са раз-брали нищо от неспокойната ù душа, колко е нещастна и т.н., и т.н. И ето сега била в една група духоборци, с които дълго време споделяла своя живот и проблеми; все още съ-жителствала с тях, но те вече не я разбирали, а тя продължавала да търси своя път и своя бог. Напоследък Всевишни-ят проявил към нея незаслужено милосърдие и започнал да влиза в директен контакт с душата ù, дори благоволил да ù разкрие няколко велики тайни и епохални открития. Но ед-но от тях било просто гениално. И т.н., и т.н.

Аз ще ти разкрия това “гениално” откритие, читате-лю, само имай търпение. Засега обаче искам съвсем бегло да обрисувам обстановката в купето, защото вероятно изпитваш любопитство да разбереш какво правеха останалите пътници. Момчето до гуруто сияеше по-ярко и от слънцето и като се надигаше от мястото си, в еуфория подритваше младата дама срещу него. Младата дама мълчаливо страдаше от това, както по принцип си страдаше тя от зако-стенелия български морал, и правеше такива невероятни гримаси, че половината грим се размаза по лицето ù. Тя все по-често излизаше навън да пуши. Мъжът зад вестника ре-шаваше кръстословица и изглеждаше, че нито чува, нито вижда нещо. Но това не беше истина. Усещах как ушите му бяха така наострени и очите му така се кривяха, че по едно време си помислих, че може да стане или кривоглед, или със слонски уши.

Селянинът наблюдаваше всичко много внимателно, но сякаш не разбираше какво става и току се бършеше с кърпата си. Само щом влакът спреше на някоя гара, той скача-ше и викаше: “Стигнахме Трявна! Сега иде Плачковци!” И си сядаше на мястото. Доцентът спеше непробудно, понеже философията беше родила в душата му такъв скепсис и недоверие, че той надали се надяваше да види нещо ново под слънцето. И аз си мисля, че ако човек задълбае надълбоко в Шопенхауер, Ницше и Хобс, потъвайки в техните светове, не му е необходимо нищо повече, за да изпадне в безтегловност.

Но какво да правя аз с моята неутолима емоционал-ност и любопитство, какво да правя аз, когато ме вълнува-ха стиховете ми, които преработвах във влака, опрял пап-ката на коляното си, какво бих могъл да направя аз, когато ме вълнуваха “зелените поля на моя роден край” и дългите крака на шармантната ми спътничка в бежов костюм? Какво можех да направя аз, когато възвишената дама, открила в това задушно купе своя месия, беше зърнала моите стихове и бе решила да блесне като метеор пред такъв на-четен и интелигентен мъж като мене. Нищо че бях невежа по духовните въпроси. Възвишената дама беше от оня тип жени, които си имат човек за всяко нещо в живота: духовен вожд, интелектуален приятел, досаден съпруг, еротичен партньор, преуспял покровител, мощен бодигард и дълга върволица поклонници, обожатели, съседки-клюкарки, за-вистливи съученички, злобни колежки, коварни съпернич-ки и т.н. В тоя безкраен антураж за мене беше отредено по-лагаемото ми се място и никой не можеше да ми го отнеме. Дори духовният наставник.

В един момент, когато гуруто се обърна към своя по-следовател, подритващото момче, за да обсъдят някакъв ак-туален проблем на братството, възвишената дама възтор-жено ме погледна, седна отново до мене и започна да ми разказва как смятала много-много отдавна, че само Кришна можел да бъде върховен бог и никой друг, защото, докол-кото знаела, той повдигнал във въздуха хълма Говардха-на⁶, като чадър над съгражданите си, за да ги спаси от про-ливния дъжд, изпратен от демона Индра⁷.

– Представете си само: Исус твърдял, че ако имаме вяра колкото синапено зрънце, планина можем да пре-местим. Но само го казвал, пък Кришна собственоръчно я вдигнал с едно пръстче във въздуха, както аз си вдигам ка-пелата - дамата кокетно се изсмя. - Кой тогава е по-достоен да бъде бог? Има ли въобще място за сравнение? Единият бил обикновен човек като нас или в най-добрия случай бо-гочовек, а другият е бил бог и нищо друго.

Аз не отговорих. От устните ми се отрониха само ня-колко слова, които напълно убедиха възвишената дама, а и мен самия, в духовното ми невежество:

– Защо Кришна е трябвало да държи тая проклета пла-нина, щом е можел като върховен главнокомандващ на не-бесата просто да се разяри и да заповяда на нищожеството Индра да не тормози съселяните му с този противен дъжд?

– А как иначе е щял да извърши своя подвиг, за да раз-берат всички смъртни, че е бог? - събеседничката ми дяволито ме изгледа. (За твое сведение и с твоето съгласие, читателю, аз я нарекох възвишената дама, за да я различавам от дългокраката дама, която бих нарекъл интелектулна, не-зависимо, че тя възвишаваше не само душата ми и, но и най-секретната част от моето тяло). - А защо титанът Атлас⁸ поддържал земята на плещите си? - провокативно ме запита възвишената дама и аз понечих да ù отговоря, но усетих, че навлизам в безсмислен спор и само въздъхнах:

– Каква жега! Целият ще се разтопя.

– Земята ще запали туй слънце - намеси се и селянинът.

Без да го погледне, вперила очи в мене и игриво за-въртайки глава към гуруто, възвишената дама най-неочак-вано изтърси първото епохално откритие, на което станах свидетел в това пъклено купе:

– А знаете ли защо е горещо?

– Защото е 30 юли, госпожо - отвърнах аз като кръгъл невежа.

– Не, съвсем не е така - тя размаха показалеца си под носа ми, - съвсем не е така. Вижте: ще ви разкрия най-ве-ликото послание, което Бог ми изпрати само преди две сед-мици. Да го споделя ли, учителю? - обърна се тя към новоизлюпения си духовен наставник.

– Разбира се, сестро, нека се просветят младенчески-те души.

– Добре тогава - зашепна загадъчната ми спътничка, като хвърли бърз поглед на спящия доцент по философия. - Веднъж тъкмо се бях скарала с една сестра от групата ни по възвишени въпроси и задрямах на канапето. И в полу-сън чувствам как Бог ми говори: “Не се измъчвай, Евдокия, недей - ще се поболееш! Всичко ще се нареди. Само едно запомни: много духовни хора се навъдихте напоследък в тая малка България и тя май ви стана тясна. От вашите ви-брации температурите в нея заплашително се покачиха и зимата изчезна.” „Зимата на нашето недоволство ли, Боже милостиви?” - попитах го аз, но той не ми отговори нищо. Изглежда боговете не чуват хората, пък хората все на тях се надяват. После ми каза: “Вече имате три сезона, а само два синода. Учените разправят, че към вас наближавал субтропичният климат, а политиците направо в тропика ви вкараха. Но вие израствайте духовно. Нищо че се вдигат температурите. (Те затова са температури - да се вдигат и да падат.) Също като цените. Ако пък жегата стане чак толкова непоносима, ще ви пръсна по земята като прокълнатите евреи, защото цял свят вдигна ръце от вас. Ще вземете да го подпалите. И щом ви пръсна по земята, тя ще се превърне в една Велика България.” “Това ли ще бъде Второто пришествие, Отче наш?” - пак дръзнах да го попитам, но той повече нищо не ми каза. И скри се Бог в небесата… Затова е толкова горещо, господине.

Че беше горещо, горещо беше, но ледена лавина за-трупа душата ми.

– И бог се скри? - запита, ухилен като фен на Бени Хил⁹, “духовният учител”. - Казваш, сестро, че бог се е скрил? Но това е невъзможно.

Удивен от първото епохално откритие, аз стоях като вкаменен.

– Щом е тъй, тогава защо пада сняг през зимата и свива кучи студ? - селянинът замислено наведе глава. - Сигурно тия духовити хора спят зимен сън като мечките?

– Не духовити, а духовни - сопна му се възвишената дама.

– Пък в Африка май и сън не ги лови, защото там все

е горещо.

Червендалестият селянин явно се вълнуваше от при-родните явления и всичко онова, което касаеше земята. Теж-ко му стана и от предсказанието, че българите ще се пръснат като пилци по света.

– Зима! Каква зима? - продължи да се възмущава въз-вишената дама. - Вие на това зима ли му казвате?

– Вярно, че последните години е по-мека… Какви сне-гове имаше едно време, какъв хляб! А сега… Може и да е ис-тина - въздъхна той и пак отри челото си с кърпата. - Всеки на акъла си шета.

– Вярно е, защото Бог ми го каза - заяви възвишената дама с такъв израз на лицето с какъвто някой изпечен по-литик се кълне, че е чист като снеговете на Хималаите.

– Така е, сестро - потвърди “духовният учител” и, като ни мерна с бърз поглед, каза благосклонно: - Всичко, което ни разказа нашата духовна сестра е вярно, братя мои… Само едно не е вярно и то не за друто, а защото тя още не е навлязла в най-висшите сфери на езотеричните знания. До-сега е нямала учител, но щом вече ме срещна, по божия повеля, аз съм уверен, че ще я заведа направо в рая. Ако и вие, скъпи братя, желаете да видите истината, то аз съм го-тов и на вас да я покажа.

Аз и селянинът любезно отказахме предложението му и решихме да не видим цялата истина, за да не ни за-слепи тя като изгарящото слънце. Мъжът с вестниците и дамата в бежовия костюм бяха скрили лицата си: той пак зад един огромен вестник, а тя - зад една луксозна книга и никога нямаше да могат да се насладят на истината, нито да я видят. Нямаше изглежда да я види и доцентът по фи-лософия, защото продължаваше да спи.

“Духовният учител” не скри своето разочарование, ос-тавяйки ни на божието милосърдие и тъкмо беше започнал да обяснява колко по-бавно и след колко хиляди прераж-дания най-после ще ни осени висшето прозрение, а селяни-нът го уверяваше, че след смъртта всичко ще ни се изясни, но дотогава трябва усилено да работим и тъкмо беше го за-разпитвал с какво се занимава той и кой го храни, когато аз си наумих да прекратя неловкото положение и го попитах:

– А кое не беше вярно във видението на духовната ни сестрица?

Защо попитах, защо? Това мое пусто любопитство - то ме въвлича в най-кошмарните ситуации.

И тогава научих второто епохално откритие, което едва не ме довърши.

– Не е вярно това, че Бог се е скрил? Той да не е ня-какъв престъпник?!

– Тоест как така? - не се сдържах аз.

Усетих, че ушите на четящия вестника щръкнаха ка-то кипариси.

– Ами така - мазно и провлачено отвърна гуруто, както изнемощяла от пек жаба прекосява асфалтова улица. - Бог не може да се скрие, защото е навсякъде. Така ли е?

– Така е, учителю! - отвърнаха в един глас момчето и новата му последователка.

– Ех, и на Бог понякога му омръзва да ни гледа - про-дължи гуруто, все едно че говореше за някоя отегчена ту-ристка по Южното ни черноморие, а не за неуморния съз-дател на всемира. - Омръзваме му ние с нашата глупост и невежество. И той се скрива в своята “пещера”.

– Че има ли на небето пещери? - зачуди се селянинът.

– Наричат ги черни дупки - не издържа отново мъжът зад вестника, но пак не показа лицето си.

– Правилно, на небето има черни дупки - съгласи се гуруто, - то какво ли няма по небето, но Бог не се крие в тях. Той се крие на едно по-особено място.

– В туй безкрайно небе все ще намери къде да се скрие - селянинът се почеса по главата и погледна навън. - Това да не е къщата на съседката, дето все в долапа ù трябва да се навираш, щом чукне някой на портата.

– Кажете най-после, учителю, умолявам ви - пак вдиг-на събрала молитвено длани новата му ученичка, - къде се крие Всевишният?

– Той се крие между три съзвездия: Оргион, Олимб и Мултитруп¹⁰, но само аз зная тая вселенска тайна. Между другото наскоро във Виена ще излезе първата ми книга, посветена на този проблем.

– Ах, колко велик човек сте вие, учителю мой - възви-шената дама припламна като звезда от съзвездието Оргион.

– Една нощ зърнах образа на Бог между тези три съз-вездия и си рекох: “Там ли се криеш, Господи?”, а в сърце-то си дочух глас: “Тука съм, Гълъбине, тука съм, но на тебе най-сетне благоволих да се открия, защото съм те избрал за чутовни дела. Ето ме, Гълъбине, нека веднъж човешко око да ме види в целия ми блясък!” Тогава аз бях още проте-стант и Бог ми се яви като Исус. Сега, щом станах обожа-тел на Върховната божествена личност Кришна Говидна¹¹, го видях като пастирчето от Вриндавана, с флейта в ръка, но това никак не ме учуди. Крие се той там сред съзвездията, свири си на флейтата, после пак се крие, пак си свири, но щом вземе да слиза към земята, настъпва хаос: огромни вълни изригват от дълбините, водорасли и китове изплуват над морските води, земята трепери и температурите се вдигат, вдигат… Тъкмо от неговото идване към нас се покачва температурата, сестро моя, и от нищо друго.

– Сигурно е така, учителю, вие по разбирате от мене духовните въпроси.

– Затова и ще те въздигна в най-висшите сфери на ду-ха.

– Копнея за това от цялата си душа, учителю - и възвишената дама нежно докосна човека с неопределения пол.

В това време влакът спря на някаква гара.

– Учителю, Казанлък! - извика момчето до него.

“Учителят” се плесна по челото, сбогува се с възви-шената дама, оставяйки ù постоянното си местонахожде-ние, заедно с лигава покана за гостуване, взе си довиждане с всички в купето и като ураганен вятър се втурна в коридора. След него полетя и момчето, като че ли засмукано от този вятър. То не обели нито думичка. Щом слязоха на перона, двамата ни махнаха с ръка и тръгнаха забързано нанякъде.

Докато те ни махаха с ръка, при нас вече бяха нахъл-тали две дами - майка и дъщеря - с огромни жълти сакове в ръце, облечени с пъстроцветни рокли и широкополи бели шапки. Приличаха на пеперуди.

Понеже влакът беше претъпкан, двете се престраши-ха да влязат в купето ни, въпреки че от пръв поглед не ха-ресаха селянина, но какво да се прави. Нямаше как: както казах - нямаше места и двете кокони се настаниха срещу дамата с дългите крака, която беше изправила пред себе си като предпазен щит книгата на Стивън Кинг: “Гробище за домашни любимци.”

Майката и дъщерята седнаха на свободните места, погледнаха мълчаливо навън и за наше най-голямо учудва-не започнаха да се втренчват една в друга без да проронят нито звук. После майката се изправи, завъртя се десет пъти обратно на часовниковата стрелка и замаяна си седна. След нея скочи дъщерята и се завъртя по посока на часовниковата стрелка. Накрая и тя се свлече на мястото си. Двете задишаха учестено, затвориха очи и опряха длани, а после три пъти докоснаха носовете си. Омаломощени, те се загледаха в тавана като омъжени жени, които правят любов със съпрузите си веднага щом са изпратили от леглата си любовниците.

Аз дотолкова бях смаян, че нищо не можах да кажа. Останалите пътници си бяха в старите позиции: доцентът по философия спеше много съсредоточено. Изглежда и на-сън го глождеха гносеологически въпроси, а може би се вслушваше в диспута между Волтер и Русо или пък съзер-цаваше, като в мараня, трептящата от мъдрост среща меж-ду Лао Дзъ¹² и Конфуций¹³. За дамата с бежовия костюм, загатващ съкровения завършек на примамливите ù бедра, бях сигурен, че отдавна всички нас - своите спътници - беше захвърлила на “гробището за домашни любимци”. Мъжът с вестниците беше разгърнал списание “Паралели”, на чиято титулна страница отчаяно гледаше към нас физиономията на този, който беше изпратил всичките си любимци на гробищата, но злополучната съдба не бе подминала и него и някакъв камион беше отнесъл половината му тяло. Фотографията представяше един човек наполовина - половин лице, половин глава, половин талант…

Към новодошлата двойка интерес проявиха само се-лянинът и дамата в съседство с мен, сияеща от неочаква-ното си духовно просветление, което със затвърждаването му от току-що слезлия гуру и такива като него, несъмнено щеше да я отведе или в небесата отвъд или в едно заведе-ние накрай града, в което небесата са толкова близко, че човек се потапя в тях завинаги и не може да излезе. Макар и жив телесно, той е вече покойник. Не са едно и две гро-бищата за домашни любимци, читателю мой, не са!

Като усети, че и аз гледам новите ни спътнички, се-лянинът се осмели и каза:

– Горките, сигурно са глухонеми! А може и да са… - той завъртя ръка във въздуха и ми намигна.

Мигом зърнах как веждата на майката трепна, а дъ-щерята прехапа устни. Но селянинът не видя нищо.

– Вероятно са на някакъв режим - изтърси изневиде-лица човекът с вестниците, уютно скрит зад разполовения портрет на Стивън Кинг.

Дългокраката дама захвърли цялото „гробище с домашните любимци”, измъкна пак поредната кафява цигара иизхвърча в коридора.

Внезапно госпожа майката подскочи и се разкрещя:

– Нито сме луди, нито сме глухи! Просто си изчи-стихме енергиите. Цял ден са се завихряли в една посока, сега ние ги уравновесихме, най-накрая вибрациите ни вля-зоха в синхрон, но от вашите глупави забележки всичко се обърка и посоката на завихрянията пак се изкриви - дамата тропна с крак.

– Като пространство от неевклидовата геометрия - констатира ни в клин, ни в ръкав преполовеният лик на Стивън Кинг с гласа на спътника ни без лице.

– Невежеството шества по тоя свят - зачерви се гос-пожа майката и бялата ù капела се залюля като камбанка на момина сълза. - Сигурно не сте и чували, че прекалената употреба на нашите сетива, неправилното хранене, несъоб-разяването със сезоните и възрастовите особености са при-чините за всяка болест на тялото. Астралното ни, физиче-ското и каузалното тяло трябва да са в пълна хармония. Та-зи космическа наука, получена направо от вселената, бла-годарение възприемането ù от източните риши или проро-ци, е най-великата…

– И в нашето село имаше един, дето ни лъжеше, че змей му говорел. Ходеше по баирите и все небето гледаше. Накрая го прибраха в лудницата, завалията - каза селянинът.

– Затова - опита се да продължи госпожа майката, по-червеняла от яд, - затова с дъщеря ми се съзерцаваме със-редоточено, за да си отпочинат сетивата ни. Винаги носим шапки и чадъри, както и пуловери в саковете си, защото не се знае как може да ни изненада времето.

– Времето е наше - отново се намеси спътникът без ли-це, но въодушевената дама упорито отказваше да удостои ко-гото и да било от купето с внимание, освен възвишената дама.

– За възрастта не се безпокоим, тъй като и двете сме още млади, но задължително се съобразяваме с личностни-те си типове: аз съм Вата доша, а Русалия е Кафа доша¹⁴, т.е. различни телесни флуиди съставляват нашите организми...

– Каква е тая вата в коша? - прекъсна я селянинът, но дамата даже не го и погледна.

– Най-голямо внимание обаче обръщаме на храната. Спазваме строги диети и си слагаме само златни пломби за по-добра хигиена на устата. Никакъв микроб не бива да по-пада в устната кухина. Не ползваме и клечки за зъби, за-щото промъкне ли се дори една дървесна стърготинка, тя загнива с течение на времето и освен лошия дъх ни донася и объркване на хармоничните вибрации.

– Златото винаги оправя мераците или пък ги оправят юнаците - отново се намеси селянинът, но после замълча и се загледа през прозореца.

Възвишената дама до мене направо се вцепени. Ето че отново съдбата я срещна с духовно извисени хора. Из-глежда жегите още дълго щяха да тресат клетата ни родина, развъдник на гении и духове с божествени трептения.

– Извинете, госпожо - започна ласкаво тя, - да не ис-кате да кажете, че сте почитателка на системата Аюрведа¹⁵?

– Точно така - троснато отвърна запитаната, но в гла-са ù простена нотка нежност. - Откъде знаете?

– Тази система съм я практикувала преди три години и имах очевидни резултати.

– Така ли? - заинтригува се събеседничката ù.

– Да, точно така. Три години живях по системата Аюрведа. После изкарах пет години на хомеопатия, две го-дини по лечебните методи на г-жа Лидия Ковачева¹⁶, а де-сет години преди това живях с мъжа си. Той всъщност мал-ко живя по моите системи, оказа се доста неорганизиран, а сега е… т.е. разделихме се.

 

12. Тайното послание

– Туй то! - изтръгна се неволно от гърдите на селяни-

 

на. - Мъж без жена - светец, жена без мъж - свещица.

– Жена без мъж - мръсница - проскърца гласът на скрилия се зад вестниците тайнствен спътник.

– И знаете ли докъде ме докара тази прословута сис-тема Аюрведа?

– Интересно? - полюбопитства и дъщерята.

– Докара ме дотам, че започнах да контактувам спо-койно с мъртвите гении, и най-вече с великия дух на Йохан Волфганг Гьоте…

– Божичко! - плесна с ръце дъщерята. - И ние с мама най-много с Гьоте си приказваме.

– Да-а-а - каза важно майката, - като си го помисля само и косите ми настръхват. Той е наш редовен гост. Дори се наложи за две години да научим перфектно немски език, защото неговият дух е много капризен и си пада малко на-ционалист. Като се разпени само: “Sturm und Drang, Sturm und Drang”¹⁷ - и край.

– Точно така! - запляска с ръце и възвишената дама. - А как важно ходи, как гледа: същински министър.

– Ама той е бил министър - обясни госпожа майката.

– Възможно е - съгласи се възвишената дама, - защото той е бил всичко, бил е бог. Щом казвате министър - министър. Бил е поет, драматург и демиург, естественик, анатом, метроном и какво ли още не. Господата от Ваймар ходели като пуяци, щом Гьоте благоволял да яхне нечия съпруга. Умирали си от гордост, че такъв необхватен гений им набивал рога на главите.

Възвишената дама се изчерви, усетила моето смай-ване от не твърде благоприличния ù речник.

– Несъмнено е бил палавник - засмя се прелъстител-но госпожа майката, - но веднъж той ми призна нещо, кое-то направо ме изуми.

– Призна ви нещо?

– Да, дойде както винаги с министерския си мундир, пъхнал ръка между копчетата му, също като Сталин, ходи важно-важно около нас, стъпва тежко, плюе от време на време в ъглите на стаята и ме гледа. И представете си из-веднъж ми заявява: “Лоте от “Страданията на младия Вер-тер”¹⁸ си е чисто и просто моя измислица”.

– Ама как така! - възкликна възвишената дама.

– И аз това извиках: “Как така?” Тогава той се добли-жи до мене, а от устата му - огън: “Аз я измислих тази бо-жествена Лоте - ми казва, - аз измислих и нещастния Вер-тер. Кой нормален човек ще се убие от любов? Вие може-те ли да го направите?” “Аз бих убила от любов - отвърнах му веднага, - но защо да се самоубивам? Толкова мъже има по земята!” “Знам, че имате млад любовник!” “Да, имам млад любовник” - признах аз. “Но това не е любов, скъпа ми госпожо, а лъжа. Затова я измислих тая Лоте, за да видите вие, измамните жени, как трябва да се обича. Затова измислих и Вертер, за да разберете най-после как неопи-суемо страдаме ние, мъжете.”

– Но това е невъзможно. Лоте е съществувала. Така по-не пишат биографите на Гьоте - запрепира се възвишената дама. - Духът ви е излъгал.

– Гьоте никога не лъже - каза с леден глас госпожа майката. - “Геният и злодейството са несъвместими”¹⁹

– Лъжата не е злодейство - възрази възвишената дама.

– Ех, мамо - намеси се изведнъж дъщерята, - нали ми-налата година пак ни излъга като ни предсказа земетресе-ние, а то нямаше нищо.

– Слава богу! - прекръсти се селянинът.

– Но имаше лунно затъмнение - упорстваше госпожа майката.

– И все пак той ни излъга, мамо, защото затъмнение-то не е земетресение.

– Не е излъгал. Помниш ли, като настъпи затъмнение-

то на луната, как се разтресе спалнята на съседите, все едно че имаше земетресение? Запомнете: Гьоте никога не лъже, защото е гений!

– Гьоте не лъже - протестира възвишената дама, - лъ-же духът! И какъв ще е тоя дух, дето му излиза огън от ус-тата като змей? Това е бил самият Сатана, това не може да е духът на Гьоте. Когато е идвал при мене, никога не му е излизал огън от устата, кълна се. - Тя се замисли за миг. - Пък може да е бил духът на Сталин, щом ходи с ръка меж-ду копчетата на мундира, защото много душици е изгорил тоя вампир. Ама моля ви се - дамата се плясна по челото, - само той е бил. Кога Гьоте е носил мундир? Кога? Нали е бил министър?!

– Много знаете кой е идвал при вас. Може да сте го объркали с някой ваш любовник.

– Аз нямам любовници - ядосано отвърна жената до мене, - аз съм възвишена жена и не лъжа. Никакъв Гьоте не е стъпвал у вас. Йохан е толкова мил, и толкова нежен и истински е обичал Лоте, която не е била измислена, а е би-ла хубава като кукла и е припкала като овчица по поляните на бюргерска Германия…

– Стига! - изкрещя госпожа майката. - Не мога повече

да ви гледам, не мога да ви търпя, до гуша ми дойдохте! Хайде - обърна се тя към дъщеря си, - ставай да тръгваме!

– Къде, мамо?

– Където и да е - само не и тук! Ще отидем в друго купе. Пък може и прави да постоим. Само не тук! На какво прилича това: първо ни смятат за глухонеми и луди, после тотално ни объркват вибрациите (то хубаво поне, че още хормоните ни са наред), а накрая ни изкарват и лъжкини. Ние ли не познаваме Гьоте, ние ли?! Лъжа е вашата Лоте, и вашият глупак Вертер и всички вие, защото нито любовта познавате, нито нежността, нито истината! А аз знам всичко. Хайде!

И като дръпна дъщеря си за ръката, повличайки двата сака след себе си, сродната душа на възвишената дама я ос-тави напълно безмълвна и покрусена.

Но в природата нищо не се губи без да се замести с нещо друго. В природата празно място няма, още по-малко пък може да го има в купето на един претъпкан влак.

Малко след като за нас настъпи благодатна тишина и вибрациите на всички ни започнаха да влизат в пълен син-хрон с жегата и умората, и след като полека-лека клепачите ни взеха да натежават и да се залепят, в купето нахълтаха двама души.

Уви, съдбата беше решила този ден да ни изправи пред неимоверни изпитания.

И така, влязоха двама мъже: единият с брада, нисък и закръглен, а другият - съвсем обикновен на вид, но с такъв садистичен поглед, че косите ми настръхнаха, а кръвта ми набързо обиколи цялото тяло.

– Не, трябваше да го очистя - каза мъжът със сади-стичния поглед, докато се наместваше до възвишената да-ма, потънала мълчаливо в своята скръб и обида. - Тоя със сигурност трябваше да го очистя.

– Хайде, стига. Пийнахме малко. Стига сега - хвана го за рамото неговият спътник и хвърли бегъл поглед на празното място пред себе си, а после навън, където летяха дърветата, надвесени над влака, като загрижени родители, които се опитваха да го задържат и да го успокоят, но влакът, същинско палаво дете, все бягаше и бягаше напред към неизвестността.

– Не, трябваше да го очистя - мъжът със садистичния поглед, измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям лъскав нож, който никой не би повярвал, че може да се по-бере там. - Виж какъв нож имам. С един удар и - край. Ня-ма го. Като шопар ще се валя в нечистата си кръв.

– Хубав нож, хубав нож - похвали го селянинът. -Знаеш

ли на Коледа каква добра работа може да свърши тоя нож?

– Може, този нож може всичко - нещо подобно на ус-мивка се прокрадна в ъгълчетата на устните на пияния “са-дист”, поласкан от вниманието на стареца. - Знаеш ли, мла-дежо, какво съм правил с тоя нож?

– Хайде, стига - пак го поглади по рамото спътникът му. - Не пречи на хората. Ето и човека, дето спи, ще го съ-будиш.

Пияният погледна спящия доцент, но нищо не каза, нито млъкна, нито сниши гласа си.

– Знаеш ли, младежо… - обърна се той пак към селянина.

– Млад съм аз - с младите камъни - засмя се старецът, като се опитваше да го успокои.

– С тоя нож, с ей тоя нож - вдигна го над главата си пияният, за ужас на възвишената дама, - с тоя нож съм зак-лал трима души. Те не бяха хора, а цигани.

– Хайде, стига - каза по-строго приятелят му.

– Трима цигани, вярваш ли?

– С тоя нож може - каза примирено селянинът.

– Като ярета ги натръшках, дето бяха изнасилили ед-но момиче от селото ни. Знаеш ги циганите.

– Знам, знам - потвърди с утвърдително кимване на главата си селянинът. - Циганин на снимка да го видиш, шамар му залепи и няма да сгрешиш.

– Прав си, младежо… С тоя нож - като ярета - и той постави хоризонтално свободната си длан на гърлото, за да покаже как ги е заклал. - Но ме спипа правосъдието… Ние, младежо, правосъдие нямаме. За трима келяви циганина двадесет години лежах в пандиза.

– Лошо, лошо - каза селянинът.

– С тоя нож съм рязал патици, замръзнали патици съм рязал. Не вярваш? Плували значи патиците в езерото и докато плували - то замръзнало. Понечили да отлетят - не могат… И идвам аз. Тъкмо съм тръгнал за една хубава, та-кава една едра мома и хоп - гледам патиците “па-па” - не могат да излетят. И аз с ножа, с тоя нож (той пак го вдигна, а възвишената дама инстинктивно ме хвана за ръката), с ей тоя нож - храс, храс и… патиците в торбата. И с торбата - при момата.

– Баджанак, спри. Остави хората на мира. Като идем у нас ще говорим, колкото си щеш.

– Ти май не искаш да разбереш, Пенчо, че аз от дваде-сет години не съм говорил с хора. В пандиза само със стената можеш нормално да говориш… А балдъзата? С нея кво да си говоря? Ама е хубава, мама ù стара. Сестра ù, бог да я прости, жена ми де, не беше тъй засукана… Гледа те тя те-бе, ама и аз съм я гледал, гледал… - ухили се пияният.

– Хайде, стига - сопна се спътникът му. - Стига!

– Хубаво бе, Пенчо, ама може ли така? Едни - лапат, други - зяпат. Може ли те питам? - пияният промени тема-та, за да продължи да говори. - Има ли правда на тая земя или няма?

– Има правосъдие - отговори баджанакът му.

– Видяхме го правосъдието. В правосъдието справед-

ливост няма - и толкоз… На земята те питам има ли прав-да… Един има кон, а друг - кола със сто и пет коня…

– Че как ще ги храни толкоз коне? - учуди се селяни-нът.

– Тъй си се насвяткал, че главата ти е като изтръпнал крак - сръга го в ребрата баджанакът.

– Който пие - красив умира - добави лукаво селяни-нът и примигна.

– Красив, ама червив - отговори баджанакът.

В това време в купето влезе интелектуалната дама и преди да седне на мястото си, се огледа в огледалото и при-глади косата си, разрошена от вятъра в коридора. Огледа-лото беше преполовено и тя не можеше да види цялото си лице, затова се наложи да се поотдалечи и… бедрата ù оп-ряха в моите колене. Този неин неволен жест едва не ме подлуди.

– Леко, моме - подметна пияният, когото тя се престори, че не забелязва. - Нали я знаеш приказката: “Малко остана булка да стана.”

Както вече споменах, тази дама не беше почитателка на българския морал, затова без да продума нищо, седна на мястото си и се загледа през прозореца навън.

– Светът е бардак - да живее кой как може! - извика пияният. - Момето се огледа; нека сега и аз да видя колко съм красив… Но червив не съм, не, не съм… То от бачкане време не остана да червясам…

Той скочи с ножа в ръка и се приближи до огледа-лото. Завъртя главата си наляво, после надясно, погледна се ту с едното, ту с другото око, но не успя да види целия си образ.

– Какво е това? - изкрещя той. - Половината ми лице го няма.

– Успокой се - баджанакът му го улови за ръката. - Цялото ти лице е тука.

– Не - дръпна се оня от ръцете му, - половината ми лице го няма. Къде ми е лицето?

Той подпъхна ножа под огледалото и, докато остана-лите се усетят, отломки се посипаха върху главата на спя-щия доцент по философия, но доцентът дори не помръдна, защото в съня му строшеното огледало вероятно се пре-върна в гъделичкащи пръски от кристалния водопад край който седяха “като две парчета дърво” Лао Дзъ и Конфу-ций и Старото момче разясняваше на придворния Учител Кунг пътя на Дао²⁰.

– Ето сега и лицето ми го няма. Кой ми взе лицето? Отговаряйте! Вас питам! - закрещя на български език Учи-телят Кунг, смазан от необятната мъдрост на стария беззъб отшелник, който продължаваше да стои безмълвен “като парче дърво”.

А отломките продължаваха да се сипят като пръски по главата на доцента: една отразяваше тавана, друга - лам-пата, трета - уплашеното лице на възвишената дама, чет-върта - бедрата на интелектуалната дама, но никое късче огледало не отразяваше истинското лице на пияния мъж.

– А-а, ти си ми откраднал лицето, да се контиш с не-го, негоднико! Отговаряй, мошенико! - Конфуций изгледа кръвнишки продължаващия да седи безмълвно стар учител, посегна и го дръпна за косата, но в ръката му се оказа мас-ка от плат с лицето на Лао-Дзъ, а на нейно място беше ос-танало парче сухо дърво, което взе да се рони на прах. - Ту си летящ дракон, ту си гъста мъгла; ту се рееш в облаците, ту пиеш небесните лъчи ян-ци и ин-ци. Не, няма да ме учу-диш с тия магии. И аз мога да се впускам в хиляди превра-щения, ала винаги си оставам аз - придворният съветник и съдия. Но си искам моето лице - не твоето, а моето лице, което си откраднал. И ученикът ти Гънсан Чу ще потвърди това. Върни ми го, давай ми лицето! Мошеник! - и Учите-лят Кунг подхвана доцента за яката и така злобно го раз-търси, че той скочи и разтърка очи, за да види надвесения над главата му нож и яростната физиономия на пияния, която толкова беше изкривена, че въобще не приличаше на човешки образ.

Разбира се, доцентът можеше да сънува и друг сън. Например как Волтер и Русо се дърпаха за перуките и не искаха да подпишат обществения договор²¹. Но не знам за-що, аз бях убеден, че бе потънал в китайската хроника, за-щото се беше изкривил като йероглиф, а по едно време съвсем отчетливо спомена името на “Дао”, макар че “Дао, което може да се назове не е постоянно дао…”²² и пр. А може би е прошепнал “Да-ох” или пък “Дай”, или пък е ис-кал да каже, т.е. Волтер е настоявал пред плебея Русо, когото е гледал високомерно: “Да, о-о-о…обаче равенството, господине, е невъзможно…” и т.н. Не знам, не знам. Просто доцентът по философия сънуваше, когато разлютеният бивш затворник се нахвърли върху него.

– Но, господине, успокойте се - подскочи той, като търкаше очи и заекваше. – Аз, а-з... а-з … такова… не ви… поз-з-з-з-на-в-в-вам…

– Какво? Ти смееш да ми кажеш, че не ме познаваш, че не си чувал за Пешо Бивола? Така ли? А знаеш ли, че с един-единствен удар на ей тоя нож осмъртих бивола на Йовчо Крушата? Хубаво ще ме запомниш ти, ху-у-у-ба-вичко ще ме запомниш….

– Спри, остави човека - задърпа го баджанакът му от-зад, като го хвана през кръста. - Да не искаш да се върнеш пак там, отдето те взех!

– Никой никъде не може да ме върне, защото аз нямам лице. Аз самият съм Никой. Никой не може да закара Никой ни-къ-де…. - пияният нервно се изсмя на остроумието си.

– Успокойте се, господине - каза умолително доцен-тът, който след мъдрите си съновидения имаше чувството, че е попаднал в лудница. - Наистина Никой излъга и цик-лопа Полифем²³...

– Ти да мълчиш! Щом не знаеш кой е Пешо Бивола, ще мълчиш! Ясно!

– Напълно съм съгласен с вас, господине, - отвърна доцентът - но искам да отбележа, че след като се наричате Пешо Бивола, след като, длъжен съм да го отбележа, след като, т. е. вие сте Пешо Бивола, т.е. имате име и… макар че “име, което може да се именува не е постоянно име….” и… (Тези думи със сигурност потвърждават предположението ми относно темата на дълбокия сън на философа).

– Кой съм аз - Пешо или Бивола? - пияният пак раз-маха ножа над главата му. - Кой?

– Не бих могъл да кажа точно, господине, това отива

към софизъм²⁴…

– Към софризъм после ще отидем, като се приберем, нали баджанак? (Баджанакът не отговори.) Ти сега ми от-говори на въпроса, да не те пратя набързо при бивола!

– Ама, господине, само искам да помогна….

– Кой съм аз тогава? Казвай!

– По принцип предполагам, че сте Пешо, вероятно Петър или…

– Позна, ти позна - пияният го погали с ножа по бу-зата. - Личи си, че си умна глава.

– Всъщност сте човек, не бих казал, че…

– Че какво?

– Че сте минотавър²⁵ например.

– Туй какво е? - ножът пак се плъзна по бузата на пребледнелия доцент.

– Нищо, нищо… - разтрепери се философът и млъкна.

– Кой ми взе лицето? Питам ви аз. Инак… - той пак раз-въртя ножа из купето. - В огледалото поне имаше частица от мене, поне носът ми беше там. Сега и носа ми отмъкнахте, и цялото ми лице го няма. Кой ми открадна лицето?

– Едната половина на лицето никога не е еднаква с другата. Така твърдят художниците - каза човекът зад вест-ника, без да го свали.

Но пияният сякаш не го видя и чу, все едно, че анонимният суфльор беше безтелесен.

– Нали дойдохме в това купе - обърна се бившият затворник към своя баджанак, - защото само тук имаше ог-ледало? В останалите нямаше нищо. Как хората ще видят лицата си, щом няма огледала? - После той започна да се взира заплашително в очите ни. - Някой от вас ми открадна лицето, но кой? Някой от вас съм аз, но кой? Някой ме е окрал. Някой се крие зад моето име и моето лице!… Жи-вотът е цирк, но защо все аз трябва да бъда маймуната? За-що? Кой ме окраде? Кой?

Настъпи болезнена тишина. Всички гледахме надолу в краката си, защото щом някой вдигнеше глава, пияният бивш затворник се разлютяваше ужасно. Нямаше как да из-викаме и полицаите. Пък и те от доста време не бяха мина-вали по коридора.

Тогава зърнах нещо, което и до ден-днешен не мога да си обясня.

Мъжът зад вестника, който въобще не го сваляше, из-веднъж обърна заглавната страница, която се красеше от половината лице на Стивън Кинг, и в мига, в който той ре-ши да се скрие пак зад него, аз изумен видях, че лицето му е досущ като лицето на “затворника”. Но това стана така бързо, че аз дори не можах да го осъзная. Докато разтъркам очи, от страницата на вестника вече ме гледаше образа на “затворника” с едро заглавие над него. Странното беше, че пияният мъж със садистичен поглед изобщо не обръщаше внимание на анонимния ни спътник, което също много ме удивляваше, и аз не можех да си обясня поведението му по никакъв начин.

Внезапно в тишината интелектуалната дама, която гледаше навън през прозореца, ясно и отчетливо издекла-мира два стиха, като се обърна и фиксира пияния право в очите:

Сам стоя...

и разбитото огледало...²⁶

След това кръстоса крака и пак се загледа навън, като че не бе казала нищо и нищо в това прокълнато купе не я засягаше лично. Едва сега аз забелязах масивната златна гривна на лявата ù ръка, обсипана със сапфири.

Пияният не знаеше как да реагира. Явно тези дваде-сет години в затвора, ако казваше истината, се бяха отра-зили пагубно върху общуването му с останалите хора и въ-обще със света.

– Хайде да тръгваме! - задърпа той баджанака си. -

Хайде, Пенчо, може в някое друго купе да има огледало; поне лицето си да видя, ако не е вече късно. Може все пак да го видя, нали? Ти как мислиш?

Спътникът му бавно се надигна, а селянинът каза на-смешливо:

– “На огледалото няма защо да се гневиш, щом ти е крива мутрата”.

Тъкмо двамата баджанаци се наканиха да си тръгват, когато пияният зърна образа си на заглавната страница на вестника. Той се приближи до него и няколко минути дума не пророни, докато сричаше едрия надпис, но накрая изрева:

– Ето го лицето ми! Това е моето лице! Аз имам ли-це! Някакъв драскач го е откраднал. Виж и статийка ска-лъпил за мене мръсникът, само че не мога да разбера какво е написал.

Той се сниши пред вестника, но доцентът услужливо му подаде своя брой на същия вестник и внимателно му прочете: “Спешно се издирва Петър Ковчезлиев, наричан Бивола, заподозрян в отвличането на две момчета от село Горска ливада. Лицето е психически лабилно, с мегаломан-ски синдром. Укрива се от полицията. Ако някой от гражданите го разпознае, нека незабавно да се обади в най-близкото управление на МВР.”

– И портрета ми лепнал, значи.

– Да, господине - плахо отбеляза доцентът. - На сним-ката сте вие.

– Ще ти кажа аз кой е на снимката, въшка с въшката ти - пияният хласна философа по главата с опакото на ножа и кресна на баджанака си. - Хайде, Пенчо, да отиваме в ре-дакцията на тоя вестник, да ги питам аз тях как се резили честния човек, как се краде чуждо лице и чуждо име. Кой смей да петни Пешо Бивола?

Баджанакът, цял изчервен, нищо не каза, набързо при-

бра ножа на пияния в една торба, огледа коридора за полицаи и като се увери, че няма никой, хвана здраво Петър Ков-чезлиев под мишница и го измъкна мълчаливо навън.

Бившият затворник обаче извика от вратата:

– Макар и с чуждо лице, и без име, аз ви казвам: “Сбо-гом, другари!” А ето ви и комбинация от три пръста! - той им показа кукиш и демонично се изсмя.

Двамата излязоха от купето.

– Диваци! - най-после изля възмущението си възви-шената дама, като подритваше отломките от счупеното ог-ледало с краката си. - Истински отрепки!

В купето настана мълчание.

През цялото това време мъжът зад вестника не се по-мръдна, нито пък откри лицето си, освен в оня миг, когато никой нищо не видя, с изключение на мен. А може и аз да не съм видял нищо.

Изведнъж селянинът скочи, рязко отвори вратата и извика в коридора:

– В тоалетната има цяло огледало. Там идете. Там, там идете. - После затвори вратата, но веднага пак я отвори, за да влезе свеж въздух. - Сутринта, щом се качих във влака - обърна се той към мене, - се обръснах пред това огледало, защото докато стигна до селото си ще съм замязал на Ботев. - Кимна с глава към коридора и добави: - Хубав човек - господин Бивола, ама без тояга да не го срещаш.

Старецът още не беше изрекъл думите си, когато на вратата застана висок и странен мъж в лимоненожълт ко-стюм, с оранжева вратовръзка, синьо бомбе и бели обувки.

– Добър ден - свали той бомбето си, - добър ден! Приятно ми е - художник Банатски - и живописецът се по-клони на интелектуалната дама с дългите бедра.

– Добър ден - отвърна му философът. - Доцент Хар-манлийски - и стисна ласкаво двете му ръце.

– Господинът е изключително любезен - художникът

отново сложи бомбето на главата си и повече не го свали; после извади от вътрешния джоб на сакото си четка с по-златена дръжка. - Бихте ли желали, дами и господа, по едно портретче? Евтина работа. Само по 50 евро парчето. Без пари работа, защото ги рисувам повече за свое удоволст-вие. Но остава за вечни времена. Мога ли да поседна? - обърна се той пак към доцента. - Съвсем за малко. Благо-даря. Или вие ще ми кажете че има фотография. Да, има фо-тография и кино има отдавна, отдавна има и кино, но - той изгледа всички поред, - но, повтарям аз, само портретът, изваян от вдъхновението на живописеца предава красотата на оригинала. Моята четка може да запечата роя от мисли, които виждам, че плуват по вашето високо чело и се стълпяват по него като дъждовни облаци над плодородна земя, господин доцент (Философът примижа така радостно, сякаш спорещите Конфуций и Лао Дзъ едновременно го погалиха по гърба и го приеха за свой ученик.); моята четка може да отрази възвишения пламък в очите на тази духовна личност, на тази забележителна дама, която би била гордост и чест на всяко международно, световно, вековно и отровно теософско дружество (При тези думи възвишената дама успя само да каже “Ах!”); моята вълшебна четка би изваяла с цветове, които не съществуват никъде във вселената, и линии, развълнувани само от трепета на окрилената ми душа, съвършената грация на тази амазонка, на тази Венера, на тази Диана, на тази Рафаелова мадона в бежово одеяние, сравнима по външна ослепителност и чувствен финес единствено с Леонардовата “Дамата с хермелина” (Тук интелектуалната дама хвърли такъв пленително-ласкав поглед на сладкодумеца, а аз за сетен път се убедих, че нежният пол завинаги ще си остане податлив на красивите лъжи); с моята любима четка аз ще пресъздам и отрудения, опален от слънцето, лик на тоя селски труженик, подобно маестрото Владимир Димитров, който успял да запечата в бруления му от ветровете образ великата симфония на природата и вакханалията на живота (Селянинът, зяпнал от учудване, само попита: “За каква вакла хавлия спомена другарят?”), но художник Банатски вече се беше загледал във вестника, зад който се криеше неизвестният образ на анонимния ни спътник: - Аз ще измайсторя и един колаж от вестници в очертаното само със силует ли-це на този неуморен господин, търсещ истината за света, преоткривайки неговото отражение във всяка нова, задъхана, надъхана и нафукана информация. Господинът единствен от нас може би знае действителната стойност на живота, в който всички ние врим и кипим (Вестникът не се свали, но ясно чухме сух, стъклен смях и косите ни настръхнаха, сякаш се смееше самият Сатана); а за този млад господин тука мога само да кажа, че в очите му се таи лукавство; в тях, като в два бездънни кладенеца, попадат лъчите на живота и надеждите на Всевишния, тъй че той по нищо не би отстъпил на ученолюбивия господин с вестниците (Аз само кимнах учтиво.)… И така, скъпи дами и господа, желаете ли моите портрети?

След тези възвишени слова ние се почувствахме на-право омагьосани, но портрети не си поръчахме най-вече по финансови причини, както и поради чисто български съ-ображения и предразсъдъци.

– Приятен път, дами и господа - стана да си ходи ху-дожникът Банатски без да се поклони, - приятен път, дами и господа, - а когато излезе в коридора съвсем ясно го чухме да казва: “Простолюдие! Какво ли разбира от изкуство!”

В купето пак настъпи мълчание.

– Ей, голям тарикат беше туй момче - каза по едно време селянинът, - как усуква, усуква сладко-сладко като депутат, а накрая - дай парички. И като няма парички – из-кара ни глупци. Вакла хавлия ли? С тая хавлия той парса-та²⁷ е искал да събира, ама… Подпалено лице, “брулени хълмове”, госпожата с хекимина²⁸… Че то с хекимина все-ки може да бъде, не само госпожата… И туй ми било зог-раф. Един зограф за пари не говори, не, не говори - старе-цът поклати отрицателно глава и цъкна с език. - Зографът е божий човек. Зографът за пари не пита. Едно време у нас на село имаше един майстор, ама майстор да видиш. Седнеше ли да рисува, най-напред ще си смени ризата. Сложи си бя-ла риза, изгладена от булката му, с ливанто полята, и тогава чак ще седне, ще погледне небето, ще се прекръсти и ще за-почне да рисува: я теленце, я някое моме за женене, я някой орех, някоя нива или пък цветя. “Ти защо слагаш бяла риза и се кръстиш, бай Перуне - му думам аз. А той ще ме погледне, ще се усмихне, ще примижа с едното си око и ще ми рече: “От небето иде всичко, Йордане, от Бога иде. И ние двамата с тебе оттам сме дошли.” “Нашите са дошли от Чирпанско…” - понеча да му обясня, а той току ме изгледа и рече още по-високо: “От Бога иде всичко, глупчо, от Бога. Затуй му се моля и кръстя. Ако не е Той на небето да ни праща слънце и дъжд, на земята ще си измрем като червеи и толкоз. Едно време, като прокудил Адам от рая Бог му рекъл: “С труд и пот на челото ще си вадиш храна на земята, но аз пак няма да те оставя, защото си мой син, аз съм те създал, и каквото трябва ще ти пращам да не умреш от глад.” И досега му праща, праща и на нас, неговите внуци и правнуци, да не изпукаме като жаби в пресъхнало блато. “Да не прокълнем и да умрем.”²⁹. Кокошката, Йордане, дето е кокошка, и тя, като пие вода, небето и Бога гледа, Той пък гледа такива говеда като тебе и мене.” И започне да се смее. “А ризата - думам му, - ризата ти защо е все нова и бяла?” “За да ме види по-хубаво божието око – слънцето. Щом Бог ме съзре с тая бяла риза, Той знае, че меракът ми е голям и ще рече на слънцето: “Я погрей, Слънчо, над двора на зографа Перун Паунов, че днес е на кеф човекът и пак се кани портрет да ми прави. Дали рис

13. Тайното послание

ува роза, жена или коза - все Мене рисува. Затуй го оби-чам. Погрей да му е светло, чак в душата му да светне.” И слънцето грейва, а ризата ми блести като ореол на светия”. Такива ми ти работи, момче - обърна се селянинът към мене. - Какъв беше тоя художник Банатски? Никакъв художник не е той, вярвай ми, а прост цапач и търгаш. Шарлатанин! Пфу - и за ужас на двете дами старецът плюна на пода.

 

Недовършил още думите си, ето че на вратата на ку-пето ни застана висока, кокалеста жена над петдесетте, с очила и сериозно изражение.

– Тихо - прошепна тя, - никой да не мърда. Най-после успях да дойда и при вас. Не ме гледайте така учудено, ще ме усетят полицаите. Аз съм България и затуй дойдох при вас, деца мои.

– Коя си ти, булка? От чий род си? - запита старецът, неразбрал добре изявлението на госпожата.

– Аз съм България, дядо. Вашата родина. България.

– Нима госпожата е на 1300 години? - попита подиг-равателно доцентът по философия.

– На повече съм. Вие забравяте времето, когато ме наричаха Велика България при хан Кубрат. На повече го-дини съм, но това сега няма значение. Кой днес ти брои го-дините? Всеки гледа парите. Щом имаш пара в джоба си, годините не са проблем. Операция можеш да си направиш, да се подмладиш и разхубавиш.

– Тъй е - обади се селянинът: - с пари - и в рая, без пари - накрая.

– Оставете годините. Тръгнала съм пари да търся, да-но събудя балканския лъв, юначния българин да събудя. “Стани, стани, юнак балкански” - изтананика тя популярния Чинтулов стих, а после се загледа пред себе си. Имах чувството, че се опитва да си види носа. - Откак свали потурите си, сякаш вдън земя изчезна тоя юначен българин, претопи се сред другите народи и сам себе си вече не може

да познае. Нито да се познае, нито да се обуздае.

– Защото е свикнал само да бозае, госпожа, затуй - каза пак селянинът. - Щом може да бозае, не се мае.

– Госпожо България - пак я попита насмешливо до-центът, - колко пари са ви необходими, за да събудите бал-канския юнак?

– Не много - отговори механично госпожата. - Само двадесет милиарда долара.

– Нищо не са - отвърна ù хладнокръвно философът. - През два вагона напред двама американски милионери, 100 турски, двама немски, 60 европейски и 70 руски бизнесме-ни водиха някакви преговори с началника на влака да на-товарят в него 20 милиарда долара, щом той вземе да се връща отново при вас, имам пред вид когато се връща в България.

– Да така се казва: “В България”. Моето сърце е ши-роко и приема всичко.

– Та тоя началник-влак вдигаше рамене, клатеше гла-ва, псуваше и обясняваше на чужденците, че не може да вземе толкова много пари. Място нямало. Представяте ли си, госпожо България, един ваш син нямал място за парите, които ще го събудят.

– Къде е той? - скочи като пружина “госпожа Бълга-рия”. - През два вагона напред ли казахте? Сега ще отида да му издърпам ушите. Чужденците дали са още там?

– Сигурно - каза доцентът.

– Отивам. Лек път! - и “госпожа България” се запъти към началник-влака.

– Много луд народ се е народил напоследък - обърна се философът към мен, - откъде идва всичко това?

– Откъде - селянинът пак отри потта си, - от бедност-та, от безверието. Ние сме болен народ, защото сме народ безбожен.

– Да, вярно - съгласи се доцентът, - и учените така смя-

тат. И все пак откъде идва тая болест, откъде?

В това време една доста едра оса, черна с жълточер-вена глава, влетя в купето, забръмча край нас и го ужили по носа.

– Проклета гадина - посегна той да я убие, но без да иска зашлеви шамар на възвишената дама до себе си.

– Грубиян! - изсъска тя. - Не мога повече да пътувам с такива диваци като вас! - И като притисна масивния зла-тен кръст към пищните си гърди, възвишената дама възму-тено напусна купето.

Малко след нея на вратата пак се появи “госпожа България”.

– Забравих да си взема осата - усмихна се тя. - Тя все лети край мене, както оня митичен стършел, който пре-следвал нещастната Йо³⁰. - Тя проследи с поглед летежа на осата, извади от черната си дамска чантичка позлатена пръ-чица и каза: - Йо, хайде, мила, хайде, че работа имаме. - И за наше учудване осата още веднъж се завъртя край главите ни и кацна на пръчицата. - Нарекох я Йо в чест на клетата девойка. - Една сълза блесна в очите на жената, но тя на-бързо я изтри. - Откъде знам за нея ли, господине? - обърна се тя към доцента, който разтриваше зачервения си нос. - Ед-на родина трябва да знае всичко. Може да съм бедна, но съм интелигентна. Та моята Йо все бръмчи около мен и щом усети, че някой злослови зад гърба ми, напада го без жалост. Но както виждам сред вас няма такива долни ти-пове. Приятен път и не забравяйте никога, никога, никога: аз съм ваша и вие сте мои. Вие и аз едно сме - и тя излезе от купето.

Като я гледах как се отдалечава по коридора, не знам защо се сетих за цар Салтан и княз Гвидон³¹, но жалости-вият глас на философа прекъсна мислите ми:

– Лек път, госпожо България! - изпрати я той про-сълзен и с подут нос.

В купето останахме само аз, доцентът, селянинът, анонимният спътник с вестниците и интелектуалната дама с дългите бедра. Инстинктивно погледите ни зашариха по-често към нея, със същата желязна неотклонност с каквато стрелката на компаса сочи винаги на север.

Дамата усети, че е обект на всеобщо внимание и по-лека-лека взе да става по-мекосърдечна с нас. Винаги, ко-гато една дама е насаме с повече мъже, тя се чувства по-ле-ко и спокойно, защото присъствието на друга жена ù съз-дава чувството за конкуренция. В замяна на това един мъж сред няколко жени, никога не се чувства напълно отпуснат. Причина за това е вероятно природата на двата пола. Жената жадува ласки и ухажване, които са много повече, когато е сама сред няколко мъже, а мъжът иска да покаже мощ и сила, които трудно му биха стигнали да се справи с една-единствена, а камо ли с няколко жени.

Та стана по-любезна интелектуалната дама, дори се усмихна, независимо че презираше закостенелия български морал.

– Аз мисля, че сте прав, господине - тя хипнотизира-ше със сините си очи доцента, който според нея, като отяв-лен интелектуалец, бе най-достоен за вниманието ù, - ние наистина сме болен народ. Вижте колко книги нося със се-бе си, за да се просветя. Два романа от Джаки Колинз и три от Сидни Шелдън. Постоянно чета: когато ям - чета, когато ходя - чета, когато пътувам - чета, когато гледам филм – чета, когато спя дори - чета…

– А когато правите любов? - развеселен попита до-центът.

– И тогава чета, но на глас - да просвещавам парт-ньора си. Наблягам на “Кама Сутра”. Само така - само с просвета и поезия ще се излекуваме и по никакъв друг на-чин.

– То си личи – пишкùн³² момиче - рече селянинът, но

дамата дори не го погледна.

– Информацията е важна наистина, но тя трябва да се подбира. Не бих казал, че Стивън Кинг и Сидни Шелдън развиват особено интелекта - импулсивната ми натура пак не устоя на изкушението да се намеси.

Дамата не ми отговори и ме изгледа с презрение, а после впери очи в доцента, от когото очакваше, като от висша инстанция одобрение за “интелектуалните” си зани-мания.

– От всичко, искам да кажа, от всякакво четиво може да се образова човек, господине - обърна се към мен фило-софът, - от всяко.

Усетил, че доцентът се опитва де се подмаже пред да-мата за моя сметка, аз не му останах длъжник.

– Трилърите на Кинг и просвещението са две съвсем различни неща. Психопатните творения ще задоволяват са-мо психопатни читатели, което ни намеква за острата бо-лест на съвременния дух.

– Не сте прав и аз ще ви го докажа - разпали се фи-лософът.

Анонимният спътник леко трепна и вестникът в ръцете му размаха страниците си, като криле на ранена птица.

– Скучно е без теб, Сергей Есенин…”³³ - каза отсе-чено дамата, като ме гледаше със съжаление.

–Извинете, госпожо, струва ми се, че одеве рецитирахте нещо от Есенин на нашия буен спътник, дето си търсеше лицето. Ако не се лъжа, стиховете бяха на Есенин, нали? - попита угодливо доцентът.

– Да, на Серьожа бяха стиховете. Прав сте. Най-доб-рият поет, когото…

– Да, да - нежен, великолепен поет. Между впрочем поетите са гръмоотводите на човечеството, ако мога така да се изразя. Те носят неимоверната тежест на своето вдъх-

новение и пророчески дар, даден им от Бога, които просто-

смъртните не могат да понесат в никакъв случай.

– Но всички други дарове могат да отнесат - намеси се пак селянинът.

– Според мен, мое лично виждане – продължи фило- софът, - поетите на човечеството, неговите гении - творци, духовни водачи и учени - са стъпалата на стълбата, по коя-то Бог се изкачва до небесния си престол и после отново слиза на земята. И всеки един от тях звучи със своя непов-торима мелодия. Щом Бог започне да слиза или да се из-качва по стълбата си, всяко стъпало запява под пречистите Му нозе и вълшебна симфония изпълва космоса.

– Колко сте поетичен, господине! И Серьожа така се изразяваше. Как само го казваше: “Живей, приятелю, жи-вей!”³⁴ И отпиваше от чашата си.

– Извинете, но нещо не ви разбирам - отбелязалеко смутен доцентът по философия. - Как така “се изразява-ше”? Сергей Есенин?!

– Да, да - същият. Нашият веселяк Серьожа - въоду-шеви се интелектуалната дама. - Сега ще ви обясня всичко.

– Ако обичате - добави удивен философът.

– Не ме гледайте сега, господине. Някога аз бях по-млада, и по-хубава, и работех…. Не, както в момента, инте-лектуално. Вече имам своя фирма за дрехи и мода… Ис-кам да кажа: общувам все с интелигентни хора - манекенки, певци, политици и други... Но някога, преди двадесетина го-дини, аз контактувах, о, представа нямате с кого имах връз-ки, да де, исках да кажа - контакти… Само с интелектуал-ци. С истински гении - само с поети и писатели… За съжа-ление вие сте първият философ, с когото се запознавам…

– Откъде знаете, че съм философ? - опита се да поост-роумничи доцентът.

Дамата се разсмя и ни попита:

– Ще разрешите ли да запаля тука при вас?

Беше се развълнувала.

– Моля ви се - отвърнахме всички вкупом, без оня зад вестниците, който само сухо се изкашля, но с много особе-

на кашлица, сякаш някой стържеше по огледало с ръждив трион.

Интелектуалната дама с почти ритуален жест из-мъкна дълга кафява цигара, погледна стената, където се на-мираше счупеното огледало, и я запали с позлатената си за-палка, която постави върху кутията “More“. За мое учудва-не забелязах, че на другата ù страна пишеше: “Nevermore“³⁵, но това видях само аз, докато селянинът и доцентът зяпаха краката на дамата, ала не казах нищо, защото тя вече бе започнала увлекателния си разказ:

– Преди да се захвана с моя интелектуален бизнес на моделиер и да се преместя в столицата, дълго време дър-жах едно кафе в родния си Плевен. Кой знае колко пари от-там не направих, но завързах най-различни, и, както се ока-за по-късно, безценни връзки. В това мое кафе обичаха да отсядат столични артисти, когато идваха на турне при нас, певци, а също така писатели и особено много поети. Туй Емилиян Станев, Димитър Димов, Талев, после като вземеш - Пеньо Пенев, Ханчев, Джагаров… Но любимци на душата ми бяха руските поети, защото им разбирах езика, пък и русите, о, русите, господине, са хора широки, широки, като небето и… ценят поезията; не мислят като нас само за пари и проклетии. Идваха при мен в кафето и Вознесенски, и Евтушенко, и Володя Висоцки, Бог да го прости, но слабост на сърцето ми беше Серьожа, Серьоженка Есенин. Рус, небрежен, понякога циничен, но много нежен, много нежен - дамата изпусна дима към тавана и го загледа с такъв копнеж и такава тъга, че на мен сърцето ми се сви. Безспорно е права мадам дьо Стал³⁶, като твърди, че “Любовта е история на живота на жените, а само епизод в живота на мъжете.”

– Ти, мойто момиче, си била досущ като госпожа Българията в туй кафене - подхвърли закачливо селянинът. - Всичките при теб са идели.

Но дамата изобщо не го чу.

Когато тя все пак излезе от унеса си, доцентът най-делово, почти като следовател, я попита:

– Искате да кажете, че при вас е идвал Сергей Есе-нин?

– Същият. Откъде мислите, че знам тия стихове. На-ли са негови?

– Че са негови - негови са, но…

– Какво “но”? - дамата сви вежди и всмукна от цига-рата си. - Какво “но”? Оная негова дебелана, метресата му Айседора Дънкан³⁷, - оттам идва названието на дънките, ако не знаете, - та тая цоцолана, дето едно време се чудя как е могла да бъде танцьорка, беше станала като биволица, и той, и той… о, Серьожа ме обожаваше, обожаваше ме… Велико нещо е руската душа, да знаете…

– Но и българската недоверчивост си я бива. Вие сте му била любовница, нали?

– На Серьожа ли? Естествено. Той ме обожаваше. Всеки ден ми подаряваше стихове… Такава продукция, такава плодовитост. Удивителна!

– И спеше при вас, и вие плащахте всичките му смет-ки?

– Естествено - възмути се дамата. - Какво е това за любовта?! Това са дреболии, еснафски предразсъдъци. Та той е поет!

– Добре си е поживяло момчето - каза мъдро селяни-нът.

– Не знам дали ви е известно, госпожо, но истинският Есенин е убит през 1925 година, същата фатална година, която ни отне Гео Милев. А вас, като ви гледам, тогава още

не сте била родена... И въобще цялата тая история е някакъв

абсурд.

– Ала стиховете, дето ви рецитирах, са негови, нали? Оригинални.

– Стиховете са единственото оригинално нещо от всичко, което ми разказахте за руския лирик Есенин.

– Но нали Серьожа после ми написа куп писма: беше в Афганистан - върна се, после натири оная дебелана Дън-кан…

– А вие нея виждали ли сте я?

– Никога, т.е. само на снимка. Годзила! Истинска год-зила! Тя не го заслужаваше. Серьожа обичаше само мен. Аз съм неговата единствена, истинска и законна любима.

Тези нейни думи напълно ми обясниха защо напо-ристите любовници бързо са вкарвали поетите в гроба.

– Извинете, но…

– Какво “но”? - сопна се интелектуалната дама и хвърли фаса си през прозореца. - Какво пак “но”? Щом се върна от Афганистан, Серьожа веднага си купи два оръ-жейни завода, направи си бензиностанция в Москва и … оженил се, разбира се. Няма да ходи като единак. Сега поне има пари - спокойно може да се ожени. Оттогава не съм го виждала, но съм сигурна, че още ме обича. Така поне ми каза, като ми звънна последния път от Шереметево. Щеше да лети за Япония и ми звънна по телефона да ми каже, че непрестанно, да, точно така: “постоянно думаю о тебе”³⁸. Нищо не знаете вие за Сергей Есенин, а аз лично го позна-вам. - Интелектуалната дама почервеня като залязващо слън-це. - И вие сте ми доцент, човек на науката, а толкова еле-ментарни неща не знаете. Умрял Серьожа през двадесет и пета година! На кукуво лято! Серьожа е безсмъртен, защото поезията е безсмъртна. Любовта е безсмъртна, господин доцент! Отворете си очите, ушите и най-после се събудете!

Дамата прибра набързо романите и цигарите в дам-ската си чанта и, без да се сбогува с нас, излетя в коридора - за сетен път разочарована от закостенелия и необясним български морал.

Доцентът мълча няколко мига като втрещен и тъкмо се обърна към мен, за да сподели нещо, в купето нахълта като неочакван ураган, един брадат, космат, очилат, без врат и че-пат господин, който изхриптя:

– Тихо, никой да не мърда и да не говори! Да не ме открият и тука, че мира нямам от тях!

– Кой да не ви открие, господине? - попитах аз, поне-же доцентът нямаше сили думица да продума. - Да не ви преследва някой?

– Шшшт, тихо, казах! - той докосна с пръст устните си. - Откакто нашите, родителите ми де, се опитаха да ме уморят... навсякъде ме преследват... навсякъде подкупват готвачи в заведенията, и продавачи в закусвалните и храни-телните магазини... за да ми сипят отрова в храната.

– Родителите ви искат да ви отровят!? Не вярвам. Бъл-гарите за децата си…

– Шшшт, тихо, казах! Гледат да ме отровят, защото съм гений, а те искат да наследят след смъртта ми автор-ските права върху шедьоврите ми. Разбрахте ли?

– Не съвсем. Аз виждам, че сте гений, но какъв?

– Писател съм. Ама че сте късоглед - възмути се че-патият господин и намести очилата на носа си, като преди това го почеса с дебела позлатена писалка.

– А кои са вашите шедьоври?

– Шшшт - те още не са издадени, но са написани. Бъ-ди сигурен в това. Говоря ти на “ти”, защото както е казал Кант: “Геният сам създава правилата си.”

– Несъмнено така е казал Кант - съгласих се аз.

– Не вярваш ли?

– Вярвам ви, господине, вярвам ви и още как.

– А какво е написал господинът? - попита доцентът.

Непознатият “гений” огледа купето, но като видя, че в единия му ъгъл анонимният ни спътник спи с неизменния вестник върху лицето си, а в другия селянинът леко про-хърква, ни прошепна:

– Ще ви кажа, защото усещам, че сте умни хора. Аз съм авторът на двете трилогии: “Антарктида”, “Атлантида” и “Корнида”, както и на “Каскадьорката”, “Миньорката” и “Воайорката”; а също на повестите “1901”, “1902”, “1903” - и така до края на ХХІІ век; после тетралогията “Собственикът”, “Родственикът”, “Буревестникът” и “Вестникът” - тук той машинално погледна анонимния ни спътник; - следват пиесите ми “Хроника на едно лято” и “Интрига в едно ято”; да не забравя пенталогията си “Рим”, “Елохим”, Серафим”, “Никодим” и “Синоним”; ох, да не пропусна и поредицата от двадесет тома за рода Тафтарови – две войни, три национални катастрофи, глад и мизерия, “из-плашени баби”, “като луди, луди жаби”, емигрантства, бяг-ства, кланета, трагедии…

– Несъмнено това са шедьоври, господине - каза до-центът, - несъмнено. Чудя се как всичките не само сте ги написали, но сте ги и запомнили. Това е невероятно.

– Какво му е невероятното, господинчо мой, какво му е невероятното? Изглеждаш ми умник, пък си май лаик. Срам за българската наука. - “Геният” пак намести очилата си. - Нали си чувал, че някога “Илиада” и “Одисея” са се предавали от уста на уста, защото е нямало писменост и древните гърци е трябвало да ги запаметяват наизуст. По това време Омир не е бил нищо повече от един сляп и про-сещ неграмотник. Щом те са могли да ги запаметят цели векове, щом индусите са могли да запаметят “Махабхара-та”³⁹, а фините - “Калевала”⁴⁰, защо и аз да не мога да запа-метя няколко книжки?

– За кавала ли говорехте? За моя кавал или за оня в Гърция? - селянинът се беше стреснал в дрямката си от бурната реч на писателя.

– Кавал, какъв кавал?! - възмути се “геният”. - На българина му дай само кавали, гайди, да коли прасета и да завижда.

– Да ме прощаваш, господине, ала кавалът си е май-сторлък - запъна се селянинът, но за да прекрати надвисва-щия безсмислен спор, доцентът по философия побърза да отбележи:

– Но някога освен “Илиада” и “Одисея” гърците не са изучавали кой знае какво; искам да кажа, че не са били за-трупани с толкова информация, както ние днес.

– Много знаем с какво са били затрупани древните гърци. Би трябвало ние, като техни наследници, да сме по-умни, а не обратното. И затова… - той повдигна пръст пред лицето си и се загледа в него, сякаш се колебаеше за нещо, - и затова всяка сутрин, още като стана от сън, си повтарям наум сюжета, героите, колизиите във всяка прочетена от мене книга, автора ù, годината на издаване, а ако е научен труд, си припомням всички теории, спорещи с тази, която съм прочел. Така хем паметта ми се тренира, хем всичко се стерилизира в главата ми, като в буркан с компот.

– Тъй като ви гледам, господине, колко сте начетен - не се сдържах аз, - сигурно доста време ви отнема тази про-цедура.

– Да, вярно е. Понякога не мога да се вдигна от лег-лото по цели дни и нашите започват да се радват и да се черпят, понеже си мислят, че най-после са ме отровили. Но в момента, в който се появя на кухненската врата, те из-търват вилиците и чашите си и хукват навън без да ми про-думат. Само очите им се разширяват от ужас… Чудя се как ще го направят. Отравянето имам предвид. Наскоро ми изиграха един хитър ход, но аз не се хванах. Заведоха ме при психиатър, който ми каза, че имам натрапливости и ма-ния за преследване. Аз му отвърнах, че имам мания за от-равяне, но той, лисицата, се прави, че не разбира намека ми и ми обяснява че е горе-долу едно и също. Хайде бе! Не на мене тия. И ми пробутва дъртият подлизурко някакви успокоителни да ги вземам три пъти на ден. Мене ще заблуждава. Той е в заговор с тях. Тия лекарства са отровни. Бас хващам… И кой тогава ще завърши поредицата за нещастния род Тафтарови, ами романа за Звяра? Това Исус не би ми простил. Ако не го довърша тоя роман, Той никога няма да ми прости. В това съм убеден…

– Бог на един давал с колата, а на друг - с торбата - прекъсна го смаяният селянин, а после по някаква неведо-ма причина се обърна към вестника, зад който се криеше любознателният ни спътник без лице, и изрече в речитатив: - Бог го прави, дяволът се слави.

В това време анонимният ни спътник се размърда и, без да покаже лицето си, пак вдигна вестника като барика-да пред него. Имах чувството, че името на Божия Син го събуди.

– Като горя книгите си и ги запаметявам, нашите не могат да ме отровят, защото ме дебнат за авторските права след смъртта ми. Щом книгите не са написани, аз съм за-страхован срещу зловещите им планове. Но в мига, в който запиша гениалните си творби съм напълно обречен. И така, ние всеки ден взаимно се следим: те преравят бюрото и библиотеката ми, докато ме няма вкъщи, а аз отивам на разходка, запаметявам романите си и после ги изгарям в някоя кофа за смет.

– Извинете, господине, но не разбрах за Звяра и Иисус? - опита се да отклони темата доцентът по философия.

– Какво да ви кажа. Словото е тежък кръст. Молих Бога да ме отмине горчивата чаша, но Той ми каза: “Или ти, Яне, или никой няма да я свърши тая работа. Бъди ми помощник в битката със Звяра.”. Аз обаче забравих да ви се представя. Казвам се Яне Емайлов, а моето име идва от Яхве - името на върховния бог. Затова и синът му се обърна към мене, а не към някой друг. “Както заповядаш, Господи, тъй да бъде. Аз съм само Твой слуга” - отвърнах му и се залових като луд за тоя роман. Започнах, това също забравих да ви кажа, започнах книга за Звяра в 666 глави. За оня Звяр ви говоря от “Откровението на Йоана”. Тоя Звяр е Антихристът⁴¹ на челото с числото 666. Той е съратник на Змея, “древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена”⁴². И бързам, бързам да напиша тоя роман в 666 глави, защото в деня на Страшния съд Исус трябва да го държи в ръцете си и по него да съди мъртви и живи.

– Вие сте се заели наистина с гениален труд – отбе-ляза пак доцентът, - но дали ще ви стигне времето да го за-вършите?

– Не се притеснявам, особено сега, когато вече от-криха тайните на генома⁴³. Пък и криониката⁴⁴ се развива. Изчислил съм, че ми трябват само 198 години, три месеца и два дни. Като си спомня колко дълго са живели библей-ските пророци, никак не се притеснявам за времето. Освен това то е и относително.

– Дано и ние сме живи да прочетем безценния ви труд - въздъхна доцентът.

– Ама че си невежа, господине: в деня на Страшния съд всички ще бъдем живи. Дори и този обикновен, но све-стен български селянин, под чиито ръце ражда земята, раж-дат и домашните животни, този хрисим…

– Лъжеш ме, аго, но ми е драго - усмихна се селяни-нът.

– Прав сте, господине, напълно сте прав и ние всички ще прочетем вашия шедьовър - казах аз.

– Но първо трябва да завърша трилогията “Стрес”, “Протест” и “Прогрес”. После, както ви обясних, ще я за-паметя и изгоря. В нея засягам проблемите на праистори-ческите хора. Впечатли ме колегата Голдинг с неговите “Наследници”⁴⁵ и реших да премерим сили…. Най-сетне смело хвърлих ръкавицата и на Достоевски и Балзак. А тех-ните томове в знак на протест или на прогрес, не знам, из-хвърлих в контейнера с боклук. Не ги дадох на антиквар да не развращават младежта, а направо на боклука ги за-покитих. Там, там им е мястото. Че това писатели ли са, ми кажи? Засега Зола го пощадих, но и той може да сподели участта им, ако пак изпадна в стрес.

– Защо? Какво не ви харесва у Достоевски и Балзак?

– А какво да ми харесва, ви питам? Какво? Единият епилептик, другият - лакомник и женкар. И книгите им като тях. Нищо не струват - ни стил, ни интрига, ни философия. Нищо, абсолютно нищо... И Исус ми благодари, че ги из-хвърлих. На Страшния съд тях двамата щял безжалостно да ги накаже... А сега ще се сражавам със Звяра и ще го при-кова на кръста в моята книга... Виж, Гогол е друга работа. И той се е борил със Звяра. Дори един том от “Мъртви души” е изгорил, за да го прогони от дома си, но не успял. И се поминал. И аз, като него, изгорих романа “Прогрес”, че сега го пиша отново. Така сме ние, гениите - пишем, изгаряме, после пак пишем, а накрая душите ни изгарят.

– Но нали сам казахте, че изгаряте всички книги, кои-то пишете - намесих се аз, ала думите ми останаха без ответ.

– Вие сте с широк диапазон на действие, искам да ка-жа, на творческо вдъхновение - забеляза доцентът. - На-помняте ми Балз… - Той се усети и спря навреме, а “гени-ят” се начумери. - Всъщност исках да попитам как успявате да пишете на всякакви теми?

– Ами как! Народът е казал: “За добрия фотограф ло-шо време няма.” Аз пък казвам: “За добрия писател лоша тема няма.”

– Аха - въздъхнах аз.

– Но покрай тоя Звяр взех да контактувам с мъртъв-ците, в дома ми гъмжи от извънземни, нашите вече ме хра-нят само с отрова, а аз все още съм жив. Не е ли чудно?

Никой не отговори, но в тишината на купето се чу проскърцване, после слабо цвъртене, а накрая пак сухият, стъклен смях разтресе пространството, като че още падаха остатъците от огледалото. Сух, стъклен смях, а после ся-каш някой нагласяше кондензатора на радио и търсеше оп-ределена станция.

Анонимният ни спътник се смееше, а вестникът пред него потреперваше като крилете на буревестник.

Яне Емайлов скочи, дръпна вестника и извика в ис-терия:

– Звяра! Най-после го видях! Звяра! Това е той! Това е Звяра! Дръжте го!

Какво беше нашето смайване, когато видяхме, че ли-цето на анонимния ни спътник бе гладко като яйце и нямаше никаква физиономия. Отзад на тила му стърчаха само две антенки, щръкнали като кипариси. Гладкото лице без физиономия представляваше колаж от вестникарски заглавия и фотоси, които постоянно се меняха, като на някакъв монитор. Там, където на човешкото лице би трябвало да има очи, светеха червени цифри, които регресивно намаляваха, както при старт за излитане на космическа ракета или за започване на спортно надбягване. 10-9-8-7 - гледахме ние смаяни, но когато цифрата стана 6 се чу остър, пронизи-телен писък, какъвто нададоха милиони човешки сърца по земята, докато гледаха по телевизионните си екрани как фа-натизиран мюсюлманин закла завързан руски войник в Чеч-ня; антенките се превърнаха в черни рогца, шестицата се утрои и под нея огнена уста, като бездна, неочаквано зейна срещу нас и синкав пламък запълзя по стените на купето.

– Това е Звяра! Дръжте го! - още по-силно извика Яне и протегна ръка към дявола, но той го ухапа по бузата, после отвори прозореца, набързо се провря през него и ско-чи навън в тъмнината.

Купето се изпълни със задушлива миризма на сяра и

и

14. Тайното послание

згорели вестници.

 

– Аз ще го хвана мерзавеца! Аз ще го хвана! - “гени-ят” хукна в коридора, като се държеше за разкървавената буза, и също се изгуби в тъмнината.

Навън беше паднала нощта.

В купето останахме само аз, доцентът по философия и селянинът.

– Тю да се не види - каза последният, - много луди глави има по земята. И как ще живеем занапред сред тия хубавци? Въртиш се, въртиш се, като змия в тиган, и току попаднеш на някой от тях. Ама че работа!

Той се приготви да си ходи.

След него и доцентът започна да сваля багажа си от стелажа над главите ни.

– Така е. Нали писаха във вестниците, че 90% от бъл-гарите спокойно могат да се отправят към психиатрията?

– Ами тоя с антените, той какъв е? Не беше ли чудно? Как мислите?

– Пак някой шарлатанин ще е, синко. Такива у нас с лопата да ги ринеш. Някой се покодоши с нас, пък ние едва ли не дяволът… Вятър работа, ами аз да си ходя.

– Без друго ще е нещо илюзионно, а може би и пара-нормално. Извънземен - може, зъл дух - също, халюцинация - може, масова психоза - също. Въобще у нас всичко е възможно.

– От живота е, сине мой, от живота. Такова тегло, таквоз напрежение, като сегашното, не бях виждал. Не им е леко на хората. Не, каквото щеш кажи, но вече не се понася туй бреме. Ония в София, управниците ни де, само обеща-ват. Обещават, обещават - старецът лукаво премига, - но не завещават. Джобчетата си пълнят, а за нас - само мъка, черна мъка и тегло.

– Така е, чичо… Хайде да ходим. А вие, господине? - обърна се философът към мен.

– Аз съм за следващата спирка.

– Е, на добър път тогава - селянинът сграбчи с же-лязната си шепа дланта ми и излезе в коридора.

– Дали някога ще се видим пак? Приятно пътуване и дано да стигнете благополучно - ръкува се с мене и доцен-тът, огледа изгорелите и опушени стени на купето, и излезе след селянина.

Не след дълго влакът спря и те слязоха на една го-ляма осветена гара, чието име не успях да узная. Аз отворих прозореца и им махнах за сбогом. Те също ми махнаха и се изгубиха в навалицата. Влакът потегли и аз останах сам в купето. Самотата и тишината ме ужасиха. Единият ми крак се вдърви, лявата ми ръка изтръпна. “Това са нерви!” - си казах и излязох да изпуша една цигара в кори-дора. Рядко пуша - само като съм напрегнат. По пътя дотук не запалих, понеже сърце не ми даваше да пропусна някой интересен разговор между моите спътници.

Запалих цигарата, а навън беше паднал такъв непро-ницаем мрак, сякаш слънце и светлина никога не бе имало. Изпитах атавистичен страх от тъмнината, какъвто сигурно са изпитвали нашите предци в първобитните си пещери.

Влакът летеше, все едно го гонеха легиони зли духове и той изобщо не можеше да спре. Спомних си за песента на Крис Риа “Road to hell“⁴⁶ и ме пронизаха студени тръпки, като че ли ножът на бившия затворник Ковчезлиев се раз-ходи по гърба ми в закачлив чарлстон.

Започнах да мисля за всичко онова, което видях в ку-пето и особено за анонимния спътник, стопил се пред по-гледа ми, за графомана и Звяра, за сектанта.

“Какво става с тоя народ? - се запитах. - Болен ли е, луд ли е или какво? Откъде това фантазьорство у него? От-къде тая злоба един към друг и яростна непоносимост? Из-питва ли той истинска нежност и любов или само пресмята на дребно еснафски изгоди със съмнителна стойност, които да го крепят, както някога колоните са крепяли античните храмове, докато рухнат или суеверието - фанатичните бо-гомолци, докато прогледнат.”

Потънал в размисли, не усетих кога в коридора по-край мене започнаха да тичат насам-натам разлютени хора, които си говореха сами.

– Той ще ми каже на мене кой съм аз! Аз ли не знам кой съм? Каквото мога аз и каквото съм открил… - задъх-ваше се от възмущение охранен, плешив господин.

– Кучка парясана, тя ще ми говори за честност! Чун-ким не знам каква е гювендия! - мърмореше пъпчива се-лянка с две кошници в ръце: едната със заклана гъска, а другата - пълна с яйца.

– Мошеник корумпиран! Той си мисли, че не се до-сещам как го направи оня палат в село Дюля! Почакай, раз-бойнико, аз знам къде какво да говоря! - пенеше се грохнал старец с единия крак в гроба.

И неочаквано всички започнаха да се блъскат един в друг, да се удрят и да се бият, а някой отчаяно пропищя: “Аз открих истината! Аз знам къде се намира Бог! Пуснете ме! Аз съм наследникът на Ванга!” Но градушка от тежки удари се изсипа върху гърба му.

Изведнъж сред юмруците и ритниците се намесиха няколко не толкова шумни, но явно по-ефектни удара и след малко аз забелязах как кожени палки се размятаха над главите на пътниците и няколко униформени полицаи се развикаха:

– Всички в купетата си! Разпръсквай се! Хайде, раз-пръсквай се!

И както уверяваха пътуващите да се разпръскват, по-лицаите взеха да им слагат белезници и да ги свързват по купетата един за друг, а белезниците на първия и осмия за-копчаваха за дръжките на вратите. Така целият вагон, а мо-же би и влака се оказаха навързани като “три синджира ро-би” и не можеха да помръднат.

Тълпата се укроти и настъпи тишина, в която се чу-ваше само щракането на белезниците. Щом стигнаха до мен и разбраха, че съм сам в купето, полицаите закопчаха само едната ми ръка за дръжката на вратата. После отми-наха.

След около половин час влакът спря и аз успях да ви-дя, че всички те слязоха на една малка полутъмна гара и локомотивът потегли отново с бясна скорост.

“Ами белезниците? - подскочих аз. - Какво е това? Какво са намислили?”

Всички във вагона се бяха укротили, а някои вече хъркаха, закопчани като домашни кучета пред къщи. Ето това е българският бунт. Една сопа по главата е достатъчна да го озапти начаса. Може би защото, както твърдят някои наши народопсихолози: “Българинът е поет на тялото”. (“Кожата му е много скъпа” - превеждам аз.)

Настана гробовна тишина. Тишина и мрак. А влакът летеше - истинска хала. Вече не спираше на никакви гари. Струваше ми се, че ще се понесе направо в небесата, като приказния юнак върху гърба на орела, извеждащ го от “долната земя”, и ще изостави тази бедна планета, натежа-ла от полулудите човекоподобни същества, напомнящи за яхусите на Гъливър⁴⁷.

Бях много неспокоен и чувствах, че става нещо не-редно. Обзе ме панически ужас и страх. Бръкнах със свобод-ната си дясна ръка в джоба на сакото си и извадих оттам кламера, който винаги носех със себе си. Успях със зъби да изправя едната му страна и я вкарах в ключалката на бе-лезниците. Имах известен опит от дружбата си с един клю-чар и касоразбивач, мой съсед, който изкара три години в затвора за своето изкуство, но сега неговите уроци ми помог-наха. Завъртях два пъти кламера надясно, веднъж наляво, белезниците щракнаха и аз освободих ръката си. Оставих ги да висят на вратата, бързо я отворих и хукнах по коридора към локомотива. Зад мене някой дрезгаво извика: “Еврика!”, а друг му отвърна: “Глупак!”. И всичко пак утихна.

След пет вагона се добрах до локомотива и косите ми настръхнаха. Машинист нямаше и влакът си летеше без-целно в тъмнината, оставен на произвола на съдбата. Не знаех какво да правя и няколко мига стоях като вцепенен. В локомотива нямаше никой, освен две полуголи жени, също завързани с белезници една за друга. По вида им раз-брах, че са мъртво пияни и полицаите са се възползвали от тях, а после са ги оставили тука, като са видели, че са почти невменяеми.

Въртях се, въртях се, също “като змия в тиган” (не знам защо се сетих за приказката на селянина), и така им завидях - на него и на доцента, че слязоха от прокълнатия влак, ядосвайки се на себе си за пословичната си мудност.

А влакът летеше, летеше като луд. Чудех се какво да правя. Не можех да го управлявам, а това, че нямаше ма-шинист ми говореше за някаква зловеща обреченост. Тога-ва се заоглеждах около себе си и зърнах една голяма черна книга. Отворих я с треперещи ръце и я запрелиствах, а влакът продължаваше да препуска в нощта, гневен като кентавър.

Когато реших да я разгледам внимателно от самото ù начало, очите ми останаха широко отворени. На първата страница беше едро изписан стихът на Данте: “Lasciate ogni speranza!” (“Надежда всяка тука оставете!”)⁴⁸, а под него изрисуван черен Звяр със “седем глави и десет рога; на роговете му имаше седем корони, а на главите му - бого-хулни имена”.⁴⁹ Отгърнах тази титулна страница, прозвучала ми като присъда, а на втората прочетох следното: “Условия за членство в СТАКАТО и Лицемерния съюз. Тези условия важат за homosapiens от всякаква “възраст, класа, пол и занятие”⁵⁰.

Попрелистих дебелата конвенция за “правата на чо-века”, но никъде не срещнах и думица за неговата правда. А когато той за своята правда грабне ръждясалата брадва, писък се вдига до небесата, че се нарушавали човешките му права. Неговата правда била заложена в конвенцията за “правата” му, ратифицирана от продажни правителства и изваяна със сълзите (крокодилските сълзи!) и сополите на представителите от всички “велики сили”. Къде им е вели-чието още никой не знае. Може би трябва да попитаме Хи-рошима и Нагасаки.

Но да не се отклоняваме от черната книга. Както я разгръщах, неочаквано попаднах на скица на влака ни. Това ме удиви и от жегата в локомотива няколко капки пот капнаха върху листа, над който се бях надвесил.

Потърсих купе № 5 и видях точната му схема, както и кратки справки за пътниците в него на английски език. И колко бях смаян, щом на първо място съзрях моето име, кое-то от скромност ще означа с Х. “Господин Х” е от една ка-тегория хора - пишеше в книгата - която е изключително опасна за правата на човека. Той е лоялен човек и верен приятел. Не угодничи, не се подмазва, беден е, а като връх на всичко е и патриот. Много проницателен, но се прави на луд. Типичен Хамлетов синдром. Наследник на изчезва-щата родолюбива, жилава и трагична българска интели-генция. За разлика от псевдоинтелигентите, които вмири-саха страната, но не мръднаха от нея, както и ония, които я напуснаха, за да се върнат надути като балони, той не е свикнал да служи, нито да се кланя на никакви чужди докт-рини. Вълк-единак - враг на държавата, враг на народа, враг на демокрацията, на президента и премиера, но най-вече враг на самия себе си. Ликвидирането му е задължително 800%.”

Плувнал в студена пот, отгърнах следващата страни-ца. В този миг настъпих някакъв твърд предмет и се наве-дох да го вдигна. Оказа се също книга, но по-малка, с нор-мален формат. Вероятно полицаите са я преглеждали, до-като проститутките са се трудили на колене пред тях, а пос-ле са я захвърлили, заедно с полуголите жени. Заглавието ù беше: “451 градуса по Фаренхайт”⁵¹ и сякаш вулканична лава потече от това заглавие, и не само потече, но ме обля с непоносима жега.

На следващата страница в голямата книга, която от-ново взех да разглеждам, продължаваше подробното опи-сание на всеки един от спътниците ми. Най-напред бяха представени сектантът с момчето. “Гълъбин Шабанов - 53 годишен. Дългогодишен сътрудник на ДС. Последователен и безкомпромисен борец срещу заблудите на православна-та вяра, незаменим съратник на Лицемерния съюз в стре-межа му към интернационалното обединение на хората и създаването на единна световна религия. За целта да прок-ламира предимствата на всички други религии, и особено на езическите източни култове, в противовес на ортодок-салната църква и да привлича все повече верни бойци и праведни души за нашата кауза. Никодим Цонкин - 20 го-дишен. Сирак. С основно образование. Честно, но наивно момче. В замяна на това е верен до гроб спътник на Гълъ-бин Шабанов и наш безкористен служител. За разлика от вожда си, той въобще няма представа за историческата ро-ля, която му е отредена в борбата ни за светлото бъдеще на човечеството. Така и трябва. Двамата не подлежат на лик-видация.”

Още повече се ужасих. Въпреки горещината, чувст-вах сърцето си като във фризер. За каква ликвидация ста-ваше дума. Къде и кога? И как може един малоумник да бъде сътрудник на службите ни за сигурност, надежда за СТАКАТО и влизането ни в Лицемерния съюз? В каква държава и в какъв свят живеем? Откъде дойде тая повсе-местна лудост? По отношение на нея се оказах прав и в буквален смисъл. И Гълъбин, и момчето бяха пациенти на психиатричната клиника ХХL в столицата. Но с психични проблеми се оказаха и почти всички от моите спътници в купето, с изключение на доцента по философия и селянина. Естествено и анонимният ми извънземен спътник, който никъде не фигурираше. Явно не беше регистриран от зем-ните власти. Може би тези, комуто той служеше, да бяха невидимите, но истински владетели на жалката ни планета.

Ето как бяха характеризирани философът и селянинът: “Ивайло Незнакомов - 45 годишен, доцент по филосо-фия в NN-ския университет. Много ерудиран, но напълно безопасен и безполезен, защото не е действен. Типичен ин-телектуалец от най-безобидния вид. Предпочита да потъва в собствените си светове и съвсем забравя за този, на който пребиваваме и чиито пълноправни господари сме ние. Той не ни е потенциален враг, а мъченик за възвишена кауза не може да стане по гореспоменатите причини. Не подлежи на ликвидация. В никакъв случай да не му се дава билет за по-следната спирка, понеже такава няма.”

“Какво значи това? - подскочих аз, смазан от черно подозрение. - Тоя влак няма ли да стигне в София? А тогава закъде пътува? Къде отиваме ние?”

Погледнах пак навън, ала не видях нищо. Никъде светлина, никъде звук. Мъртвило. Но какво става? Едва се-га започнах да се досещам защо всички пътници бяха с бе-лезници на ръцете, защо слязоха полицаите, защо… По съ-щата причина, поради която слязоха доценът и селянинът от влака, както и сектантът с момчето. По същата причина поради която бях закопчан и аз с белезници в самотното си купе. А защо бях оставен сам? Но това бе очевадно - за да не бунтувам останалите. О, господи!

Нямах много време за маене, трябваше да пред-приема нещо. Трябваше да бягам от обречения влак. Пър-вото, което си помислих, беше да събудя останалите и да им кажа какво ги очаква, но още в първото купе те така ме изругаха, че ако не бяха с вързани ръце, сигурно щяха да ме убият. Във второто и третото купе даже ме ритнаха в ко-ляното и слабините, и аз се отказах да ги спасявам. Но ма-кар и в смъртоносна опасност любопитството ми надделя.

Не е за вярване, че любопитството ми се оказа по-силно от всичко, по-силно от страха. “Чакай да погледна набързо - рекох си - тая книга докрай и ще бягам.” Върнах се в локомотива, където проститутките продължаваха да спят на пода, като две розови свине.

Пак отгърнах книгата за “правата на човека” и взех да я преглеждам отзад напред. Ето какво пишеше на последната ù страница: “Всички тия пътници са потенциални бунтов-ници. А бунтовниците имат само един път - към вулкана, към Везувий. Към оня свят.” Накрая беше изрисуван един изплезил се език, а над него - рога. Отстрани вертикално шест пъти бяха изписани сричките “ха-ха”, като калиграф-ни японски йероглифи.

Запрелиствах с неспокойно любопитство листите и на всяка следваща страница съзирах изплезения език с не-ясните йероглифи. Погледът ми препускаше по черната книга, както влакът препускаше по релсите: “Димитър Ко-лев Чолаков - селянин, петдесетгодишен. Съвсем обикно-вен човек. Малко лукав. Работлив и издръжлив, но безопа-сен. Не е цел на нашата спасителна операция.”

Следващата страница гласеше: “Калина Щерионова Дръндарова - на 48 години - и Милена Петкова Дръндарова - на 20 години, майка и дъщеря. От десет години двете бо-ледуват от тежки пристъпи на психастения с халюцинацио-нен синдром. Обекти на нашата “дълбинна буря”.

Друга страница (вече нямам никакво време): “Теме- нуга Лотова Караинджова - на 50 години. Увлича се от окултното… много школи… двама любовници - единият на 30, а другият на 26 години… контакти с висшия разум… да отиде при него, за да го види отблизо… и да остане с абсо-лютния дух във вечен и неразривен контакт.”

“Майка България”: “Йовка Димова Елефтерова. Бив-ша учителка по литература. Изоставена от годеника си, а после изнасилена от трима негови приятели. Навсякъде хо-ди с една оса, кръстена на нея. Напълно обречена. Патриот-ка. Заради това - към вулкана.”

“Музата на “Сергей Есенин”: “Елена Пеева Каравело-ва. Жена с минало. Много обича да общува със знаменито-сти. Кокетка. Тъй като в кафето ù отсядаха всякакви кул-турни дейци, наш човек, който се представяше за Сергей Есенин, изкопчваше всичко от нея, което ни бе необхо-димо. Понеже знае много излишни неща - към вулкана, който не е толкова зноен, колкото нейните страсти.”

И накрая нашият гений: “Яне Жечев Емайлов. Типи-чен циклофренен синдром с мания за преследване. Графо-ман. Опасен е, защото въпреки заболяването си, мисли или поне се опитва да го прави. Да мине през огъня.”

Това беше горе-долу всичко, което успях да прочета и узная за своите спътници. Накрая на книгата беше изрису-вана пентаграма с изобразен в нея човек с разпънати ръце и крака, както в знаменитата скица на Леонардо да Винчи, а под нея шестоъгълната Соломонова звезда, съставена от два вклинени един в друг триъгълника, горният от които представляше Бог, а долният - Неговото земно отражение. Това беше образ на проникването на духа в материята, на Твореца, любуващ се на своето творение, част от което бе-ше и Той самият. “Както е горе, така е и долу”⁵². Зад Соло-моновата звезда беше изваяна пак тя, но вече с друго тъл-кование, като тантричен знак. Двата триъгълника в него представляваха проникването на мъжкото в женското на-чало, тяхното сливане в сексуалния акт. Те вече символи-зираха двата различни начина на окосмяване на генита-лиите у мъжа и жената във върховния миг на космичен ек-стаз и безвремие, мига на сътворението.

Най-отдолу черната книга беше подписана от прези-дентите на СТАКАТО и Лицемерния съюз, чиито имена не успях да разчета, а върху тях един огромен червен печат с изображението на Звяра, чиято уста бълваше надписа 666, а под него, подобно знак от римско летоброене, беше напи-сано ХХL.

Пантографът застърга по електрическите жици и от-горе над главата ми някой избоботи: “Да се обади маши-нистът на влак № 666 в посока Везувий.” Везувий! По дя-волите! Погледнах трите шестици, нанизани като куршуми в устата на Звяра, и сърцето ми спря. Грабнах микрофона пред себе си и като заслоних с длан очите си от двата за-слепяващи ме плафониера, извиках с цяло гърло:

– Без паника!

Пантографът отново застърга и в пълен унисон с него колоосите на локомотива запяха “сатанински строфи”⁵³. Скоростомерът показваше 200 км/ч, а аз стисках зеления контройлер и се чудех как да укротя влака.

Докато се чудех, пред мен на дъгообразния метален пулт светна червена лампичка, после остър пронизителен звук огласи кабината и локомотивът, отчаян астматик, за-почна да се задъхва и да диша тежко. Отпред под фаровете със свистене излизаше пара, сякаш влакът беше в баня. Ско-ростта падна на 150 км/ч, но той продължаваше да пре-пуска в тъмнината. Отворих плъзгащия се прозорец вляво и свежият въздух погали обжареното ми лице. Пот течеше по мене. Чудех се какво да правя, докато не съгледах едно ка-фяво “менгеме” до себе си. По надписа на него разбрах, че е спирачка. Дръпнах лоста, насочен срещу мен като показа-лец, и колелата на локомотива застъргаха по релсите, коло-осите запищяха от болка, а пантографът, същински вълк, зави протяжно. Влакът се разтърси като епилептик и де-райлира. Най-после го спрях. Отворих вратата на машината и в мрака навън видях само парата, която изпускаха отпред под фаровете два маркуча, провиснали като черва.

По говорителя някой зловещо се развика: “Влак № 666! Никой да не мърда! При вас идват военните отряди на миролюбивата организация СТАКАТО и на благодетелния Лицемерен съюз на охранените и охранявани народи! Всички ще бъдете спасени! Никой да не мърда!” Как ли можеше някой да мръдне с белезниците на ръце? Какъв ци-низъм!

Хукнах да убеждавам спътниците си да бягат от про-кълнатия влак, но те явно много обичаха експериментите и така се бяха влюбили в миролюбивата военна организация СТАКАТО и в благодетелния Лицемерен съюз, че пак ме прогониха с ругатни. Най-после, обезверен и отчаян, че ще ги спася, аз побягнах, препъвайки се из разни бурени и хра-сталаци, като се опитвах да се измъкна по-далеч от дерай-лиралия влак. Тъмнината беше непроницаема и тишината я правеше апокалиптично заплашителна. Докато се лутах из храстите над главата си чух дрезгав глас на двигатели. Два хеликоптера с черни надписи “СТАКАТО”, осветени с чер-вени лампи, кръжаха над мен. Те бръмчаха също като два огромни торни бръмбара. Сниших се и легнах на земята, за да не ме видят. Тревата беше влажна и миришеше на блато, но аз не смеех даже да дишам. Двата хеликоптера се за-въртяха няколко пъти над пухтящия влак и кацнаха отст-рани като го пронизваха с огнените си очи. Понеже бях скрит в тъмното, можех да виждам всичко съвсем ясно.

От хеликоптерите слязоха десетина войници на СТА-КАТО в маскировъчни гащеризони, напълно пригодни за безжалостната война срещу “тероризма”, нахълтаха във вла-ка и се опитаха да запалят осветлението му, но то промъж-дука за миг и угасна. Те запалиха прожекторите си (всеки един от тях носеше голям прожектор на кръста си), започ-наха да оглеждат пътниците и да ги броят. Последните се разшаваха и с радост посрещнаха своите “спасители”, защото в това отношение имаха стара традиция. “Спасителите” обаче нямаха намерение да им свалят белезниците или да ги измъкнат от влака. Те ги заслепяваха в очите с прожекторите си и започнаха... о, не искам да си спомням… започнаха да им бият инжекции по най-примитивен начин. Вдигаха иглата към светлината и я забиваха като копие в бедрата, ръцете или гърба на пътника. От прожекторите сенките на войниците растяха, а иглите заприличваха на великански шишове, като стрели на кроманьонци. Отначало пътниците се развикаха, жените се разпищяха, но после се разпяха и полека-лека заспаха дълбоко и непробудно. В тишината чувах само мощното им хъркане.

Спасителният отряд на СТАКАТО побърза да се качи на хеликоптерите сред неизменните си реплики “Come on!” и “Fuck you!”, и да изчезне.

Пак настана мрак и тишина. Докато трая инжектира-нето на съгражданите ми, успях да преброя шестнадесет вагона. Значи над сто души вече имаха честта да изпитат неизказаното милосърдие на международните спасителни ор-ганизации. Качих се отново на влака и опипвайки стените на коридорите като сомнамбул, аз влизах от купе в купе: виках, крещях и псувах, но никой не ми отговаряше. Подобно лото-фагите⁵⁴ по пътя на Одисей, тези хора бяха забравили всич-ко: себе си, земята си, близките си. Международните емисари на бъдещия Нов ред, борците за демокрация, антропофагите, за които пророчески предупреждаваше Достоевски⁵⁵, бяха изчислили до съвършенство своите злодеяния.

Доста се лутах из влака като в гробище и щом се уве-рих, че усилията ми са безсмислени, аз слязох и пак потъ-нах в мрака. Някъде далече съзрях огнената черта на хори-зонта. Зазоряваше се и скоро щеше да настъпи новият ден. Той ме завари в един самолет, който летеше към България. След няколко часа бях у дома.

Много години минаха оттогава. Наложи се да ми леят куршум, а после да отида на няколко психоаналитични сеанса, за дойда що-годе на себе си. Нямах представа какво се беше случило с мистериозния влак № 666 и с обречените му пътници. Имах чувството, че са потънали в подземното царство и отдавна са в света на сенките. Естествено не бях далече от истината и това го разбрах с още по-потресаваща мъка в един жарък летен ден, докато си четях вестника в кафенето на Неделчо Ямата в Поморие. Докато аз четях, Неделчо Ямата само повтаряше зад бар-плота:

– Кафето трябва да е черно като нощта, силно като любовта и горчиво като смъртта!

Денят беше ленив и кафенето се пълнеше с хора. Повечето се връщаха от плажа.

Преглеждах небрежно шокиращите новини, много от които журналистите най-безсрамно сами бяха съчинили, за да се купува вестникът. Спомних си за Звяра и ледена тръп-ка мина през сърцето ми. На страница 20 прочетох нещо, на което не бих обърнал внимание, ако към него не бяха при-ложени снимките на разни златни вещи. Хвърлих бегъл по-глед към заглавието на статията и ледената тръпка отново прониза сърцето ми: “Сензационни разкрития в полите на Везувий. Италиански специалисти откриха… влака… затрупан с вулканична пемза… лапили и прах… скелети… ня-колко накита… белезници.” Очите ми се премрежиха, но въп-реки това успях да разгледам внимателно вещите, които “италианските специалисти” (специалисти по какво?) бяха изровили изпод вулканичните напластявания. Първата сним-ка беше на масивен златен кръст с дебел синджир. Веднага в съзнанието ми изплува развълнуваната възвишена дама в нозете на гнуснавия гуру. После погледът ми се спря върху шест златни пломби, чисти и лъскави, и аз се сетих за клеч-ките за зъби, вибрациите и Лоте, припкаща като овчица по поляните на бюргерска Германия. Но Лоте веднага беше из-местена от дълги замайващи бедра, завършващи под бежова пола и обсипвани с целувки от русокосия хубавец “Сергей Есенин”. След една от жарките му целувки на страницата на вестника изпадна златна запалка с пакет “More“. До поета на руското село огромен нож, но от нашето българско село, усмъртил някога бивола на Йовчо Крушата и разсякъл на две даото, “което не можеше да бъде назовано” и около което мъдруваха двама китайски философи. Не липсваше разбира се и позлатената пръчица, където се курдисваше пчеличката Йо, единственото живо същество, спасило се вероятно от огнения ад, понеже се е промушило между ситния вулканичен прах, а освен това не са могли да му надянат белезници. Накрая се мъдреха атрибутите на нашата “художествено-творческа интелигенция” - “златната” четка на художник Банатски, както и позлатената писалка с рамките от очилата на необхватния гений Яне Емайлов, пресякъл съзнанието ми, гонейки Звяра заедно с няколко “изплашени баби”, като ”луди, луди жаби”. Попрегледах статията, но буквите плуваха на вълни на вълни и ме обливаха с вулканична лава, сякаш вибрациите на двете дами, майка и дъщеря, вече покойници, ги завихряха по посока на часовниковата стрелка и обратно, сякаш адски ветрове издухваха буквите наляво и надясно и те се клатушкаха, като водорасли в морето.

– Кафето трябва да е черно като нощта, силно като любовта и горчиво като смъртта - все така монотонно пов-таряше Неделчо Ямата.

Представих си много ясно картината на загиващите пътници, целия ужас, изписан по лицата им, както в прочу-тата картина на Карл Брюлов - “Последният ден на Пом-пей”⁵⁶. Чувах хъркащите им стенания, задушаването от про-никналия в дробовете им изгарящ вулканичен прах, кривенето на омаломощените им тела, сгърчените им от болка китки, оковани в белезници, нозете им, които ровеха пепел-та и затъваха все по-дълбоко в нея. А може би просто не са се пробудили, вдървени от инжекциите, тъй както индусите упояват с наркотично питие жената, обречена да изгори на кладата заедно с мъртвия си съпруг. Когато буквите престанаха да се вълнуват и се успокоиха, а аз избърсах очите си, успях да прочета следното: “Влак № 666, пътуващ за гара К. е бил затрупан при изригване на вулкана Везувий. В него са пътували хора от третия свят, народ, подложен от СТАКАТО и Лицемерния съюз на невероятни експерименти. Макар надарен и талантлив, този народ е твърде опасен поради ред причини:

1. Прекалено е твърдоглав

2. Даже и да изглежда наивен, съвсем не е такъв

3. Всички империи, които са го поробвали, са напуснали посрамени сцената на световната история

4. Не се поддава на никакви определения и характеристики

5. Прекалено е издръжлив

6. Не иска да бъде кочината на Лицемерния съюз и на- стоява за достойно място в него, но Съюзът не е съгласен с тази кощунствена претенция.

 

15. Тайното послание

Онази част от него, която е най-неблагонадеждна, тоест мислеща, по решение на милосърдното СТАКАТО и сърдечния Лицемерен съюз, трябва да мине през Везувий. Ако някой оцелее от огнената му прегръдка, то ние ще по-мислим дали да го приемем като почетен наблюдател в Ли-цемерния съюз към 2222 година. Би било добре да имаме поне един индивид, чието семе ще ползваме за нашите опи-ти по клониране. Това предложение подлежи на продъл-жителни и уморителни дебати. Засега обаче от разкопките на специализираните ни служби и археолозите, такъв ин-дивид все още не е открит, защото всички пътници във влак № 666 са имали номера на белезниците си, а всички белезници са запазени и идентифицирани. Липсва само една, но такъв процент на неоткриваемост е допустим, като се имат предвид екстрените обстоятелства около вулкана.” Накрая единият от археолозите - месер Джовани Андреа - го избило на поезия и той написал:

 

“И влакът се изгубил

в пожара на Везувий”.

Друг един, служител на специализираните служби ме-сер Пиетро Росильоне - безспорно остроумник, се опитваше небрежно да пофилософства: “Защо именно през Везувий ли? Защото в него сме сигурни сто процента. И до днес Пом-пей и Херкулан⁵⁷ са руини. В неговото подножие е роден и Джордано Бруно⁵⁸, изгорял на клада заради своето твърдо-главие, който е от същата еретическа порода като тоя народ. Тук наоколо се е крил и техният предтеча - тракиецът Спартак, сътворен от същата корава и непокорна пръст ка-то тях, нещастен гладиатор, раздрусал така силно Римската империя, че тя едва се съвзела след метежния му бунт. Освен това при вулканично изгаряне смъртта настъпва мигно-вено. Още древният философ Емпедокъл⁵⁹ е знаел това, ко-гато е скочил в лавата на Етна, изтерзан от непостижимост-та и загадката на света. Лукреций Кар⁶⁰ обаче твърди, че той е скочил, за да докаже, че е бог и не е пропуснал да го възхвали със следните стихове:

Великий Емпедокъл, таз пламенна душа,

взе, че скочи в Етна и бързо изгоря.

Дори безсмъртният Хораций е отбелязал този фило-софски подвиг:

И тук ще припомня

как Емпедокъл, поет сицилийски, загинал: понеже

искал да мине за бог, хладнокръвно в горящата Етна

скочил. Нима ще попречим поет да умира свободно?⁶¹

Не, няма на никого да попречим! Напротив - ще им помогнем с каквото можем. Един народ, за да стане досто-ен за свободата си и за вниманието на могъщия Лицемерен съюз трябва да мине през огън.”

“Много сме си патили ние тука, на тоя ветровит кръ-стопът от заговорите на разни лицемери” - казах си аз, но все пак дочетох “дълбокомислените” думи на “специализирания служител”:

Даже техният национален поет в предчувствие за съдбата на племето си, е написал:

Във свойта черна ризница от лава,

сърдит край синьото море, един,

стърчи Везувий - мрачен исполин,

и с гъстък дъх небето замъглява.⁶²

Друг един фантазьор от същия тоя народ бленувал пък в “сън за щастие”⁶³, че Бог и България били “единство в двойна плът”⁶⁴. Патриот човек! Ама като изяде Везувий плътта на България, Бог пак един ще си остане, а Той е в плен на нашите банки. Тогава ще го видим ние Него, ние - децата на Сатанаил. И други влакове отвсякъде, от всяка точка на земното кълбо, ще летят към Везувий, и към Етна, и към Великия Огън на Цивилизацията и на Новия ред… Ако един-единствен се беше спасил, можехме все още да помислим, но сега…”

Затворих вестника и въздъхнах. Но нали аз се спа-сих? Аз бях жив. Единствен аз останах от тоя обречен влак, аз съм длъжен да спася своя народ, аз съм частица от него, аз съм отговорен пред Бога. Но нима може да се вярва на Лице-мерния съюз или пък на СТАКАТО? И какво пак надвисва над нашата родина? Каква ли буря ù е подготвил Всевишният? На какви ли изпитания ще я подложи? Не ù ли стигаха реките от кръв, напоили земята ù, пожарите и жертвите, ос-лепените Самуилови войници и баташките мъченици? Какво пак искат Сатанаил и лукавите му деца? Не, аз трябва, аз съм длъжен да отида в тоя Лицемерен съюз! Да отида както Иисус отишъл в Синедриона при коварния Кайяфа, както патриарх Евтимий се явил в стана на Баязид, както пророк Даниил слязъл в ямата с лъвовете⁶⁵. Щом оцелях, щом аз се спасих, значи може да се спаси и народът ни, и другите народи, целият свят може да се спаси от Новия ред. Тъмните сили, въртяли бесовските си хора над утробата на майка България, над утробата на цялата земя не бива да забравят че “нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба”⁶⁶.

Аз отивам, отивам при лицемерите…

И тъкмо когато повиках апетитната сервитьорка, за да платя сметката и да си отида, внезапно се разрази вих-рушка, като въздишка на Везувий, изтръгна ми вестника от ръцете и го отнесе нанякъде. Стана тъмно, вятърът ме за-въртя насам-натам, блъсна ме в стените на кафенето, плес-на един шамар на бармана, издигна ме нагоре в небесата и ме бухна о земята. Ужасен, аз отворих очи, огледах праз-ното купе и… се събудих. Разтърках си очите с дясната ръ-ка, защото лявата ми беше изтръпнала. Навън слънцето ве-село се смееше, а аз бях сам. Както вече казах, беше за-душно. Значи съм сънувал, значи всичко това го няма – ня-маше ги моите налудничави спътници, нямаше ги СТА-КАТО и Лицемерния съюз, даже Звяра го нямаше. Сърцето ми запя ода на радостта, по-възвишена и оптимистична от тази на Шилер и Бетховен. Значи не съществуваше целия този кошмар - не съществуваше Пешо Бивола, нито Яне Емайлов, нито майка България. Не, всъщност как така? Майка България се беше ширнала пред очарования ми взор: тя дишаше със зелените си долини, овощни и розови градини, с гордия си Балкан.

“А слънцето пак пече ли, пече”⁶⁷.

Както казах, беше задушно. Реших да отворя прозо-реца без да се страхувам, че ще стане течение, но това се оказа невъзможно, защото не можех да стана. Изтръпнала-та ми лява ръка не искаше да се подчини. Изгледах я раз-дразнен и се втрещих - на нея бяха надянати белезници и аз бях прикован за купето, както Прометей към скалите на Скития⁶⁸. Извиках от гняв и яд, но вагонът беше пуст, а влакът бясно летеше - без цел и без посока.

 

 

 

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

 

¹ Кришна(санскр., букв.: „черен” или „тъмносин”) - синоним на безкрайното пространство на вселената. Бог Кришна е най-почитаният герой и най-известното божество на индийската митология. В „Махаб-харата” той е ярък образ, а като „Божествения” наставлява Арджуна в „Бхагавад-гита”, прочутата песен на индуизма.

² Гопите (санскр., букв.: „девойки-пастирки”) - доячките от Вриндавана, другарки и почитателки на Кришна.

³ Чайтания Махапрабху (1485-1534) - велик светец и духовен водач. Изтъкнат учен, който внезапно се отрича от света и става страстен по-читател на Кришна. Екстатичната му любов към бога е насочена както към грешници, така и към светци, независимо от тяхната каста и вяра.

⁴ Травестит (фр.<лат.) – лице, което изпитва ненормална, извратена склонност към обличане в дрехи, характерни за противоположния пол.

⁵ Транссексуален - човек, който определя себе си и желае да бъде приет от обществото като представител на противоположния на неговия пол по рождение. Той също така желае да промени и тялото си в съответствие с пола, към който се самоопределя. Подобна физическа промяна основно включва приемане на хормони и операция за смяна на пола. Въпреки че съществуват редица генетични, хормонални и психологични теории, причините за транссексуалността все още не са известни.

⁶ Говардхана - бог Индра много се ядосал, когато момчето Кришна уверило баща си и пастирите от Вриндавана да не му принасят жертви, защото бил полубог. Разярен, Индра изпратил цяла армия облаци да потопят Вриндавана. Излял се проливен дъжд и хора, и животни отишли при Кришна да го молят за помощ. Тогава той вдигнал с кутрето на лявата си ръка хълма Говардхана и приютил всички под него като под чадър .

⁷ Индра - небесен бог, представляващ персонифицираната атмосфера. Във Ведите той е най-великият бог; не е обаче „нероден”, а има баща и майка. Управлява бурята и праща дъжда, светкавицата и гръмотевицата. Негово оръжие е светкавицата, която държи в дясната си ръка.

⁸ Атлас (грц. „носител”) - титан или морски великан с необикновена сила, владетел на западните земни предели и на морето. Наказан пора-ди участието си в битката на титаните срещу върховния бог Зевс да крепи върху раменете си небесния свод.

⁹ Бени Хил (1924-1992) - Алфред Хоторн Хил, известен като Бени Хил, е английски комедиен актьор, придобил популярност с телевизи-онната поредица „Шоуто на Бени Хил”. Хил използва името Бени за-ради кумира си Джак Бени, американски комик.

¹⁰ Оргион, Олимб и Мултитруп - Оргион е алюзия за „приятелския кръг” Орион, Олимб за кръга Олимп, а Мултитруп - за мегакорпорацията Мултигруп. Названието Олимб може да бъде отнесено и до първия кръг на ада, т.нар. „Лимб”, за който пише Данте в своята „Божествена комедия”. В него той помества душите на праведниците от Стария завет, на умрелите некръстени младенци и на невинните езичници.

¹¹ Кришна Говинда (санскр.) - често използвано обръщение към Кришна, с което се изразява идеята, че той е познавач на земята и сетивата и закрилник на кравите (го означава както „крава”, така и „земя”).

¹² Лао Дзъ (кит. букв: „Древен учител”) - според преданието Лао Дзъ е съвременник на Конфуций (VІ в. пр. Хр.). Той бил архивар в двора на царя на Джоу. По това време става срещата му с Конфуций. Тя се опис-ва често, но не може да бъде смятана за исторически факт. Поради раз-дорите в царския двор Лао Дзъ се отказва от службата и се отправя на запад. На прохода Сиенгу той се среща с пазача Ин Си, по чиято молба написва съдържащата 5000 знака Даодъдзин.

¹³ Конфуций (Кун Дзъ, Кун-фу Дзъ) (551-479 г. пр. Хр.) - Конфуций е латинизираното име на Кун Дзъ. Той е основател на първата китайска философска школа, чиито идеи определят живота в Китай, Япония и Корея чак до ХХ век. Конфуций си поставя задачата да спаси застрашените от упадък идеали на древността. Той формулира по новому и систематизира идеите, съдържащи се в класическите текстове.

¹⁴ Дòшите - това е най-обобщено определяне на типа тяло. Трите доши, съставляващи аюрведическия тип тяло, са Вата, Пита и Кафа. Вата-до-шата се свързва с вятъра и управлява всяко движение в тялото – от трептенето на гласните струни при говор до циркулацията на кръвта през сърцето. Пита-дошата се асоциира с огъня и управлява метабо-лизма и храносмилането. Кафа-дошата се определя и разглежда като „произлизаща” от водата и земята. Тя „управлява” структурата на тя-лото до ниво клетки. В зависимост от степента на влияние на всяка до-ша се определя и принадлежността към дадения тип тяло.

¹⁵ Системата Аюрведа - в букваленпревод Аюрведа означава „знание или наука за здравето”. Ведическата наука за човешкото здраве е ос-нована на разбирането за неразривната връзка между човека и приро-дата. Мнозинството изследователи в областта на медицината причис-ляват Аюрведа към най-старите и ефективни системи за природна ме-дицина в света. Счита се, че нейното начало е поставено преди повече от 3 000 години.

¹⁶ Лечебните методи на г-жа Лидия Ковачева (1914-2002) - българска природолечителка, оставила в наследство своя система за лечебно гла-дуване. „Няма неизцерима болест, но има неизцерими болни - обичала да казва тя. - Това са глупаците, хората с предразсъдъци. Интелигент-ните хора се лекуват, простите - не.”

¹⁷ Sturm und Drang (нем. букв: „Буря и натиск”) - литературно движение в Германия през 70^-те години на ХVІІІ век. Творчеството на писателите от него е отразило ръста на антифеодалните настроения, проникнати от дух на метежно бунтарство (Гьоте, Клингер, Лайзевиц, Ленц, Вагнер, Бюргер, Шубарт, Фос). „Бурните гении” способствали за подема на националното самосъзнание и изиграли водеща роля във формирането на немската национална литература, разкривайки ù живата стихия на народното творчество.

¹⁸ Лоте от “Страданията на младия Вертер” - по време на няколкомесечния си престой във Вецлар Гьоте се влюбил в годеницата на своя колега Кестнер - Шарлоте Буф. Поетът съумява да разплете съдбонос-ния интимен възел: през септември 1772 г. напуснал ненадейно Вец-лар, въпреки че стажът му не бил привършил и се завърнал във Франк-фурт. Романът «Страданията на младия Вертер» (1774), несъмнено е плод на преживяванията на Гьоте от онова лято във Вецлар.

¹⁹ “Геният и злодейството са несъвместими” - цитат от трагедията на А.С.Пушкин“Моцарт и Салиери” (1831).

²⁰ Дао (кит. букв: „път”) - централно понятие на даоизма. За пръв път метафизическо значение Дао получава в съчинението на Лао Дзъ Даодъдзин: там то е всеобхватният Първи принцип, лежащ в основата на всички явления. То е действителност, от която възниква вселената и която Лао Дзъ поради липсата на адекватно понятие нарича Дао. Битието е функция на Дао, небитието е негова същност. То е Великото Ед-но, в което отпадат всички противоположности.

²¹ «Общественият договор” (1762) - произведение на Жан-Жак Русо (1712-1778). Според Русо моралният порок и несправедливостта се появяват от социалното неравенство и произтичащата от това зависимост на един индивид от друг. За да се смекчат тези злини е необходимо да се установят човешки закони, които третират индивидите еднакво и дават на всеки член на обществото гаранция за свободно гласуване по всички закони.

²² “Дао, което може да се назове не е постоянно дао…” – в глава І от Даодъдзин на Лао Дзъ се казва следното: „Дао, което може да се назове, не е постоянно Дао. Име, което може да се именува, не е постоянно име.”

²³ Никой излъга и циклопа Полифем(грц.) - най-известният от цик-лопите. Той нехаел за предсказанието на гадателя Телем, че Одисей ще го ослепи. Повярвал едва, когато царят на Итака му извикал името си от своя кораб. Преди това, в пещерата, докато го черпел с вино, Одисей го убеждавал, че се казва Никой.

²⁴ Софизъм (грц.) - формално и привидно правилно, но невярно и измамно по същината си съждение; умозаключение, построено върху преднамерено некоректно приложение на логическите правила и опе-рации.

²⁵ Минотавър (грц. „бик на Минос”) - получовек-полубик, рожба на противоестествената страст на Пасифая, съпругата на критския цар Минос, към пратения от Посейдон морски бик. За да прикрие позора на своя дом, Минос го затворил в средата на построения от Дедал Лаби-ринт и го хранил с хора.

²⁶ Цитат отСергей Есенин - поемата „Черният човек” (1925 г.).

²⁷ Парса (ит.>тур.) - възнаграждение на музиканти, събирано от публиката.

²⁸ Хекимин (ар.>тур.) - лекар.

²⁹ Цитат отЕлин Пелин - разказа „Напаст божия”(1904).

³⁰ Йо (грц.) - красивата дъщеря на арголидския речен бог Инах, която Зевс обикнал, но поради ревността на съпругата си Хера я превърнал в крава. Хера обаче не престанала да я преследва чрез един жестоко жилещ я стършел, като вселила в гърдите ù безумие. Измъчвана от него, Йо се озовала в Египет, където Зевс чрез докосване с ръка ù възвърнал човешкия образ.

³¹ Герои от приказката на А. С. Пушкин - „Приказка за цар Салтан, за неговия славен син и могъщ богатир княз Гвидон Салтанович и за прекрасната Царевна Лебед” (1831 г.)

³² Пишкùн (тур.) - опитен, сръчен, изпечен.

³³ Цитат отМиряна Башева (1947) - “Из моминския ми дневник”.

³⁴ Неточен цитат от стихотворението„Пръска злато хладната луна...”(1925) от Сергей Есенин.

³⁵ Nevermore (англ.) - „никога вече”. Известният рефрен от стихотворението на Едгар Алън По „Гарванът”(1845).

³⁶ Мадам дьо Стал (Жермен Некер дьо Стал) (1766 – 1817) - френска писателка. Има бурна житейска съдба и своенравен характер. Книгата ù „За литературата” (1800) я прави европейска знаменитост. Двата ù любовни романа: „Делфина” (1802) и „Корин” (1807) нямат художест-вена стойност. Във великолепната си книга „За Германия” (1810) мадам дьо Стал за пръв път въвежда понятията класическа и романтическа литература.

³⁷Айседора Дънкан(1877-1927) - американска танцьорка от ирланд-ски произход, считана за основателка на модерния танц. Тя внася в танца естественост, спонтанност и свобода по модел на античните гръцки фигури. Танцува боса, покрита само с няколко воала. През 1922 г. се жени за Сергей Есенин, който е убит през 1925. Тя го последва две години по-късно, загивайки при нелепи обстоятелства във Франция..

³⁸ “Постоянно думаю о тебе” (рус.) - постоянно мисля за тебе.

³⁹ Махабхарата (санскр. букв: „Великият епос (за борбата) на потомците на Бхарата”) - вторият наред с Рамаяна и най-обемист мону-ментален героически епос на индуистите, съответно на индийската ли-тература. Състои се от 106 000 стиха, разпределени в 18 книги. За негов автор се смята митичният мъдрец Вяса, но между V в. пр. Хр. и ІІ в. сл. Хр. без съмнение по това произведение са работили много автори и „организатори” (санскр. вяса).

⁴⁰ Калевала (фин. букв: „Страна на героите”) - финска епопея, съставена от Елиас Льонрот(1802-1884) по откъслеци (т. нар. руни), събрани между 1834 и 1847 г. сред финландските селяни. Подредбата, а с това и структурата на „Калевала” е негово дело и лична заслуга. През 1849 г. той я издава такава, каквато я знаем днес - с петдесет руни и близо 23 000 стиха. Началната и последната песни на епоса са дописани от него.

⁴¹ „Тоя Звяр е Антихристът” - споменатият в библейската книга „Откровение на свети Иоана Богослова” Звяр е апокалиптичен образ, когото екзегетите отъждествяват с Антихриста - човек на беззаконието, син на погибелта, който се явява в края на времената. Личното му име е закодирано в числото 666, скрито по Божия воля с особено премъдри цели, и само бъдещето време открива наименованието на злия враг на Иисус Христос и Неговата Църква.

⁴² Цитат от Откровение на свети Иоана Богослова, гл. 12, ст. 9.

⁴³„Вече откриха тайните на генома” – тук става дума за проекта „Човешки геном”.Геномът е цялата ДНК на един организъм, вклю-чително неговите гени. Той представлява пълният набор от кодирани инструкции за създаването и поддържането на дадения организъм, това е генетичната матрица на човека. В момента се приема, че човешкият геном наброява 30 хиляди гени.

⁴⁴Крионика - експериментален метод за увеличаване продължи-телността на човешкия живот. Той се изразява в замразяването на чо-века след неговата смърт, за да може един ден със средствата на моле-кулярната медицина организмът му да бъде възстановен. В научните среди няма единно мнение за този процес, наречен крионика, и придо-бил популярност в САЩ още в края на 60^-те години. Около 100 души са замразени в момента в частни американски клиники.

⁴⁵В романа си„Наследниците”(1955) големият английски писател Уилям Голдинг (1911-1993) разкрива сюжетното действие, чувствата и мислите на героите си през погледа на първобитните хора, стремейки се да предаде тяхната уникална психика. Един доста смел и сполучлив литературен експеримент.

⁴⁶ “Road to hell“ (англ. ”Път към ада”) - популярна песен от британския музикант и изпълнител Крис Риа (1951).

⁴⁷Яхусите на Гъливър - в страната на Хоинъмите Гъливър, героят на Джонатан Суифт(1667-1745) от романа му „Пътешествията на Гъливър”(1726), попада на много странни и грозни същества, които го посрещат с явна недоброжелателност. Те имат дълги и извити нокти, които им помагат да се катерят пъргаво по високите дървета, откъдето поръсват смаяния пътешественик с изпражненията си.

⁴⁸ Цитат от„Божествена комедия” на Данте Алигиери - кантиката „Ад”, песен ІІІ, стих 9.

⁴⁹Цитат отОткровение на свети Иоана Богослова, гл. 12, ст. 3.

⁵⁰Цитат от стихотворението наИван Вазов „Левски” от цикъла „Епопея на забравените” (1882).

⁵¹ “451 градуса по Фаренхайт” - популярен роман от американския писател Рей Бредбъри (1920).

⁵² “Както е горе, така е и долу” - в окултната литература в горната част на Соломоновата звезда е изобразен Бог, а в долната - вечният му опонент и противник Сатаната. Това означава дуализъм и равновесие във вселената. Един от най-сложните гностични символи на алхимика Василий Валентин, живял през ХІV-ХV век в Ерфурт, под чието име се е криел неизвестен монах-бенедектинец.

⁵³ „Сатанински строфи”(1988) - роман от английския писател с индийски произход Салман Рушди (1947). Книгатапредизвиква силни противоречия в ислямския свят и е забранена в много страни. Иран-ският аятолах Рухола Хомейни обявява автора ù за вероотстъпник и за убийството му е определена наградата от три милиона долара. През 2007 г. тя е вече 11,4 милиона долара.

⁵⁴ Лотофаги (грц. „лотосояди”) - митическо гостоприемно племе, обитавало либийското крайбрежие на Африка. Хранело се с плода на дървото лотос, а който вкусвал от него, забравял миналото си. Когато част от спътниците на Одисей вкусили от него, не искали да се връщат по домовете си. Героят насила ги върнал на корабите и ги завързал на борда с въжета.

⁵

29. Тайното послание

5 Антропофаги (грц. „човекоядци, канибали”) - пророческите предупреждения на Достоевски за антропофагите можем да открием още в неговите „Зимни записки за летни впечатления” (1863), където той пише: „А при това и тук има същата упорита, глуха и вече застаряла борба, борба на смърт между общозападното лично начало и необходи-мостта макар и как да е да свикнат да живеят заедно... макар и в мравуняк да се превърнат, но само да се наредят, без да се изяждат едни други - инак ще станат антропофаги!”.

 

⁵⁶ Карл Брюлов (1799-1852) - руски художник. Автор на много картини, някои от които са големи живописни композиции. По-известни негови картини са: „Последният ден на Помпей” (1830-1833), „Обсадата на Псков” (1839-1843), „Автопортрет” (1848) и др.

⁵⁷ Помпей и Херкулан - на 24 август 79 г. сл. Хр. със страхотен грохот се разцепил върхът на вулкана Везувий, в чиито основи се намирали цветущите градове Херкулан и Помпей. Миг след катастрофата над Херкулан връхлетяла лавина от вулканична пепел, лава и пороен дъжд, която задръстила улиците. В това време, в съседния Помпей всичко за-почнало с тих дъжд от вулканична пепел. Градът бил обгърнат от за-душливи серни изпарения, а от небето падали парчета пемза, някои от които тежали килограми. Къщите се срутвали и погребвали под разва-лините ужасените обитатели. Трагедията продължила 48 часа.

⁵⁸ Джордано Бруно (1548-1600) - италиански философ. Развива системата на Коперник, като приема, че вселената е безкрайна, а Слънцето е само една от безбройните звезди. Бруно е неустрашим разобличител на суеверието и схоластиката. Заради своите възгледи е преследван от католическата църква и инквизицията. След като прекарва осем години в затвора, е изгорен на клада в Рим.

⁵⁹ Емпедокъл от Аригент (на о-в Сицилия) (ок. 490-430 г. пр. Хр.) - древногръцки философ материалист. Поради широките му познания по философия, музика, поезия, медицина и физика, съвременниците му го считали за магьосник. Според преданието той се хвърлил в горящия кратер на вулкана Етна, та те, като не намерят никаква следа от тялото му, да повярват, че се е възкачил на небето. Но вулканът изхвърлил не-говите сандали непокътнати и така бил разкрит.

⁶⁰ Тит Лукреций Кар (ок. 99-55 г. пр. Хр.) - римски философ и поет. Автор на поемата „За природата на нещата”, в която застъпва атомистиката на Демокрит и Епикур. Целта на своята философия той виж-дал в това да покаже пътя към щастието, което е постижимо от лично-стта, хвърлена във водовъртежа на обществената борба. Средството за освобождаването от страхове е усвояването на учението на Епикур. Според него душата е смъртна.

⁶¹Цитат от„Поетическо изкуство” на римския поет Квинт Хораций Флак(65-8 г. пр. Хр.), живял по времето на Октавиан Август. Сред не-говите „Писма” (20-14 г. пр. Хр.) особен интерес представлява „Послание до Пизоните”, по-известно като „Поетическо изкуство”, където поетът излага своите възгледи за литературата и литературното творчество.

⁶²Цитат от стихотворението „Везувий” на Иван Вазов - от стихосбирката му „Италия” (1884)

⁶³ ”Сън за щастие” (1906 г. ) - стихосбирка от Пенчо Славейков.

⁶⁴ ”Бог и България - единство в двойна плът!” - стих на Пенчо Славейков от поемата му „Кървава песен” (песен V - „В черква”) (1911-1912).

⁶⁵ Пророк Даниил и ямата с лъвовете (библ.) - Даниил е един от че-тирите големи пророци (VІІ в. пр. Хр.). При мидийския цар Дарий той бил на голяма почит. Това възбудило завист у велможите, които при-бягнали до хитрост, за да го погубят. Те уговорили царя да издаде за-повед, че който през следващия месец се моли на друг човек или бог освен на него да бъде хвърлен в лъвовата яма. Даниил нарушил запо-ведта, молейки се на своя Бог. Велможите донесли за това на Дарий, който го хвърлил в ямата с лъвове.Но Даниил останал невредим. Зарадван, царят го освободил, като хвърлил там враговете му, които веднага били разкъсани от зверовете.

⁶⁶Цитат от поемата „Септември”(1924) на Гео Милев.

⁶⁷ Цитат от Христо Ботев - баладата „Хаджи Димитър”(1873).

⁶⁸ Както Прометей към скалите на Скития - Прометей (грц. „прозорливият”) бил титан, брат на Атлас. Той откраднал огъня от Олимп и го дал на смъртните, с което много разгневил Зевс, който искал да унищожи напълно човешкия род. Гръмовержецът поръчал на Хефест да прикове Прометей на скала в Кавказ до безлюдната скитска пустиня. Титанът увиснал на скалата - денем орел му кълвял непрекъснато черния дроб, който всяка нощ отново израствал. Негов освободител бил героят Херакъл.