Все си мисля, че познавам хората около мен, а и домашните любимци като природа. Поне моето куче Роро, а и няколко рошави създания на мои близки и приятели.

Оказва се, че това не е вярно. За хората отдавна съм се убедил. Колкото до питомците – май и не подозирах.

Разказвам ви нещо от моя опит. Житейски и професионален. Вече съм в пенсионна възраст, но навика да ровя из старите архиви си остава. Обичайната практика в криминалистиката е след изтичане на законната давност, случаят разкрит или не да отива в архива. И много от тези случаи там са именно неразкритите престъпления.

За да бъде решен един случай е необходимо да има повдигнато обвинение. Дори само по подозрение. Или дори, когато извършителят е известен и е задочно обвинен, поради укриване.

Много пъти с отдавна забравени дела и нерешени престъпления се справяме именно така. Но аз работя предимно по кражбите. Половината случаи си остават нерешени. Страшно звучи, нали? Особено за пострадалите.

Всички знаем, че най-големият процент заемат битовите кражби.
Но да се върнем към това, което искам да ви споделя :

Седя си аз в кабинета и сърбам чай, просто не съм любител на кафето. Разсъждавам дали е възможно да разреша един случай. Дошъл съм по-рано от началото на работния ден и вътрешно горя от ентусиазъм. Ставам от стола, малко нисък за бюрото и оправям гънките на омачкания си панталон. Протягам ръка към шкафа до прозореца и взимам наслука една от папките. Поредният случай. Заобикалям по стрелката на часовника и се натъквам на огледалото, преди отново да се настаня удобно на меката мебел.

Поглеждам към изображението си. Откривам, че съм посивял още повече, късата коса е силна прошарена. Не съм за изхвърляне – ми минава през ума. Дарин Митев, сини очи, и среден ръст, ненатрапчиво присъствие. Даже колегите ми казват, че ако си мълча дълго, могат и да не се сетят за мен. Собственик съм на едно куче – улична порода, но явно поне единият родител е бил с култивиран произход. С кучето се имаме отдавна . То е пораснало доста за пет години, а ми казаха, че това може да е две-трети от това, което ще израсте. Дано не е вярно. Домът ми е малък, а белите му са големи. Това означава още поразии…

След това разсейване се връщам на бюрото, предварително свалям лятното сако – през юни още от ранна сутрин се усеща вече прииждащата жега – и го мятам небрежно на съседния стол. Отварям папката и какво да видя? Неразкрито джебчийство. Странна история. И всички следи по случая водят към … най-добрия приятел на човека.

Естествено това куче си има и собственик, но никой до момента не е разбрал явно кои са те. Въпросният „извършител“ се оказа някакво сравнително едро куче, чието описание съвпада напълно при всички пострадали. Почти чисто черно, с малко бяло на опашката и на челото, точно над очите.

Въпросният клептоман проявявал странен вкус … към дамски чанти. Направо ги отмъквало. Първоначално жертвите били предимно жени, но по-късно имало и неколцина мъже.

От материалите по дело не става ясно дали кучето е имало съучастник в лицето на своя господар, но със сигурност е придобил богат опит.

В случай, че срещне съпротива, четириногият крадец откъсва поредната плячка – оставяйки поредния притежател само с дръжката като мил спомен.

Има само една „оцеляла“, т.е. успяла да опази своята дамска чанта.

Търся с очи в документите връзка с тази жена, но видях само адреса и името ѝ. Веднага въртя по вътрешния телефон на Методи, моят колега при такива случаи.

• Мето, Дарин съм – и веднага добавям – Митев, че при нас името Дарин се среща точно три пъти. – Не знам какво се случва, но от делото на кражбите с куче, липсва телефона на жената…

• Коя жена? – ме попита веднага Методи.

• Тъкмо да ти кажа, не ме остави да довърша…

Продиктувах му номера по делото и казах: Светлана Горанова, години 68, адрес Гео Милев, блок 8, но телефон няма.

• Ако не притежава мобилен, то поне стационарен ми трябва – му казах.

• Окей – отвърна Мето в негов стил – ще поровя и ще ти звънна. Но понеже ще бъда в архива ще ти върна обаждане на мобилния.

• И правилно – вметнах аз. - Често излизам от кабинета си.

Чакам и разглеждам снимките на бюрото ми. Първата бе на жена ми, почина когато някаква неразумна шофьорка я блъска на заден докато паркира. Прерязала ѝ някаква артерия или вена. Останах си сам, бяхме женени от около две години само, три месеца и шест дни. Това го изчислих няколко пъти, за да съм сигурен. А тя беше красива жена, с кестенява коса на едни завъртулки, както казваше моята баба. Само дето не бе накъдрена, а просто с чуплива коса, очи като моите, но по-бистри, сякаш някой бе сипал повечко вода. Обичахме се, но нея отдавна я няма. Не успяхме и деца да имаме.

На другата снимка, виждам – рошавия си приятел – Роро, с бялото над очите и на опашката. Има нещо в неговия поглед, но поне ме чака сега в нас. Иначе умира да лежи до мен на дивана, само дето не пие бира като мен.

Докато разглеждам неговата снимка, нещо ми хрумна за миг и веднага се изгуби. В този миг ми звънна мобилния.

• Дарине, - оказа се прав, рече Мето. – Дамата няма мобилен телефон, а съм готов да ти продиктувам стационарния. Записваш ли?

• Пиша – рекох и отсякох.

Записвам и повтарям телефона, но някак не бързам след това да звънна. Странно е някак, какво ли ме очаква, дали ще науча нещо важно.

Не ми стигна чая с ябълка и джинджифил и се отправям за още един такъв. Наистина колегите ми се чудят защо избягвам кафето. Знам ли?

Моята Мила обичаше, пиеше поне по две-три на ден. Аз понякога заради нея. А сега ми се струва, че никога не съм пил. Толкова отдавна не вкусвам.

След половин час аз вече освежен решавам да не звъня на Светлана Горанова, а да отида на адреса. Жената е пенсионерка – предвид годината на раждане. А и личният контакт дава повече и възможност да откриеш нещо.

Решавам, ставам и поглеждам през прозореца. Въпреки ярката светлина в стъклото се отразява и моят корем. Отпуснах се нещо, си казвам. Не че не виждах това и в огледалото, но сега едрата фигура ми се направо натрапи.

Разкарвам образа си от мислите и се качвам в паркираната служебна кола. Тръгвам за Гео Милев и се надявам да намеря нещо там в разговор със Светлана.

Двайсет минути по-късно стигам на адреса. Звъня и задържам с пръст звънеца на Горанова, ей така да разбере че е важно. Входната врата с чип, гледам и видео наблюдение имат. Изведнъж чувам слаб, остър глас.

• Ало, кой?

• Светлана Горанова търся. Вие ли сте? Дарин Митев от криминалистите. По случая от преди години, когато куче се опитва да ви отмъкне чантата. Бихте ли отворили, аз ще се легитимирам.

Дамата се прокашля и вече с по-уверен глас ми каза:

- Даа, заповядайте! На третия етаж в ляво. И не звънете, а почукайте. Звънецът горе прекъсва, а асансьорът на моя етаж не винаги се отваря, но поне живея на сравнително нисък етаж.

Съгласявам се и се качвам нагоре. А жената, приятна. Сложи чай, макар че ѝ казах, че съм пил два, предложи и бонбониера. Е, беше наистина на половина празна, но явно тук идват и други гости.

• Аа, ще ви задам няколко въпроса. Какво си спомняте от този случай?

Дамата се почеса във високо стегната си прическа във формата на кок, сякаш някаква немирна мисъл се бе вкопчила там, вместо насекомо.

• Вървя си аз от Университета през градинката покрай булевард „Васил Левски“ и изведнъж едно куче черно и рошаво ме атакува. Но не мен. А като захапа чантата… А тя ми бе любима, италианска, бяла и кожена. Донесох си я от едно пътуване ескурзионно. И тогава бе началото на лятото. Ама, може и по-късен етап да е било. Аз започнах да си я дърпам , но то стана агресивно и като оголи едни едри зъби и заръмжа.

• Нещо повече за него?

• За кучето ли? Ми черно. Средно голямо. Но не мога да преценя, какви едри екземпляри съм виждала само.

• В описанието казвате, че е рошаво. – В този момент в паметта ми изникна образа на Роро, че той отговаря на всичко казано за кучето. Пъдя тази мисъл веднага, а Светлана ми отговаря.

• Тогава така ми се видя, козината ли му беше настръхнала ли… мокро ли бе? Не знам.

• А каква порода? В доклада не е упоменато да сте казали.

• Аз не ги знам породите. То си мислех, че поне хорските знам, ама и това не е вярно – усмихна ми се тя.

Аз отсреща направо се засмивам. В този момент ми хрумна нещо и направо отстрелях с думи:

• Случайно да сте запазили въпросната чанта? От доклада разбрах, че вие единствена си опазвате собствеността и няма откраднато нищо.

• О, да. – без да мигне ми отвърна дамата – нали ви казах, че ми е любима, наистина е пострадала, но стои в килера. Няма ли други на които да са намерили чантите след това? Много странно. А кой ли е собственика? И как си избира многобройните жертви?

А аз седя срещу нея и немея – та тази жена задава резонни въпроси, а дори след малко ще видя и чантата, единствено оцеляла засега.

• Може ли да ми я дадете за определен период въпросната чанта? Наистина минало е време, но да я изследваме подробно и пак ще я върна.

Дамата се съгласи доста неохотно, но ми връчи с известна доза тържественост обекта на нашия разговор. Бяла чанта от естествена кожа, която бе видимо доста пострадала от зъбите на кучето на места, но определено цяла.

Има и някаква емблема метална отпред, с червен кон върху нея. Или поне на мен ми заприлича така.

Благодарих на дамата, извиних ѝ се сам не знам за какво и си тръгнах с уликата. Връщам се в работата, а там вече ще я изследват.

Прибирам след това уморен в къщи, а моят Роро ме чака на вратата с нетърпение. Взел в уста даже и своята каишка. Гледа ме с едни очи, казва ми че иска на разходка.

А аз имам обичай – живея близо до Университета, та от време на време го пусках и сам да се разхожда в градинката именно където са ставали въпросните обири. Нещо се прокрадна в главата ми, но аз я отръсках от мислите и поведох кучето към полянките.

Не само Роро има нужда от разходка, аз не по-малко.

Водя го на повода аз, той не обича, но вече доста понаедря за изминалата година и май няма да го пускам вече, защото ще се плашат хората..

Покрай нас мина едно момиче в парка на около трийсетина години. Забелязах, че има хубава дамска чанта – кафява от истинска напа.

Наш Роро изведнъж като дръпна повода, чак се откъсна от накрайника в ръката ми. Впусна се тичешком и впи зъби в чантата на слисаното момиче.

А по-изненадан от мен нямаше.

Викнах след „рошавия звяр“, в какъвто се превърна моят приятел на четири крака. Поднесох извинения на слисаното момиче, та то едва не бе съборено в тревата от голямата топка козина която се опита да се стовари върху му. А там, между купчината пръст и някой друг боклук, струпана под едно дърво забелязах нещо.

Обадих се по телефона в работата и извиках дежурен екип.

И какво мислите? Това, което се подаваше и аз забелязах бе именно една каишка от чанта, откъсната и мръсна, захвърлена или заровена на това място. А когато по-късно с екипа сторихме нужното, се оказа че във въпросната дупка или направо яма са множеството чанти със скъсани, или направо без дръжки. Натрупани една върху друга, вещите си бяха вътре и не се оказаха докосвани.

Всичко това бе много странно, защо Роро направо пощуря, кой бе тайнствения крадец?

А какво се оказа ли? Някой, определено не аз самият, набелязваше дами или господа, които носят чанти и когато те са оставени настрани ги намазва с някаква месна смеска, от която кучето направо пощурява /имайки предвид и Роро/, то се впуска да захапе плячката и направо къса чантата от дръжката, бяга с тях и ги заравя на мястото, което вече открихме. Защо именно тук, това още не знам, тепърва ще изследваме следите по бялата чанта на Светлана Горанова, та даже ще направим и отливка от зъбите на моето вярно куче. То се държа твърде подозрително, но щом и едно кротко четириного може да подивее, при това по кожени дамски чанти, не знам какво да кажа. И защо именно куче- крадец?

 

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/1305-2026-10-14-13-06-58