Не възнамерявах да задълбавам в посланието на Данте. Стори ми се в него момент напълно ясно и ярко и в общ, и най-вече в личностен план. „АД”… ад – рекох си – ще се оправям някак. Ще имам време да се занимавам с научна работа. Марчинов ми гарантира това. София е близо до Правец. Няма да остана „прост учител”. По-дълга стълба ме очаква тука. Не бягството е моя крайна цел… Така си хортувах и се подкрепях така в него момент, без да подозирам, че Данте ще настоява да каже още нещо на литературния (Слънчев) човек у мен…

***

Впрочем дали същият ден, в който влязох в библиотеката или дни след него през ноември 1987 г. – не помня вече, но помня, че към единадесет часа вечерта превключих по навик телевизора на втора национална програма. Пускаха тогава по нея (по „Ефир-2”) късно вечер някои предавания, които излизаха добронамерено и премерено „вън” от идеологическите рамки на Партията. (А и само три телевизионни програми можехме да гледаме тогава – две на Българската национална телевизия и една на Съветската). Така попаднах на предаване – дискусия между английски писатели на тема „Данте”.

– „Който не е чел книгата на Данте – рече един от писателите, с поглед, отправен към зрителя – той все едно, че не е живял на тази Земя.“

***

Така започнах да живея в Правец – с Божествената комедия на Данте, чиито стихове във времето все повече и повече наподобяваха неговата слънчева стълба, която, ако не се поддавах на плътта – а аз често се поддавах – трябваше успешно да изкачвам с моя невидим Учител. Въобразявах тогава, че той не би могъл да бъде друг, освен единствено и само човекът от Усойна с име Радомир – човекът със слънчевото лице, когото бях срещнал като дете-ратай в едноименната гора край махала Долни Дупини, Тревненски Балкан, и когото описах в подробности в първия том на тази моя достоверна история …

***

Всъщност, късно осъзнах какво още е трябвало да ми каже и покаже Данте и то не без косвеното участие на Партията, която здраво държеше да си остана за назидание единствено и само „прост учител” в Правец и зорко съблюдаваше изпълнението на тази своя повеля. Не допусна например да публикувам една своя научно-практическа разработка в научно-методическото списание „Обучението по география”, която възнамерявах във времето да превърна в дисертация. Индикация за това бе за мен фактът, че пряко действащите редактори на списанието одобриха за печат статията ми (не ме бяха забравили като автор на научно-практически разработки по проблемите на обучението по география през изминалите шест-седем години, в които ми се налагаше пряко да служа верно и предано на Партията) и обещаха да я публикуват, ала впоследствие същите ми казаха, че „по идеологически причини” редколегията, в която участвали и научни работници от СУ „Климент Оридски” и от Научно изследователския институт по образованието „Акад. Т. Самодумов”, я отхвърлила. А съдържанието на статията ми под заглавие „За прилагане на народопсихологическия подход в обучението по география на страните” и до днес, според порасналата ми вече самооценка, е актуално, а в съответствие с формата на задължителното мислене в ония наши „комунистически” години е и защитена с „марксистко-ленниски постулати и критерии за истинност”…

***

Пак по идеологически причини Партията с нейната „Държавна сигурност” ми подложи крак (този път бях известен за това от човек – „далечен” мой сватовник, служещ на самата ДС) да се прехвърля през 1988-89 г. на работа като преподавател по методика на обучението по география във Великотърновския университет. И там – както и в Свищов преди седем-осем години от него момент – бях приет с отворени обятия от декана на историческия факултет проф. Плетньов (към който факултет беше и катедра „География”). Професорът беше твърд и искрен в думата си пред мен и пред колегата ми Иван. Хареса ме за преподавател още като ме видя, а след като и разговаряхме, рече: „Тук ще си!”.

***

Впрочем пак заедно с моя русенски другар Иван, който беше зам. директор в Правец, решихме да кандидастваме за работа в Търново. Причината за това бе фактът, че доц. Марчинов се преобрази пред очите ни. Властта в Центъра го хипнотизира и го превърна в свой образ и подобие така – както и мнозина други бях виждал как веднага се превръщаха в адови изчадия, когато се сдобият с власт. Заряза обещанието си (а също и едногодишния си опит в Центъра) да осигурява възможности за научното израстване на преподавателите по линия на научните изследвания (НИС) във ВУЗ. Това накара сума млади великолепни преподаватели да напуснат филиала на ВМЕИ в Правец. Аз и Иван обаче бяхме тези, които предприеха първия опит. Иван сполучи във Великотърновския университет, а аз, като „идеологически неблагонадежден”, според волята на Партийната ДС – не. Трябваше да остана в Правец и да преживявам като „прост учител” социалния ад, който сам си предизвиквах с трансцедентния си полет към свобода и любов и който ми натрапваше Партията с образите и подобията на Алексов. Но вътрешно – колкото пъти се оказвах външно в непосилна за мен адова ситуация, толкова и пъти стиховете на Данте проблясваха като кълбовинна мълния в ума ми:

 

Духът постига всякога сполука,

ако не се поддава на плътта;

по-дълга стълба ни очаква тука,

 

          не бягството е твоя крайна цел.

***

Във Велико Търново се случи и една странна за мен среща. Изкачвахме се с Иван по стръмното стълбище от столовата, където бяхме хапнали по сандвич и пили по кафе, към корпуса на Университета и някъде към средата на стълбището един изключително светъл човек, слизащ надолу към нас, се провикна тържествено с поглед, отправен към мен:

– О, поетее, здравей!... Радвам се да те видя – добави после той като се изравнихме на едно от стъпалата.

– И аз се радвам – рекох му, – защото, както ми се струва, с теб не сме се виждали най-малко от хиляда години, и сигурно затова съм забравил името ти, как се казваш?

– Радко… Радко Радков.

– О, Радко, зная те, познавам те – доколкото и за нас, хората, важи казаното от Спасителя: „Думите, които ви говоря, Аз съм”… Зная поезията ти… А ти, ти откъде ме знаеш?

– Откъде ли!... Откъде!?… Подушвам… Всички поети по света си приличат… И се привличат… И се познават помежду си…

***

Впрочем не осъзнавах по него мое време, че Партията в усилията си да не допуска да се развивам по пътя на науката бе „избрала” за мен по-добрата алтернатива – да се изкачвам не по „тъмната стълба на научното познание”, чието изкачване „осветява постепенно всяко стъпало” и „не знае докъде ще стигне върха на стълбата”, защото „в него няма слънчева светлина, смисъл, Логос, осветяващ пътя отгоре”, а по стълбата на истинското познание, на „изначалното откровение на смисъла, на слънчевата светлина, падаща върху стълбата на познанието” (Н. Бердяев – из „Смисълът на творчеството”)… Тоест, все по тази слънчева стълба (на Данте) да се изкачвам, по която бях срещнал във Велико Търново и един от най-големите български поети, Радко Радков…

***

Да, така живеех и работех в Правец – с подкрепата на Данте – и така там ме свариха настъпващите в Източна Европа и в България „революционни промени”. Свариха ме със съзнанието, че Партията никога не е имала власт над слънчевата стълба (на Данте), която всеки може свободно и успешно да изкачва в себе си, „ако не се поддава на плътта”. Впрочем тъкмо тази духовна стълба (на Данте), която съм изкачвал несъзнавано и в Русе ми дава основание и до днес да мисля не само това, че не съм очаквал пасивно духовните и социалните промени в България, но и да се въобразявам това, че имам свой съществен принос за сгромолясването на комунизма като обществено-политически строй. Всъщност, това мое въображение за всеки друг би изглеждало налудно и пресилено, но не и за този, който вижда из от духовните си недра, че крепости, подобни на комунизма, се събарят преди всичко с духовни оръжия, приличащи на йерихонски тръби, и че едва след тяхната употребата (от йерихонските тръбачи), всички други външни средства – идеологически, политически, икономически, военни и тям подобни – дават резултати… вторични резултати…

***

Бил съм несъзнавано в Русе един от йерихонските тръбачи – служещ верно и предано на Партията, но и верно и предано (искрено!) отричащ из от духовните си дълбини нейните пагубни за духовното развитие на личността на човека стилове, методи и система на управление. Осъзнах обаче това (осъзнах своето искрено отрицание със силата на йерихонски тръбач) едва с настъпването на „революционните промени” в Източна Европа, които ме свариха в Правец. В Правец си дадох сметка и за едно от важните послания на съня, който бях сънувал в Русе през лятото на 1987 г. и който описах подробно в предишния си достоверен разказ – линията, приличаща на релсов път, над която стремително летях насън и която в близката далечина пред очите ми се прекъсна и се завихри в обратна посока. Беше „линията на Партията” в нейната политическа цялостност. Тя се прекъсна с трясък през ноември 1989 г. и маса хора безмилостно бяха изхвърлени по този начин с обезсмислен живот от нея. Такова чувство ме спохождаше и мен до към 2001 год. Мислех, че Партията не само беше ограбила и обезсмислила част от най-хубавия ми млад живот, но и продължаваше да върши същото като заробваше обществото ни по време на имитирания от нея „български преход към демокрация и пазарно стопанство”. Заробваше ни отново със своята измислена от библейски времена и налагана със заробваща власт от библейски времена сатанинска (липсваща в естеството човека) „алтернатива” – „хляб или свобода”. Напомням това, което казах по-рано – измислена е тази „алтернатива”, защото и хлябът е наш, личен!, и свободата е наша, лична! След 2001 год. обаче (след преживяван до същата тази година мой вътрешен бунт срещу интелигибилните български небеса – бунт, който, ако е рекъл Господ, ще опиша в един от следващите мои достоверни разкази) ми се наложи да осъзная, че Животът е цялостен и че в него – както го виждам в едно мое стихотворение – всичко се струпва в мига като клада / и пак във мига като дим се разпада.

В този миг!…

***

Осъзнах обаче и това, че и в струпването, и в разпадането си Животът е цялостен. Осъзнах го с помощта на слънчевата стълба (на Данте), която и до днес изкачвам и която няма как да не се състои от слънчеви стъпала, а и няма как точно заради това тя да не е цялостна, а и точно заради това няма как в своята цялостност тя да не води едновременно към Рая и Ада. Такъв е парадоксът на познанието в същата тази стълба, но в същото време е и такъв – всяко стъпало от нея е едновременно и равнище на духовна цялостност, и е самата духовна цялостност… Така ние (по стъпалата на слънчевата стълба) сме нея самата – самата духовна цялостност…

***

Всъщност, горният мой мисловен израз не е същинския парадокс на слънчевата стълба. Нейният същински парадокс е доловим само в мига на Живота, доловим е само като мигновена сублимация на духовна цялостност тук и сега…

***

Всъщност, ето, вижда се, зная това, зная горното, ала и това мое знание никак не ме ползва и никой не може да се възползва от него, защото то не е сублимация на духовна цялостност тук и сега.

Впрочем сублимацията на духовна цялостност става в мига на ситуацията, в която сме вплетени и чрез която фактически сме, и чрез която фактически можем да направим крачка нагоре по слънчевата стълба (на Данте). Тя именно, сублимацията на духовна цялостност, е истински наш непосредствен и същевременно непреднамерен мигновен акт на творческо познание, акт на мислене без мисли. И именно тази светкавична сублимация на духовна цялостност е наше духовно оръжие, наша ерихонска тръба, наш двуостър меч, който обаче, както е казано в древно-индийския епос „Рамаяна”, „няма дръжка” и затова трудно може да се хване и развърти „с десница мъжка”. Казано е и в Откровение на св. Йоан (1:16), че този „двуостър меч” е езикът Господен. В Него Слово и Дело е едно. Тоест сублимацията на духовна цялостност е мигновен творчески акт – стъпало от слънчевата стълба (на Данте), което предпоставя ново ниво на духовна цялостност, ново стъпало и нова крачка нагоре по същата тази, осветявана отгоре (Бердяев) наша слънчева стълба…

***

Но има и друго. Загатнато е и то в свещените книги, ала се узнава само от личен опит. От личен опит се узнава, че самонадеяното боравене с това духовно оръжие е изключително опасно „дело” за човека и че ако същото оръжие е ерихонска тръба, то тя може да проглуши собствените му уши и да събори собствената му духовна крепост, а ако е двуостър меч без дръжка – да отреже собствената му глава. Още по-опасно за човека става това духовно оръжие като се вземе пред вид и факта, че ни грози явна опасност от сгромолясване от духовната стълбата (на Данте), от тази духовна стълба, която е в нас и която опитваме да изкачваме и която всъщност е самата парадоксална духовна цялостност с нейните обособявани от нас самите равнища на духовна цялостност. И тази опасност е винаги налице. Налице е дотолкова, доколкото е налице и плътта ни, без която, инак, не можем да се развиваме духовно тук, на Земята…

***

Всъщност, известно е от духовния ни опит, че ако се поддаваме на плътта, на плътските си страсти, то ние губим по такъв начин от погледа си (замъглен от тези страсти) своя духовен водач, своя духовен Учител – Животът, който „ръководи” в безусловна творческа свобода изкачването ни по същите тези равнища на парадоксалната духовна цялостност – равнища които, иначе, сами постигаме чрез мигновена сублимация на духовна цялостност, чрез мигновен творчески акт.

Как ни ръководи Животът?

Ръководи ни чрез свои повратни за свободно тълкуване от нас послания. Ръководи ни още чрез задаване на препятствия и изпитания по същите тези постигани от нас равнища на духовна цялостност. Задава ни препятствия и изпитания, които можем със сигурност да преодоляваме, ако не се поддаваме на плътта. А ако се подаваме на плътта, на плътските си страсти, тогава можем и да се сгромолясаме от слънчевата стълба (на Данте), да отпаднем от нея, от собствената си духовна цялостност. В такива случаи истината за самото наше сгромолясване от собствената ни духовна стълба може да се узнава само от личен опит и може да се открива само на човек, който по милост Божия е оцелял духовно след подобно свое сгромолясване. А ако трябва да бъда точен – човек, който е преживял духовно сгромолясване, може да сподели тази своя истина за себе си само със самия себе си и може да я изповяда истински само пред своя духовен Учител, пред Бога, който е Пътят и Истината, и Животът и който именно по такъв начин е истинският наш духовен Учител. Така мисля сега, но и това мисля, че тези мои мисли са вторични образувания, отпадъци от преживяно равнище на духовна цялостност – стъпало от собствената ми слънчева стълба…

***

Ето, тъкмо така и точно заради това споделям сега само със самия себе си, че дадох – без помен и от помисъл да върша това – свой духовен тласък в полъха на духовните промени в Източна Европа и в България от осемдесетте години на миналия век и че тъкмо така се озовах като неопитен сърфист на гребена на дълбоката вътрешна вълна на същите тези промени.

Впрочем сторих това именно така, несъзнавано, главно в творчеството си, а също и в обемистото писмо, което външно пишех и адресирах до Партията (в лицето на Дарова), а вътрешно – до самия Бог. Всъщност, нека да повторя, а и да доуточня – това мое писмо бе инстинктивен духовен отклик на литературния човек у мен с име Любомир срещу потреса, който преживях след „другарския разговор” с Венев и най-вече след недругарския разпит, който Алексов от името на партийната ДС проведе с мен в управлението на окръжната милиция в Русе. Споменах вече, че след същия разпит всичко, което смятах тогава за правда и истина в нашето социалистическо общество се срина като купчина пепел в мен. Споменах и това, че след същия този разпит видях самата Партия като безлично сатанинско чудовище. Видях и това, че то беше хипнотизирало и обсебило и самата Дарова и сигурно затова, пишейки писмото си до нея, визирах и Бога като свой адресат. А посланията ми в писмо с двама адресати, както вече определих по-рано, няма как да не са били крайно наивни и объркани. Затова сега не мисля, че техните съдържания оформяха тогава тласъка, който дадох от себе си за духовните промени в България, а виждам, че онова, което породи този тласък у мен в процеса на написването на писмото е всъщност духовната енергия, която изригваше като вулкан из от духовните ми дълбини с едно огнено, с едно искрено отрицание на всичко онова, което ни заробваше в живота и което по своята същност не беше нищо друго, освен натрапена ни „отгоре” комунистическа власт. И тази енергия на същото това мое огнено и искрено отрицание, което се раждаше в него момент (а и преди него – в творчеството ми) дълбоко в сърцето и в душата ми, няма как извън обърканите ми послания да не я насочвам и споделям (съзнавано или не) със самия Бог – алфа и омега на всичко. Та, там именно, в дълбините на духа, съм действал – както сега си въобразявам – със силата на духовните оръжия – на ония духовни оръжия, които, според откровението на св. ап. Павел, „не са плътски, а са силни пред Бога за събаряне на крепости”. (Коринтяни, 10:4-5) Из между тях – както сега ми изглежда – най-много съм разчитал както на двуострия меч без дръжка, на истинското Познание (осветляващо духовната стълба на Данте), така и на Вярата, на живата представа, че нищо от това, което става в нашето лично и социално битие – добро или зло, – не става без съучастието на Бога (с или без допускане от Него). Нямах тогава разбиране за Любовта като съвършено духовно оръжие, като съвършен познавателен акт в неизмеримите и неизразими тайнствени простори на свободата...

***

Всъщност, през седемдесетте-осемдесетте години на миналия век действах в себе си и разкривах в себе си „собствените” си сблъсъци – политически, социални, духовни – както ми е дадено и както умеех да върша това. А и мисля – винаги така вътрешният Слънчев човек у нас изразява себе си – както умее и както всъщност го казва и пее Поетът у Вапцаров: „Ето – аз дишам, работя, живея и стихове пиша (тъй както умея).” И мисля сега с помощта на Вапцаров, който е един от големите български йерихонски тръбачи, че именно стиховете, оплодени от духа на Истината в сърцата и в душите ни са истинския тръбен глас, които излиза от йерихонските тръби и който с откровението на Истината в себе си като носителка на свобода и любов са силни пред Бога за събаряне на крепостите (св. ап. Павел) на злото в нас.

Впрочем точно така и аз в ония години – както ми е дадено и както умеех – надувах своята йерихонска тръба и така опитвах чрез Истината, която е Бог, да преодолявам собствените си политически, социални и духовни сблъсъци, без да съзнавам тогава из от дълбините си, че подривам с нея крепостната стена на „князь мира сего” – комунизма. Ето два мои примера от ония времена.

 

ГУГУТКИТЕ

 

Сивеят дните ми като гугутки,

накацали по крушата ни в двора…

Нарочно сякаш в клоните замръкват,

та котката да ги души на воля.

 

Как да ги прогоня? – все се питам,

а не смея вънка да изляза

камък да захвърля или да извикам…

          Кой ще се смили за тях в мъглата!

 

А мъгла ли е това, мъгла ли е! –

просветлява само, за да можеш

да се плячка в ноктите на ястреб

или роб на някой партвелможа…

 

Ех, гугутки мой, кой ви кара

цяла зима мен да кахърите

за дела на Божията правда

в котешките нокти да заспите!...

 

        ….И да гледам всяка сутрин смаян

купищата сива перушина

пред дома си, в който сам се мая

как от своя ум да се укрия…

                                (с. Ценово, Русенско, 1976 г.)

 

 

ДЪРВО НА АВТОБУСНАТА СПИРКА

 

Дърво, прегърбено по мярка на гърба ми,

с излъскана кора, с листа измършавели…

За твоето търпение – позор!... И слава!...

Но кой да те запомни или забележи!

 

Нали и ти със мен очакваш автобуса,

досаден и мърморещ като стара баба –

да хлътнем във търбуха му

и да ни друса

до края на града… И да избягаме

 

далеч от шумотевицата и позора

да бдим на пост, а върху нас да се облягат

измамници, лъжци и непознати хора

с разхлабени нозе и със души болнави…

 

Но не това терзае корена ти буден,

разкъртил плочника циментен като мисъл,

която във очите ми проблясва лудо,

но се въздържам да изкажа или да запиша…

 

А младият филиз, фиданката, която

надига глас, но бива стъпкана в зародиш…

И болката, че някой ден нещастен,

ще се лиши светът от нашата опора…

                                                                  (Русе, 1984 г.)

***

Ето, с такъв и с друг подобен йерихонски „багаж“ се преселих в Правец през 1987 год. заедно със смейството си, въобразявайки си отначало, че съм успял донякъде да се измъкна от тоталната „майчинска” опека на Партията. Уви, още на другия ден – след деня, в който видях като духовно послание черната книга с двете големи златни букви из между червените томове на Ленин – започна на ново ниво на цялостност не само изкачването ми по слънчевата стълба (на Данте), но и „АД”-ът за мен.

***

Впрочем духовните послания са винаги повратни и са винаги точни и неумолими в повратността си, а в сбъдванията – парадоксални: губиш едно като Социален човек, придобиваш друго като Слънчев. И обратно. Освен това трябва и това да поясня, че тук не става дума за ада като за наше ужасно духовно състояние – Бог да ни пази от него! – състояние на безлюбие (Достоевски), на отпадане от извора на любовта, на отпадане от духовната цялостност, на сгромолясване от духовната стълба (на Данте), а за ада като за наша външна (социална) изолираност, като съдба и избор на единака да бъде свободен.

Та, в Правец – още на другия ден след влизането ми в библиотеката – започна външния ад за Социалния човек у мен. Започна с опит за откровено издевателство и посегателство върху социалната ми свобода. Това стана чрез образец на „договор”, който трябваше да подпиша без договаряне и според който, ако напусна Техникума „по независимо какви причини”, ще трябваше да напусна и жилището, което Партията в съответствие със своята „грижа за кадрите” беше осигурила на семейството ми да живее под наем. Отказах да подпиша „договора” с презумпцията за липсващото в него правно основание и с мотивацията, че е възможно да напусна училището именно „по независимо какви причини”, включително поради болест или смърт, и че тъкмо поради същите възможни „причини” не можех да позволя с подписа си някой „верен и предан” другар на „князь мира сего” да се „грижи” и гаври от името на Партията и Държавата със семейството ми. Впрочем трябва сега да кажа това, че Партията и Държавата – сраснати тогава една в друга – повеляваха всичко от камбанарията на своя абстрактен безличен дух, повеляваха главно с лозунга – „всичко в името на човека, всичко за благото на човека”, – зад който лозунг обаче, често, много често се криеха и точеха зъби откровени мародери – хора, хипнотизирани от властта и обсебени от характера на безличното партийно чудовище, което, разбира се, тъкмо затова няма(ше) лично сърце и лична душа и което тъкмо поради това нито страда(ше), нито се радва(ше). Бях сърбал попарата на подобни хора в Русе и ги разпознавах вече отдалече както Спасителят ги е разпознавал преди две хиляди години като „варосани гробници”…

***

Обаче, отказът ми да подпиша „договора” – образец! – при условие, че всички други мои колеги са го подписали безропотно – изправи на нокти срещу мен не само пазителите на врящия в ада прочут български казан, но и врящите с мен в него. Не можеха колегите да ме гледат извън казана – сключиха в него момент мълчалив договор против мен. Така и в Правец веднага трябваше да установя, че съм единак по съдба с външно и вътрешно изразяван неутолим стремеж и копнеж по царството на свободата. Към тази своя констатация трябваше да прибавя и тази, че и Партията отдавна ме бе дамгосала и анатемосала като такъв.

***

А да си отлъчен от Партията като единак в българския вариант на комунистическото общество, беше (и е все още в условията на българската псевдодемокрация) ужасна анатема. Проявата на свободен творчески дух моментално биваше санкционирана мълком от по-голямата част от колектива, в който се налагаше да работиш (в съответствие с прабългарската традиция умните да се принасят в жертва на Тангра), и явно – от целия колектив, поради страх от хипнотизираните от властта властници, които заемаха съответни постовете в колектива и които на своя ред хипнотизираха с властта си другите, а и които се идентифицираха по такъв начин със самия колектив по всички негови нива (според афишираната тогава визия на Маяковски – „Партията значи Ленин,/ Ленин значи Партията.”). Впрочем трябваше да се простя още тогава както със всякакъв опит за моя „външна” творческа реализация, така и със всяка своя помисъл, че бих могъл да постигна в материално отношение повече от това, което Партията ми отреждаше да постигам в състоянието на „прост учител”…

***

Ето защо трескаво следях и благославях външния полъх на политическите промени, които ставаха тогава както в Света, така и в страните от Източна Европа и най-вече тези, които ставаха тогава в бившия Съветски съюз. Оттам (макар и под въздействието на външния демократичен свят) начеваха външните волеви сили на промените. А с настъпването на техните външни тласъци в България – в крачка успях да се включа и в тях. Подписах в София първата гражданска Петиция на едно от първите български граждански сдружения – Екогласност. Станах после съучредител на Клуба за гласност и демокрация в Правец, а сетне и негов председател. Съучредител съм и на тогавашното местно Дружество „Гражданин” и на тогавашната местна профсъюзна организация – „Подкрепа”. Участвах в първите граждански митинги в София и съм съорганизатор на първия граждански митинг в гр. Правец. Приветствах и благославях от все сърце и душа всеки нов български порив за свобода и демокрация. Това правеше външният, Социалният човек у мен.

***

Обаче, дори и тогава – в края на 1989 и началото на 1990 година, когато българското гражданско въодушевление бе в своя апогей – дори и тогава вътрешният, Слънчевият, литературният човек у мен с име Любомир, разчиташе единствено и само на духовния си усет за истинност и справедливост, за свобода и любов и изразяваше този свой духовен усет като йерихонски тръбач. Ето как изглежда като духовна структура този мой усет, отразен поетически през 1990 г. и фиксиран черно на бяло в първата ми стихосбирка от 1992 год.

 

ТЕРМИТЪТ – 1990

 

Няколко трохи над мравешкия град…

 

И плъпват улици, площади,

ниши и подземия

с плакарди ясни –

„Равенство”…

и

„Свобода”…

…

Един боец обаче дяволито гледа

как валят трохи от нечия ръка…

***

Да си йерихонски тръбач е не само призвание, но и неумолим дълг с алтернативата на Йон. Или да попаднеш в утробата на кита, от която няма излизане, или да тръбиш като самия Йон спасителното за ниневийците (за другите!) Божие послание с последващите две възможности. Първата е за външния, за Социалния човек – да вие после с подвита опашка като изгладняло и прокудено псе от царството на „князь мира сего”, а втората е за вътрешния, за Слънчевия човек – да осъществи пробив от адската утроба на кита към светлото Божие царство на любовта и свободата…

***

Из "Мястото, откъдето започва безкраят", (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том втори - Книга за (не)удачници, 2014 г.

 

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov