СТЕФАН МАРКОВСКИ – ВСИЧКО, КОЕТО СЕ СЛУЧВА В БОЛКАТА НА ПРЕДЦИТЕ, Е В ПРЕГРЪДКА С ТАЗИ ЗЕМЯ...

 ОБЕЩАНА ЗЕМЯ

                                                                          На отпътувалите

 

Като компаси за недостъпен рай

отдавнашни мечти ще ги напътстват към земите на подсъзнанието,

към онези разкопани вече и лесно-видими в нас земи,

които ветрове напористи ги бранят

и седем свети дни не ще ги отминат без сянка;

не ще търсим и ние тишината, която разболява и оздравява в болниците,

където подухват (и отчаяни, и радостни) гласове;

щастлива наука не ще убива в главите ни нашите богове.

 

Копринени вселени на детството ще трепкат (обаче) с лъчите на залеза,

който трябва да е прегърнат от сенките на изнурени тела,

разпнати от времето... на възвръщани бъднини...

 

Все още незамъглени пространства

неконтролирано ще излязат от светилищата и ще горят над тях

с цветовете на друга явност, която бавно ще заменя младостта

и пред която ще бяга локомотивът, влачещ годините,

освобождаващи от свобода и осветляващи светлини;

възрастни сме вече

и е празна люлката на загубените ветрове;

не съществуват нито чеда на истината,

нито съвършени илюзии;

буквата „о“ се превръща във въздух, издишван от гърдите на паднал революционер –

зрелост постигнал в поля, увенчавани с кръв

и ограничавани нощем.

 

Все пак опит е

и е жива надежда нашият златоуст поход след вечността;

всичко, което се вслушва в болката на предците,

е в прегръдка с тази земя

и всичко, което е отражение на този паметен час,

ще е наша истина пак.

 

Да не бяхме знаели

каква е и коя е

силата на прокълнатите

и идилията на пренебрегнатите,

щяхме да ги виждаме като южен юнски цвят

сред полето на паднала свята родина,

а също и в бялата снага на прогонените

в пророкувани земи на изгубени ноти

и на гласове със сенки на завист.

 

Да не бяхме осъждали

от първо откровение

треперенето на слабите,

божем чужд щеше да е само страхът приличащ на вина,

метафизика и мисъл,

с която пробиват процепи

в крепостни зидове и насипи от месо – обещана земя;

земя, която разкрива поглед, заринат в самия себе си;

поглед, който е ехо на глас, говорещ, че обещаната земя

крие стъпките на живите

и умирачката на елените –

както и прегръдката на всички полуслънца в клисури,

които ограничават бистрите далнини

на ранното утринно време.

 

Обещана земьо,

чия ли е зората,

в която облаци раснат по златните орници на недовиждането ни

и дъждове проливни в пустошта извикват на живот разпалени главни

във времето

на отпътувалите!...

 

                         Земьо, обещана...


http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-3…/931-stefan-markovski

Превод от македонски Владимир Луков