СТАНКА НИКОЛОВА – И НОЩТА МИ ЗВЕЗДНА НЕ ИСКА ДА СПИ...

 ПОЕТ

 

От силни чувства

обладан,

поетът сам гори

на свойта клада.

Духът му броди -

изтерзан-

за себе си

или за други страда?

Денят му -

бурен океан

го грабва

в своето безбрежие,

подхвърля крехкия му сал

с разкъсани копнежи.

Нощта -

бездънна пустота,

в която мислите се блъскат…

Кой ще спаси света

от неговото безразсъдство?

Следи поетът

пламъка сребрист

на неугасващата клада

и пепелта

по белия му лист -

единствената му награда.

 

 

ЗАВРЪЩАНЕ

 

Дали била съм на върха, не помня,

но зная, че надолу вече слизам,

а вятърът пилее всеки спомен

и се ветрее бялата ми риза.

Нима е бяла? Не, избеляла е -

от пътища прашни и жарещо слънце.

Дали са зад мене стъпките ялови

или е покълнало някое зрънце?

Нагоре пътят ми не беше лесен,

но мислите се рееха в небето,

а днес са някакси отвесни -

камъни, пропадащи в дерето.

Мърмори раницата на гърба ми

и все пресмята моите години,

върхът протяга сянката си тъмна,

дали ще ме застигне и подмине?

И колко още ще скитам в тъмата

през драките нелепи и свадливи?

Долу шуми и ме чака реката,

но аз още крача, още съм жива.

 

 

КЪМ МИНАЛОТО

 

Ти идваш, без да ме попиташ

дали те искам или не.

Ей тъй - нечакано връхлиташ.

Предупреди, веднъж поне!

Следиш ме със любов ревнива,

увиваш се около мен,

но знаеш, младостта наивна

повярва във фалшив рефрен.

Издигаше с красиви думи

най - светъл замък - невидян,

а аз- и млада, и безумна -

потъвах в невъзможен блян.

Оказа се умел измамник,

оплел ме в мрежа от лъжи…

О, не, не искам да те помня,

понякога така тежиш…

Не бях сама - и други лъга,

потъпкал всеки знак за чест,

и всекиго притисна в ъгъла

на неравноделния му стрес.

Не идвай- денем те прогонвам,

забравям жеста ти жесток,

но нощем - опитен любовник -

отново мислиш се за Бог.

И искаш пак да ме обсебиш,

тъй както беше и преди,

но не мисли, че си потребно,

че нещо в мен ще затрепти.

Не казвай, че съм ти длъжница -

отдавна своя път поех,

но знам, че дълго утрото лъчисто

ще носи белези от теб.

 

 

МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ

 

Как и кога в душата - море

се заражда мъртво вълнение,

което невидимо в мене гребе

и отвътре без шум ме превзема?

Вълна след вълна у мен се надигат

като безсънен прилив разпенен

и неусетно до гърлото стигат,

потъвам нейде - няма съмнение.

Няма време дори да се питам

накъде и как да изплувам,

водата беше спокойна и тиха,

а сега ме върти и залива…

И ето ме - на брега съм удавник

и морето у мен се закотви,

само гларуси над тялото бавно

избелват със криле хоризонта.

Всъщност съзнавам - още съм жива -

няма свидетел мойто крушение.

В мене платната кротко се свиват -

душата нека дъх да поеме.

 

 

ОБИЧ

 

Струпах думите - съчки в огнище ,

та от тях да има на зима,

когато на студ и сняг замирише,

към душата да бъдат пъртина.

Да не тръпне от бесните хали,

хукнали през баири, оврази -

да я стоплят и да я галят,

да я пазят от злъч и омрази.

Звездите летни пак да запалят

и горещия дъх да върнат на юли,

с въздишките на залези алени

зимни мисли надалеч да потулят.

Да грейне пламъкът - светло езиче ,

да заиграе по стените студени,

да изпише, че пак сме обичани,

че още ще пием сокове земни.

 

 

МОЯТА СОВА

 

Нощта е, изглежда, моята сова,

която с лупа деня ми оглежда

дали е зазидан в здрави основи

или е увит в кукувича прежда.

И с претенции на мъдър арбитър

на екрана излиза нейния списък

за моите стъпки с петите протрити

или сълзите, които ме слисват.

Неуморима, приготвя везните -

черно и бяло на тях да претегли

и като строг, неподкупен учител,

не се съобразява с моето его.

След спор със нея е истинско чудо,

когато отсеем пясъче златно -

тогава денят ми, нежно прокуден,

се сгушва да спи на птица в крилото.

 

 

ЗАЩОТО Е ЛЯТО

 

И пак танцуват зелените клони

и вятърът лудо играе сред тях,

цветята излъчват парфюма сезонен,

децата подгонват навън своя смях.

Реката, вярна на свойта посока,

с небето започва поредния флирт

и бреговете с чела зеленооки

закачки сипят над нея в ефир.

А лодките търсят път в океана

и яхват вълните с устрем напред,

водата издига защитната пяна,

но рибарите вярват в своя късмет.

Какво че моите клони жълтеят -

лятото още в стъблото кипи,

в душата ми птици все още пеят

и нощта ми звездна не иска да спи.

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova