СТАНКА НИКОЛОВА – ВСЕ ТАЯ БОЛКА ПО ОТМИНАЛИЯ ДЕН...

 МОЛИТВА

Все тая блока по отминалия ден,

а нито звук от паднала жълтица

върху паважа сив на времето.

Дали по- страшни са за мене

на пътя земен странните гърбици,

ордьовър към житейското ми бреме?

Хазартно светли мигове изпепелих

и радостите си сама подкладох

и нищо чудно- до смъртта ще ме боли -

и само сънищата ми ще бъдат млади.

И скоро клоните ми ще изсъхнат,

преди листата да са станали жълтици,

преди да свърне вятърът от юга.

Ще се помоля вечер щом заглъхне,

подслон край мене да намерят птици,

за “сбогом “ да запей авлига.

 

 

КЛЕТКАТА

В клетка съм.

Душат ми - крило на птица -

се блъска в студеното бездушие

на железата.

Около мене - тишина.

Homo sapiens “. Познат екземпляр.

Позната система от връзки.

Кодът е просто ненужен.”

Само Пазачът отвреме - навреме

грижливо подхвърля трохи.

Една сутрин внезапен вятър

затръшна вратата на кафеза.

Отворена ?!

Пробудих се.

Свободата милостиво протягаше длан.

Опитах се да разтворя криле

и да се гмурна в синевата…

Уви! Крилете ми бяха вече спомен.

Огледах се. Нямаше Пазач, нямаше трохи…

Само очите ми пиеха жадно синевата

и сънуваха други светове.

 

 

МИРАЖ

Безредни думи ме връхлитат

като внезапно ливнал дъжд,

нестроен хор от бягащи копита

и разтревожена от буря ръж.

Река в бълбукащата пролет,

поела неизвестен път.

Във бели облаци тополи,

сърдити някому отвъд.

Ненужно никому богатство,

разпънало нощта на кръст,

нахалост хвърлени въпроси

върху неплодородна пръст.

Не ме помествайте в картина

със кротък и красив пейзаж!

Оттам ще тръгна в нощ безлунна,

на воля отлетял мираж.

 

 

ЕСЕН

Есента - тази тиха вълшебница

свойта палитра разтвори

и реши - с разноцветните четчици,

че е време да сменя декора.

Да, зеленото вече омръзна й

и към жълтата четка посегна.

А дърветата - птици замръзнали -

в лятото впиха поглед последен.

И се захвана хорото познато,

от векове го люби земята,

боса есен косите премята

и в танц се впуска с топлия вятър.

Светят листата, трептят във злато,

звездички малки плавно политат,

тиха песен припяват полята,

баири долавят древния ритъм.

И все по - бързо се вихри хорото,

есента вече рисува в червено,

като жарава греят дърветата

и нестинарка е вече Вселаната.

За малко поспри, магьоснице щедра,

погледай тази неземна картина -

застлала си с пъстроцветната черга

цялата наша родна градина.

 

 

ПЛАТНОТО

Пропуснах времето.А беше мое.

Кому и за какво послужи?

Сега разбрах, че жестът ми тъй скромен

е подаяние ненужно.

Един път във ръцете ти грижливи

Бог ножицата сам ти дава,

мърморейки под вежди сиви:

Човече, крой и прекроявай,

платното си режи тъй , както искаш,

на други дните си раздавай,

и на цена висока или ниска

единствен ти ще си решаваш ! “

А аз, самонадеяна богиня,

тъй щедро от платното рязах

и не разбрах, че времето отмина,

отнесе моя дял белязан.

 

 

АВСТРАЛИЯ

Бях забравила да се усмихвам.

И цветовете на белия ден.

И душата ми, птица притихнала ,

студуваше нейде далече от мен.

Бях забравила внезапния изблик

на детска глъч в домашен уют,

добър ден “ на случайния пътник

като полъх от нежния юг.

Не сънувам ли ? Дъжд от усмивки

завалява след звучното “хай “.

Боже, кому ли съм толкова близка,

та далечният остров ме знай ?

Кой ли господ благосклонно събрал е

ловци на щастие от целия свят?

Не Вавилон, това е Австралия,

където омраза и гняв не растат.

И неусетно и мойта усмивка

бавно разтапя у мене леда.

Ще намеря ли в теб, материко,

лек за мойте строшени крила ?

 

 

СЦЕНА

О, тази тъжна клоунада на деня ни !

Уж търсим своя, а все сме в чужда роля.

Към сивия декор сме здраво приковани,

звездите се присмиват някъде отгоре.

Съдбата някога така е подредила,

че всеки сам се блъска до плуда

и сред мозайката позната, водевилна,

очаква все неидващото чудо.

Не искаме, а кротко слушаме Суфльора,

надянал властна, неизвестна маска,

а някъде невидим го прославя Хорът

на времето, но ние сме …безгласни.

Неизиграли даже главната си роля,

напускаме омразната ни сцена.

Душите ни - премръзнали, самотни, голи

със радост на телата ни изменят.


http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova