КРЪСТИНА ФИЛИПОВА – МОМИЧЕТО С ОСТАРЯЛАТА ПТИЦА...

* * *

Искам да бъда различна…
Ако трябва на някого да приличам,
предпочитам на младите, дръзките.
С нещо даже на лудите.
Само не на онези, които
все на сърдечни се правят,
на гладки и сресани,
за да скрият
колко в себе си са невчесани.
Да прикрият духовната плесен.
Много гладкото бързо ми втръсва.
Свикнала съм да е мъничко земетръсно.
Аз и от себе си съм различна.
Веднъж съм момичето -
танцувам в съня си и в мислите.
Друг път съм остарялата птица,
каквато съм всъщност,
но не искам да бъда.
Правя опит за полет - не може,
много дълго съм в тази си кожа.
А момичето още пази мечти -
от предишните.
Но мечтите, за да литнат нагоре,
трябва им пролетен вятър.
По душата на птицата
няма място некърпено.
Крилата й - тежки от дни и умора,
пазят спомен от прошка за рани.
Може би затова
приличам на себе си само.
И малко на лудите -
често сама си говоря.
То е защото момичето в мен
със остарялата птица
непрекъснато спорят.

 

ИЗЛИШНО

 

Опитвам се

да те изхвърля от себе си.

Преравям се цялата - без да бързам,

клетка по клетка,

лимфен възел след възел.

Но виждам - не може.

Запечатан си

върху устните ми и кожата..

Вмъкнал и се завинаги

в паметта на косите ми, погледа, дланите…

Заселил си даже всички утрешни планове,

всяко кътче на нощите и на дните ми

и на всичките спомени.

Незапомнено!

Освен че си в мен,

разпилял си се в цялата къща.

Не, недей ме прегръща.

Този път не отстъпвам.

И започвам да чистя фотьойлите и столовете,

по килимите - само твоите стъпки.

Жуля с четка вратите -

пресметнах ги, точно десет са.

Трия мястото ти на масата,

леглото ти,

ваната, завесата.

Искам отвсякъде следите да изтрия.

А очите ти, както винаги леко усмихнати,

с насмешка ми казват:

Излишно се трепеш да миеш.

Не разбра ли, че ние

сме отдавна взаимно проникнати.”

 

 

СЪНУВАМ БЪЛГАРИЯ

Земята уж е кълбо,
но всъщност е някаква гара.
И всички държави са напъхани в куфари,
Бог знае къде ще ги карат!
На релсите,
като дълъг маркуч за поливане,
дреме влакът.
Знам отнякъде - той пътува към мрака.
Преобръщам, събарям - търся мойта България.
Намирам я - етикетът е страшен: “Продадено”.
На кои антиквари?
И викам за помощ, но къде ти!
Уж е малка - кутия цигарена,
а с толкова мъка я напъхвам в сърцето!
Мъже някакви
вече запретват ръкавите - ще товарят.
Политам преди да ме хванат.
Под мен са държавите на света.
И онези мъже.
Гарата.
Влакът.
Летя и сияя -
нося в сърцето си мойта България.
Спасена - поне във съня ми, от мрака.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-3…/29-krastina-filipova