КРАСИМИРА МИХАЙЛОВА – ОТ ВЕЧНОСТ ВЕЧНОСТ СИ СЪБИРАМ...

***

Писах се и пренаписах.

Сума чернови и цветни листи.

Очила.

И мисли.

Съшивах краища и начала.

А дълъг е до болка промеждутъка...

Края на началото

с началото на края...

Не се намирам.

Осъмвам,

а не се откривам...

Тишини.

И Хаос.

Някъде кимвали бият.

Сетивата ми са бистри.

Без едно.

Сянка ли минава,

или хлад.

Повей...

Цяла съм.

Ще се прибирам.

От вечност вечност си събирам.

Разпиши ми листа,

Господи!

И ми го върни...

 

***

Докато гледам

как се претъркулват дните ми

и попълват пак овала

посред времето...

 

добивам смелост...

 

Основа имам.

Стъпвам.

Градя.

 

Гледам отвисоко

Раждането

на идващите дни.

 

В продължение...

Съм.

 

 

***

Пиши ми след дъжда...

Ще си прегледам корена.

Ако те открия,

ще те прочета...

 

***

Прораснах

до точка

в твоето изречение.

 

Загнезди

пътя ни.

 

Нито аз мърдам,

нито

ти ме отместваш.

 

Мъглявина

опитва

да реди посоките.

 

Думите

са в безтегловност.

А ние сме глухи.

 

 

ЧУВСТВО

Сънувах себе си

и крачките в които теб те няма.

 

Защо ли срещам чувството в съня ми.

 

Все същото.

А уж...

Каквото е било, било е.

 

Дали ще ме отмине.

Дали ще тръгна.

 

Времето е паяжина,

където и да се

обърна...


http://svobodenpisatel.org/…/2013-0…/820-krasimira-mihailova