МЕРИ ОЛИВЪР – ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА ТОЗИ СВЯТ...

Някой, когото обичах веднъж, ми даде кутия, пълна с тъмнина. Отне ми години да разбера, че това също беше дар.                                                   

Мери Оливър е американска поетеса, родена през 1935 година в Кливланд, САЩ. Пише от 14-годишна възраст. Издава първата си стихосбирка през 1063 Автор е на много поетични сборници. Носител е на наградата Пулицър (1984). Често е сравнявана с Емили Дикинсън заради афинитета си към уединението и вътрешните монолози. Поезията й съчетава тъмната страна на самоанализа с радостното освобождение чрез осъзнатостта и връзката с природата. Учи на мъдрост и великодушие, на поглед към истинския ни свят, извън този на целите.

Най-четеният американски поет. Брани личното си пространство и предпочита поезията й да говори сама. Когато взема Пулицър, я питат дали й е трудно да живее като поетеса. „Трудно е да живееш като поет – казва тя – но това е най-добрият начин да живееш, ако изобщо държиш да имаш живот.“

***

Стихове на Мери Оливър в превод на българската поетеса Люба Александрова

 

Слънцето

 

Виждали ли сте някога

през живота си

нещо

по-великолепно

 

от начина, по който

всяка вечер

слънцето

отпуснато, спокойно

към хоризонта плува

 

сред облаците или хълмовете

или в небето без порядък,

и си отива –

 

отново

всяка заран,

се изплъзва

на чернотата

 

като червено цвете

от другата страна на този свят

 

струи нагоре в своите небесни краски,

на ранно лято в утрините,

от съвършената си императорска далечност,

и казвам –

някога усещали ли сте

такава дива обич –

и мислите ли някъде, в някакъв език да има

дума, достатъчна да изрази

насладата

 

която ви изпълва,

когато слънцето

се вдига,

когато ви затопля

 

докато с празните ръце

стоите там –

или света ви преобръща -

 

или да полудявате

тъй също

от всичките неща

и от мощта им?

 

 

The Sun

 

Have you ever seen

anything

in your life

more wonderful

than the way the sun,

every evening,

relaxed and easy,

floats toward the horizon

and into the clouds or the hills,

or the rumpled sea,

and is gone–

and how it slides again

out of the blackness,

every morning,

on the other side of the world,

like a red flower

streaming upward on its heavenly oils,

say, on a morning in early summer,

at its perfect imperial distance–

and have you ever felt for anything

such wild love–

do you think there is anywhere, in any language,

a word billowing enough

for the pleasure

that fills you,

as the sun

reaches out,

as it warms you

as you stand there,

empty-handed–

or have you too

turned from this world–

or have you too

gone crazy

for power,

 

 

Изблик

 

Сега в овощната градина

палува малкото ми куче,

и прави лудешка пъртина.

Насам-натам възбудено се мята,

върти се, скача, как да го удържам,

обилни, пищни букви се изписват

по снега,

едно тъй дълго изречение,

насладите на тялото във този свят предава.

О, аз не бих могла да го изкажа по-добре.

 

 

The Storm

 

Now through the white orchard my little dog

romps, breaking the new snow

with wild feet.

Running here running there, excited,

hardly able to stop, he leaps, he spins

until the white snow is written upon

in large, exuberant letters,

a long sentence, expressing

the pleasures of the body in this world.

Oh, I could not have said it better

 

 

Молейки се

 

Не трябва да е

ирис син, могло би

траур в безучастна орис или пък

шепа камъчета;

внимавай само, след това

 

ти думи няколко в едно скърпи

не се опитвай да ги усложняваш,

то не е състезание,

а само

 

едно предверие към благодарност

към тишина,

в която друг глас може би говори.

 

 

Praying

 

It doesn’t have to be

the blue iris, it could be

weeds in a vacant lot, or a few

small stones; just

pay attention, then patch

 

a few words together and don’t try

to make them elaborate, this isn’t

a contest but the doorway

 

into thanks, and a silence in which

another voice may speak.”

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/31-lyuba-aleksandrova