РАШЕЛ ЛЕВИ - ПОД СИВОТО МОНАШЕСТВО НА ДНИТЕ...

 

ОТВЪД ТОВА

 

Под сивото монашество на дните...

- сред ритъм, безнадеждно приземен,

един отчаян гонг сега напомня

че няма - няма вече време

от безлюбовието до смъртта...

Отвъд това живее всяко чудо

и там започва мощният градеж...

И ако влюбен някога усети,

че вечност е изпълнила мига –

от първата до втората му среща,

не знае той как гълъбът ще гука

срещу часовниковата стрелка,

защото няма - няма просто време

от безлюбовието до смъртта...

 

 

INNOCENCE

 

Да се огледаш в тихото пристанище

на своите осемнадесет години,

да изповядва крехката луна

наивните ти разпилени мисли

пред теб – незнаещ,

че наивността е най-изстраданата

ти пътека, че няма как да се повтори тя ,...

не е утеха пред това прощаване,

протяжно като мисълта за спомен...

 

 

Не се завръща никога

говорещият си на глас,

щом опознае сам гласа си....

 

Не го намира никое пристанище

И никоя луна не му говори....

 

СЪЛЗА

 

Във мрачното сърце на този град,

далече от измамния му блясък,

една цигулка в утрото стопява

в сълза студенината без остатък.

 

Тя няма име – тя е нежността,

която сутрин в скритото отвежда -

за миг, додето свири покрай нас

в подземието - най-бледата му фея -

 

с шлифер, подарен от някой ангел,

с очи, които няма да разкрият -

от колко мрак събраната умора

ще връща най-небесната разплата,

 

но нека свири – тук, защото горе

площадът се преборва с тишината,

а долу - под лъка – една надежда

от ада в този град сега извежда....

 

                              февруари, 2013 г

 

СВОБОДА

 

...И днес се учим пак на свобода,

макар че я гладуваме години...

И тя отдавна не е онова,

което е проблясвало във мрака,

...и не от граница,

и не от чуждо име

е мамила сърцата до полуда...

Душата на пътуващата мисъл

я помни сред пустееща земя –

но не в кръвта,

пролята във корида,

а в тихия ветрец,

след който блясва

духът на Рицар, паж

... и безутешност

 

Новозаветна,

вярна на съня...

ще отстоява само свойто име,

което неотменно повелява -

единствено в любов

да се кръщава....

                                    февруари, 2013 г

 

 

ВРЕМЕ

 

Този ритъм създава звезди,

с младенеца се ражда и нищо

не подсказва, не помни дори

мисълта за покой разрушение.

 

Той звучи над върха побелял

и в самотната птича печал,

но щом има го - значи създава

нечий промисъл живия трепет...

 

Той е тих, той е тих и тъй мощен

... ще извира, издига, разнася

над света своя дух животворен,

който с детския вик опознава...

 

любовта на ръката към топлата

благославяща глина под пръстите;

катедралното ехо, с което тих

пристъпва самотникът в мрака...

 

И ще пее сърцето, понеже своя

ритъм живот опознава...

Ще звучи сътвореното време

в разгаданата земна стихия....

 

 

ШЕПА

 

...Ще си отидат с нас

и тези улици, и този, свит във шепа,

стар квартал – един забравен птичи хор

ще го оглася и звън на стар трамвай ще дава тон –

на Спомена за бавното ни време ...

 

Ще си отиде после и кълвачът,

замисленият дъб

и дворът тих – с една акация -

почти ескиз

в ненужния на никого албум;..

 

 

и онова, което невъзможно е

да се повтори в друга тиха пролет;

и онова, което неизбежно е - във зимен сън

да се превърне утре, ...

...но там - отвъд света, спасен във шепа,

отвъд самата пустота -

ще сътворява мрак хилядолетен

отново своя звук - от тишина...