ДИАНА ДИМИХ - БЛИЗОСТ

БЛИЗОСТ

 

Една ръка към телефона –

и ще изплува от сигналите,

измежду морза на звездите

гласът ти –

като воден кръг,

изпил

до дъно

моя звън

и зов –

в далечната ти близост

камък запокитен.

 

Една ръка до телефона.

 

Не я протягам.

 

КОБИЛИЦА

 

И двете ведра носиш прелели.

Опитваш леко да стъпваш,

от нас някоя да не излееш.

Вода сме за тебе, жадния.

Залиташ.

Не ти завиждам

за хода несръчен

с две ведра, до гуша вгорчени,

без душа от бяг в изнемога.

От вечно търпене

останали без капка търпение –

с нервен пръст на спусъка.

Ако разклатиш едното,

другото разплискваш.

Предното натежи ли,

олеква задното

и те залива.

 

Отдавна смъкнах

кобилицата от рамо.

Две ведра са много.

Едно ми стига.

Само ти го напиваш.

 

А ти,

щом искаш кобилица гърбава

с две махала да отмерва дните –

забързан часовник на времето,

и от двата края

свещта ти гори.

Отмаляват широките плещи,

обливаш ги при крачка грешна –

плисък отпред, плисък отзад.

 

Между два извора тичаш.

Жаден.

 

КРЪСТ

 

Очите ни – неразгадана тайна.

Във тях се взират,

подозират ги...

А те, изтръпнали,

нащрек,

все пазят своята незнайна,

бяла,

топла и

отчаяна

вяра в кръста на съдбата,

чертан невидимо

в кръстосания поглед.

 

ОПЕРЕНИЕ

На Кръстина Филипова

 

Наистина си хубава – повярвай ми.

Христо Фотев

 

Колко съм хубава.

Къдрици,

до кръста разпуснати.

Естествени.

Дрехи младежки.

Коланче за тънката талия.

Крилати очи.

Колко съм хубава.

Казват го.

Колко съм...

 

Лента пристегната

за израслите бели коси.

Копринена пъстрота,

от бодежи прострелвана.

Усмивки – връз болката на душата.

Звънтеж от гривни –

за стона в погледа.

 

Колко отвътре съм истинска.

Колко съм тъжна...

Господи!

 

УХАНИЕ БОДЛИВО

 

За мен един си.

Катерач.

И зàвет.

 

Грижливо,

топло,

силно

ме обгръщаш.

А дращят думите.

 

Два остри камъка...

Ситно

мелят.

Рани.

И брашно.

 

Не изгладихме ръбовете.

 

Бодлите

неповторимо ухание

бранят.