ПРАЗНО ПРОСТРАНСТВО
Разпръсната любов, в която все се губим като в тъмнина...
Побегнем подир лъч, изпратен от небето синьо,
докоснем го... След туй се втурваме след друга светлина
под блясъка на тайнствения нож на чувствената месечина.
И тъй до гроба ни… След туй долитат други пеперуди...
И те от цвят на цвят запърхват, дирят заредена страст.
Угасват им годините в безплодието жадно на заблудите...
И нищо не остава от лика им в профил и анфас.
БЛУЖДАЕЩО МОРЕ
(Лирична поема, 1994)
1
Изчезнаха мъже във щорма
като звезди сред облаци...
Надеждата закри очи във дланите
на най-далечната галактика.
В съня ще ни напада паметта.
2
Страданието вдъхнахме в Голготата
на шеметни неправди.
И мълнии изгаряха Небето
на храмове и на мечти.
3
Потъваха ни погледите в далнините
и диреха Надеждата
в най-далечната галактика.
Орли крушеха безразличното Небе.
И бавно изпълзяваща зората
по вълните стръмни,
които се свличаха и чезнеха
във своя отлив...
4
О, дяволски е трудно да си
на ера недоносена в началото.
Край съмналите сънни градове
със камъните язовирни
градяхме ний напразно кули празни
на стародавни догми.
И трябваше
сред рифовете хлъзгави на времето
невидими часовници да будят вярата ни.
5
И първобитният ни прародител
преди подир дърветата на лов да тръгне
е търсил себе си далеч от думите...
6
За камъните в билото какво е,
че са на върха?
Що е свободата на сомнамбулната Луна?
Златото от дъното на вековете
застила съвестта като легло,
а властта
ни сменя маските...
7
Движението на могъщото Море
от пустинята на петолъчките
ни отнася.
И стават мъртвите безсмъртници.
И плачат каменни надгробия.
И я отприщват...
8
Взривява кораба на кроткия ми сън
словесна мълния:
- Откъснахте ли ябълката на раздора?
Наживяхте ли се между приливи?
Премръзнали
достигат ли ви ласките
да бъдете като бащите си?
Напълниха ли се мечтите ви
със острови и златни спомени?
9
Вклини се Прохода между бащите и децата.
Отдалечи се приятел от приятеля.
Животът от живот.
Небето от Земята...
И като кученце премръзнало
заскимтя сред думи ледни самотата.
10
Понякога като в тунел се блъскам:
човекът ще запомни ли дълга
и мястото си наранимо?
Ще разбере ли що е истината и какво – лъжата?
Духът крилат ли ще го понесе към Рая
или рогът на дявола към Ада?
11
Отново времето запалва макове
по непокорните скали.
И пак поставя клетвите на изпитание.
Препуска неуморния си кон...
12
А бе Морето хоризонт
преди да стъпим на гърба му.
Сега какво?
Опъват хоризонти нови
златните си обръчи.
И като пламъци изправени
прегазваме вълните,
блуждаещи между настръхналите брегове
и нищото на вчерашния ден.
13
Не е безкрайно уморено
потъналото в мрак и скука яростно Море,
като дъга да се прегърби.
От зюмбюлените хълми на вълните
отново се подема говора:
Да се надбягваме със себе си!
