ПЪТЕКАТА, КОЯТО МЕ ОТВЕЖДА,
поглъща заревото на душата ми...
Смехът,
звездите,
живото пространство
не си приличат,
не, не си приличат.
Звукът на непознати струни
изтръгва непривичен екот.
Разсипва се на прах и чезне
под свечереното небе.
Сред пепелта – покой обжарен...
На мястото на Слънцето остава
нащърбен белег от изгаряне.
В ОКОТО ЗЛАТНО НА ЛУНАТА
прелитат непокорни птици.
Обгарят в жълтоален пламък
и песните си разсъбличат.
Събуждат унеса ми тръпен
с гласът си – зажадняло ехо.
Зениците им – откровение –
е стълбата ми към небето.
Държа в ръцете си стремежа
на бягащите силуети
и в прелета им неспокоен
захвърлям сивата си дреха!
ПРАХОСНИЦИ НА ЧУВСТВАТА СА ВЪЛНИТЕ.
Раздумки пилеят по сънния пясък.
Разчупват духа,
същността му.
Избелели от слънцето спомени
в черупки седефени крият.
На пяната в бялата риза
венчават брега със стихията.
И с мен се задавят немирно,
щом по брега ме настигнат.
Не искат да знаят, не питат.
Предлагат ми куп лудории.
А после обратно отлитат,
отнесли и своите дири.
НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ
аз ли загърбих живота
или той мене.
Оказа се голяма благодетел –
топлим си взаимно гърбовете.
БОЖЕ МОЙ, ОСТАРЯХ,
а приличам на птиче,
паднало от гнездото си.
И още търся отговори
от разума към душата
и от душата към разума.
Има ли животът ни обяснение?
Не е ли той повторение
на пътя Ти към Голгота
и часа на Разпятието!
Ти ли, Боже,
си изкупил греховете ни
или ние се раждаме
да преповторим смъртта Ти?
В ПРОСТРАНСТВО ДРИПАВ ПОЛУМРАК
с привкус на предържана рана,
животът ми, нарязан с прагове,
изглежда несъмнено странен.
Небето грохнало стои,
издраскано от хитри нокти,
а към едемските врати
пътувам някак без охота.
В душата ми замръзнал вик
болезнено дълбае яма.
И ето ме – готов скептик,
осъден за самоизмами.
ЧИРПАН
Всъщност, нищо особено.
Най-обикновено място.
И Раят вероятно
няма нищо общо с него.
Но някой там ми каза:
“Здравей, аз съм този,
който те видя в мечтите си!”
И останах.
В ИЗРЯДНИЯ МИ ДОМ СЕГА
има нещо неприветливо.
Избяга песента на детските крачета
и онези смешни слънчица,
тържествено изгрели по тапетите.
А вместо лепкавите пръстчета,
чувството за самота прилепна
по стъклата и пердетата.
На мъжа ми ризата любима,
сивата, с протритата яка,
как ми липсва, Господи,
захвърлена на стола.
Помниш ли, с ръкавите навътре.
Несдържаната олелия в чекмеджетата
и вестникът му, паднал на земята,
когато кротко е заспал,
затиснал очилата си.
Оставих на тавана паяк.
Дожаля ми да съсипя
къщичката му изваяна.
Приятелски си бъбрим вечер,
че всъщност целият живот
е устремно препускане към края му.