ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ – ХОРА, НЕ ВИ ОБИЧАТ – БДЕТЕ!

(безработен репортаж, писан с реформи на шията)

Рукналият като хала от дерето воден ураган помля къщурката на бай Иван в село Гладни дол. Под отломките останаха издавени животни, сиромашкото обзавеждане и годините пестене, за да има семейството му на стари години покрив. Същото се случи на стрина Пеца и чичо Ламби в градчето Просяково и на стотици още хора в разни краища на страната. Непочистваните речни корита, харизаните неизвестно на кого язовири и подронените диги си казаха калната дума. Настана грозно бедствие, последвано от още наводнения и с очакване те да не бъдат последните в близко време. Както си му е ред у нас, държавата се оказа неподготвена за случващото се. Хорските страдания, независимо от екскурзиите на шкембести чиновници тук и там в критичните райони, тепърва предстоят. Утешителното дрънкане за топла храна и полиция срещу мародерите не замества въпроса какво да правят страдалците от утре. Как какво? Ами, ще си получат полагащите им се държавни помощи от по 325 лв. и с тях ще възстановяват щетите. Толкова много пари, приличащи на откровена подигравка, дават повод за избор: гората ли да се хваща, или пък нещо друго? Не, не бягай в гората край село Гладни дол, бай Иване! Тя отдавна е открадната от местния политически негодник, настанен в Парламента с гласовете на бабиното си хвърчило. И там, където някога са се подвизавали страшни хайдути, днес се извършва незаконна сеч и износ на дървесина, а ти само ще пречиш. По-добре използвай щедрото подаяние практично. Ако искаш го гледай, ако искаш – го мириши. Или пък го дари на някой още по-изпаднал от тебе. Например, на ЕРП-тата, та с тях, оправяйки си софтуера, да ти пращат по три фактури месечно, вместо по две, както правят сега. На теб какво ти пука? Нали вече ще живееш под открито небе и ще ти свети кръглата луна?..
Не толкова щедра финансово, обаче, е нашата държава към очакваните у нас нови пълчища бежанци. Засега тя предвижда за настаняването им, за здравеопазването им, за интеграцията им, за устройването им на работа, за почивката им и за префасонирането на обществото ни от европейско в азиатско само 20 милиона (!) лв. Засега. А после? Ще се изграждат нови бежански центрове. Ще се разработват програми и директиви, та Брюксел да остане доволен от хуманното ни отношение към неканените пришълци. А ние, местните, обикновените българи, кога ще останем доволни от Брюксел? И с тези 20 млн. не могат ли да се подпомогнат болни и социално агонизиращи човеци у нас, та после да мислим за интернационалния си дълг? Докога ще свалят българските правителства гащи пред чужди указания и интереси? Държа да бъда разбран правилно – не съм против бежанците от ужасите на войната, за това да бъдат приемани и обгрижвани у нас. Сирийски бежанци дойдоха още през 70-те г. на миналия век. Но тогава България бе друга. Бе стабилна икономически, имаше много работа и социални придобивки. Имаше сигурност. Имаше много положителни неща, които днес нарочно и с всички непочтени начини се крият от младите поколения. Както и да е. Днес България не е готова за подобни жестове: тя е слаба, прилична на разграден двор и в нея цари невъобразим хаос. Правителство и Народно събрание нарочно живеят на друга планета. Нищо от дейността им не е полезно за собствения им народ, а вече става все по-ясно, че е и в негова очевидна вреда. Важни са единствено чуждестранните господари, на които балканската колониална страна е дарила политическата си самостоятелност, подземните си и надземни богатства и поданиците си, експлоатирани „по целесъобразност” за жълти стотинки. Има ли в друга държава понятие като „работещи бедни”? Или провеждането на реформи, точещи се повече от четвърт век без изглед да бъдат завършени? Вярва ли все още някой, че ще има здравна реформа? Ами образователна? Или икономическа? А най-вече: промяна в политическото статукво, което докара България до положението на страна с отмиращи функции? Наивниците стават все по-малко, безработните – все повече. Битовата престъпност се е превърнала на държава в държавата и дори Крали Марко не може да я спре. Нито пък да се пребори с корупцията – другото лице на татковината. Нито със сивия сектор и контрабандата. Даващи, колкото и порочно да звучи, свои работни места за нуждаещите се, които вече чет нямат. У нас се развива с бързи темпове само транспортът, отнасящ цвета на топящата ни се нация далече зад граница. Където младите хора се чувстват полезни и уважани граждани на обществото, приело ги радушно. А да – развива се и погребалният бизнес, щом на всеки осем минути по един нашенец духва в отвъдното. В народа набъбва глухо недоволство и никой ясновидец не може да предвиди в каква посока ще избие. За да се отвлича общественото внимание от истинските проблеми и от явната невъзможност да бъдат решени, добре платени височайши особи ни занимават с минали неща. Болезнени наистина – като Възродителния процес, като Народния съд и пр. Но и отдавна минали, за да бъдат днес непрекъснато подклаждани като теми и хората да се настройват едни срещу други с късна дата. Пред невинните жертви – поклон! Но на днешните жертви – безработни, болни, обезверени, на децата без детство, кой и как ще помогне? С писане на безкрайни програми ли? С едри приказки за европейско бъдеще, каквото никога не ще дочакаме? Или ще продължават да ни плашат с призрака на руската мечка и митичните рубладжии, които й служат? Затова ли Министерството на отбраната проверява колко души могат да бъдат мобилизирани? Затова ли се говори, че НАТО ще изгражда свой щаб край Шабла? Твърде много внуци на Лъжлив Съби се уригват на държавната софра и понятието „човечност” им е чуждо. Народът е оставен сам на себе си и трябва пак сам да решава проблемите си. Дошло е, без съмнение, време разделно с въпроса: „Какво да се прави?”
Ами нищо, вече е късно. България няма самостоятелна външна и вътрешна политика. Нито икономика и селско стопанство. Нито мотивирана армия, която да я пази. Нито охранявани граници и въздушно пространство. Нито достойни политици, обичащи родината си и народа си. Нито обществен консенсус по безбройните социални язви, разяждащи снагата й. Всичко е една голяма говорилня с начало в далечната 1989 г., но без край. Ние сме сираци в собствената си страна: немили-недраги прошляци, дотягащи на властимащите с хленчове за милост. Прекаляваме... Стига хленч. Къде остана човешкото ни достойнство? Къде – гордостта, че сме българи и пълноправни човеци? Или, както през турското „присъствие” си повтаряме, че преклонена главица сабя не сече? Много горди глави през историята ни паднаха, за да живеем днес достойно, ала уви. Паметта ни е къса и избирателно услужлива, страхът ни да изкрещим срещу гаврещите се с нас наглеци – прекалено голям. Тогава, протестираме ли, искаме ли нещо по-добро от живота? Не-е, разбира се, щом си имаме Европейски съюз, НАТО и неизброимо число местни господари – всичко на човешкото ни стадо е наред. Просто си говорим ей тъй, на маса – време да минава...

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov