ЙОЖЕН ЙОНЕСКО – ПИШЕМ ЗАЩОТО СМЕ НЕЩАСТНИ

 или Бездна от страх и гняв

 

Защо пиша? Всъщност аз търся един пречистен свят, огрян от райската светлина на детството, от сиянието на Първия ден, сияние, непомрачено от нищо на този грешен свят, една чиста и непорочна веселена. Това означава, че бих искал да присъствам на Сътворението преди Грехопадението. Но това Събитие го търся у себе си, сякаш бих могъл да обърна хода на Историята чрез моите герои, моето алтер- его...

Оказва се, че доста често говоря за моите страхове. А аз мисля, че говоря по- скоро за страха, от който всички ние искаме да избягаме с помощта на неподходящи средства, потъвайки в ужаса на баналността на ежедневието или в безизходицата на политическите борби, на репресиите и дори на войните...

В моята душа детството и светлината се срещат и преоткриват. Казват, че всичко, което не е светлина, е страх и тъмнина. Пиша, за да намеря отново светлината и да я покажа на другите. Тя се намира на границата с Абсолютното, което аз непрекъснато откривам и изгубвам. Тя, светлината, ме смущава. Гледам снимките си като дете – момченце с кръгли като монети очи, удивено от факта, че съществува, че е на този свят. Не, не съм се променил много оттогава! Способността ми да се удивлявам на всичко на този свят се е съхранила. И сега, за да преодолея страховете си, стоя сякаш се намирам извън света, и го наблюдавам внимателно – като че ли го виждам за първи път през живота си...

Понякога ми се случва да бъда много радостен. Когато удивлението ми е стигнало до своя предел, не съмнявам в нищо. Тогава имам усещането,че съм се родил за вечността, че смъртта изобщо не съществува, че всичко на този свят е чудесно. Наистина, славно усещане!

Да, пиша, за да си обясня това мое удивление. Но радостта, разбира се, е краткотрайна. Както голяма част от небето е мрачна, така и голяма част от времето, в което живея, е тревожна. И аз съм свикнал с това състояние. Често се опивам да си спомня за детството, за неговата светлина, но за съжаление, невинаги успявам...

Живеем, привикнали със страха и нещастието, и ако някога забележим, че животът е и празник, не можем да го осъзнаем и да се отпуснем, да му се порадваме.

Събитията от историята твърде често затрудняват радостта и удивлението. Но какво можем да направим, за да избегнем страшната действителност, да стигнем до вратите на Загадъчното, до чудото на екзистенцията?

Мисля, че най- напред се е появило първото учудване: от екзистенцията – бих го нарекъл метафизично – смайване, радостно и светло, чисто, без предупреждение към света. Учудване, което откриваме в редките моменти на Божията благодат.

Второто учудване е различно от първото. Констатацията, че съществува Злото, че нещата могат да вървят и зле. Идеята, че Злото е сред нас, че може да ни унищожи, да ни попречи да опознаем чудото. Като че ли Злото не е част от това чудо – нещо обичайно като ежедневната храна.

Екзистенцията не може да се обясни. Тя е загадка. Велика загадка...

Искам да потвърдя, доколкото ми позволява положението като писател, че нещастието в световен мащаб ме засяга лично! Дори ме наранява. Трябва да се боря с него, за да го отстраня, доколкото е възможно.

Намирам загадката на екзистенцията за нещо приемливо, но не приемам загадката на Злото. То става още по- неприемливо, когато е издигнато до закон. Достатъчно е да се огледаме наоколо, да разгърнем вестниците, за да се уверим, че доброто е безсилно. Достатъчно е да погледнем капка под под микроскоп, за да видим как микроорганизмите се блъскат, унищожават и поглъщат взаимно. Това, което можем да забележим в тази миниатюрна вселена, се повтаря във вселенски мащаб.

Стъписващо и дори трагично е “пространството” между раждането и смъртта, но да убиваш или да бъдеш убиван не е едно и също.

Ние, хората, не сме в състояние да си представим Безкрайността. Не знаем какво всъщност правим на този свят. Принудени сме да вършим много неща, които не можем да проумеем и за които не сме в състояние да поемем някаква отговорност.

Като убиваме другите, убиваме и себе си. Да живееш отвъд Доброто и Злото, както искаше Фридрих Ницше, е далече над нашите скромни възможности. Говорят, че самият той направо бил откачил при вида на някакъв стар кон, който паднал пред него и умрял. Да, все пак, милосърдието съществува. И то е Божи дар...

На този свят нито един човек не прилича на ближния си, различаваме се, както се различават отпечатъците на палците ни. И това също ме удивлява! В Америка хората на съвременната наука са разбрали, че над всичко все пак има една висша сила, която ни управлява. Може би този живот е фарс, създаден за нас, хората...

За света, в който живеем вече толкова години, аз имам две противоположни усещания. Той наистина е чудесен, но от друга страна е и ужасен. Да, той е едно чудо, но в същото време е и един ад. И тези две усещания са в основата на цялото ми литературно творчество...

Пиша, за да изясня тези фундаментални истини. Защо екзистенцията, или по- точно как екзистенцията и Злото могат да съжителстват и как по- точно Злото се вписва в чудото на екзистенцията...

Бих искал сега да се върна на първите импулси, които ме накараха да пропиша. Бих желал отново да потвърдя моето удивление пред чудото на екзистенцията. Да подчертая факта, че изпитвам удоволствие от писането, радост от възможността да се изразявам, да разказвам истории и неща, които някога съм преживял. С една дума – удоволствието да създавам различни светове. Нима всеки писател, всеки художник не желае това – да създава нещо, да бъде като малък бог, да бъде свободен, да твори?

Така, в удивлението си пред този огромен, хубав, страшен и пъстър свят започнах да преоткривам – съзнателно, полусъзнателно и съвсем несъзнателно – писането, творчеството.

А има и нещо друго: лесно е да се отгатне. Да се опиташ да извадиш от забравата всичко, което си преживял – детството, срещи с хора и различни места – все неща, на които държиш. / Защото лошото всеки иска да го забрави, нали?/

Да пишеш, за да продължиш всичко това, да продължиш себе си, да победиш смъртта. Ние всички – в нашите книги, пиеси, картини, музикални опуси. Всички, в крайна сметка, търсим някакво безсмъртие, макар малцина да го признават. Пишем, защото не искаме да умрем, макар да знаем, че сме смъртни. Пишем, защото сме нещастни. Но аз мисля, че сред тези мотиви има и два много важни: да споделиш с някого учудването си, удивлението си от екзистенцията, от чудото на света и да нададеш вик пред Бог и пред останалите хора. Да покажеш, че съществуваш.

Всичко друго е без значение...

Преведе от френски: Огнян СТАМБОЛИЕВ
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev