КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА - СПОМЕН ЗА ГЛАВНИЯ РЕДАКТОР

 

Когато поживеем повече и в един момент се замислим за стотиците, а може би и хилядите хора, с които пътят ни се е кръстосал, трудно ще си спомним за такива, които никога не са ни разочаровали - независимо дали става дума за роднини, приятели, колеги или просто познати...Когато се замисля за дългогодишната си работа като журналистка в русенския вестник „Дунавска правда“, мога да откроя един човек, който никога не ме е разочаровал, и това е главният редактор Цвятко Цвятков. Но реших да се върна към спомените си за него не заради моето лично отношение, а заради огромното влияние на този човек върху живота на Русе в продължение на четири десетилетия - време, когато във всеки окръжен град имаше само един вестник и в него се отразяваше всичко.

Запознах се с него през есента на 1974 г. Бях на 22 години, току-що бях завършила висшето си образование и макар че бях с отлична диплома, ми предстоеше работа по разпределение като учителка по литература в русенско село. Един ден по телефона ми се обади непозната жена, която се представи като Мила Доротеева, редактор в отдел „Култура“ на вестника, и ми съобщи, че трябва да се явя при главния редактор, защото съм поканена да работя там. Причината били моите стихотворения, които в продължение на няколко години изпращах по пощата и които бяха публикувани. Изпълнена с притеснение, намерих редакцията и кабинета на главния редактор. Посрещна ме човек на средна възраст, усмихнат и добронамерен. Каза ми, че съставът на редакцията трябва да се подмладява и че политиката му е да се назначават талантливи млади хора. Обясних му, че имам разпределение, и той отговори : “Момент. Сега ще отидем в инспектората.“Не знаех къде е този инспекторат и тръгнах с него още по-притеснена. Влязохме в кабинета на началника му и Цв. Цвятков каза : “Това момиче ще работи в редакцията.“ Така въпросът беше решен. Но тъй като в момента нямаше свободно място в отдел „Култура“, за където бях поканена, той реши да ме назначи временно в отдел „Селскостопански“ и аз приех.

Всички колеги, и по-възрастни, и по-млади наричаха помежду си главния редактор „ бай Цвятко“. Постепенно разбрах, че така изразяват своето уважение към него. Редакцията беше кошер, който непрестанно жужи - динамична работа във всекидневник,преплетени интереси и амбиции, и същевременно голяма отговорност да не се допусне грешка в органа на „ОК на БКП и ОНС“. Главният редактор успяваше да балансира този организъм отвътре, а и да поддържа равновесието с партийното ръководство на града. Затова журналистите се ползваха с уважение и беше престижно да кажеш, че работиш във вестника. Но беше задължително те да са партийни членове. Шефът ми в селскостопанския отдел тогава беше партиен секретар и реши да ме проучи за членство в БКП, но резултатът не бе благоприятен за мен заради произхода ми. Тогава чух първата критика към главния редактор :“Ах, този бай Цвятко! Назначава хора, без да са проучени, и сега аз трябва да си бия главата с тях.“ И додаде: “Заключвам ти документите в касата и повече няма да се повдига този въпрос.“ Така ми стана ясно, че моето място в йерархията ще бъде най-много „редактор“. Но това с нищо не промени отношението на главния редактор към мен. Той спази обещанието си да бъда преместена в отдел „Култура“ и там намерих истинското си призвание. Така изминаха години. Запомнила съм две случки, които напълно ми изясниха колко принципен и благороден човек е Цвятко Цвятков. Един ден, поради някакво недоразумение в планирането, ме изпратиха доста късно да отразя обсъждането на книгата на Леонид Брежнев „Малката земя“, което се провеждаше в Дома за българо-съветска дружба“. Влязох по средата, записах необходимото и се върнах да напиша дописката. На следващия ден обаче ми се обади сърдит глас и каза : “Абе момиче, как не те срам, сбъркала си името на книгата!На какво прилича това!? Трябва да бъдеш наказана! “Оказа се, че в бързината вместо „Малката земя“ съм написала „Тази малка земя“. Това беше първата ми грешка. Като полята с вряла вода се качих при главния редактор, който веднага каза: “И на мен ми се обадиха, не се тревожи, аз съм виновен, че не съм го оправил. Извинявай! “Малко са моментите в живота ми, в които съм се чувствала толкова безкрайно благодарна...

Вторият случай бе след едно нощно дежурство по брой в печатницата, може би на 23 срещу 24 май. Приключихме към 3 часа и тръгнахме да се прибираме, когато секретарят изведнъж реши, че ще е добре да минем край дома на бай Цвятко и да му оставим вестника. Аз се възпротивих, но отговорът беше, че той ще се зарадва - всички знаеха, че чете по цяла нощ и спи много малко. А на манифестацията ние трябваше да бъдем с новия брой в ръка /бай Цвятко винаги беше на трибуната/. Позвънихме на вратата, той излезе веднага, буден и облечен и попита какво е станало. Тогава сякаш дяволът накара секретаря да каже: “Ами стана беля, не можахме да издадем броя.“Горкият, той мислеше, че с шегата си ще увеличи радостта на главния редактор от добре свършената работа. Но се получи нещо съвсем друго - лицето на бай Цвятко стана огненочервено, той извика „Аааа...“ и затвори вратата с трясък. Ние бяхме ни живи, ни мъртви. Секретарят звънна пак, показа се само една ръка, която грабна подадения вестник и отново трясна вратата. На следващия ден нищо в поведението на главния редактор не издаде, че се е случило нещо. Но тогава си дадох сметка в какво напрежение живееше този много интелигентен и работоспособен човек. Той беше от Побит камък, разградско, филолог по образование, и работил като директор на Разградската гимназия. Като активен борец против фашизма бил назначен за главен редактор на русенския вестник. Естествено, беше член на ОК на БКП, а освен това председател на Комитета за мира, на възрожденското читалище „Зора“, на клуба на есперантистите и т.н. Но в поведението му липсваше каквато и да е следа от чувство за превъзходство и просташка надменност. Особено сърдечно беше отношението му към младите хора -не пестеше похвалите си и радостта си от успехите им. В неговата школа израснаха редица колеги, които останаха в тази професия. Тъй като специалността „Журналистика“ в СУ беше нова и нямаше как в редакциите да работят хора, завършили точно нея, Съюзът на журналистите организираше специализации. Доста колеги се записаха и аз реших да попитам главния редактор дали да кандидатствам. Той каза: “Нямаш нужда. Журналистиката не се учи с теория, а с практика. Ти нямаш нужда.“Зарадвах се ,защото обичах работата си и не исках да се откъсвам от нея за 6 месеца.

Културният живот в Русе беше богат, отразяваше се пространно, с различни по жанр материали. Вестникът беше мястото за постоянните изяви на поети и белетристи и едва ли има русенски творец, който да не е публикувал в него. Освен това трябваше да бъде трибуна на максимален брой хора – когато правехме седмичния си план, 70 процента от материалите трябваше да бъдат на външни автори. Така се включваха и автори, които вече дисидентстваха. Широко скроеният бай Цвятко разчиташе на дългогодишния си авторитет и в критични мигове заставаше и зад тях. И въпреки че отговарях и за образованието, което не ми беше много по вкуса, се чувствах възнаградена с една изключително интересна работа. По-късно ми възложиха да отговарям за поезията и за детския кът „Звънче“, а в подготовката на литературното приложение „Светлоструй“ се редувахме. И за изненада на всички литературни сътрудници във вестника аз бях първата назначена за редактор. Това бе оценката на зав.-отдела Любомир Стефанов, също много възпитан и етичен човек, и на главния редактор. Така аз, която по наследство не изпитвах особено топли чувства към комунизма и не можех да стана член на партията, запомних тези двама комунисти само с добро.

И днес си спомням кабинета на бай Цвятко, в който след години работих самата аз. Бюрото му беше заринато с материали, списания и книги, същото беше и по кушетката и фотьойлите. Интересуваше се от всичко, четеше много и беше отличен лектор. Периодично ни изнасяше беседи за международната политика и по всичко личеше, че вярва дълбоко в своя идеал. Само с най-близки е споделял, че трябва да напише спомените си и че не всичко в тях е светло...Стаята му светеше до късно, понякога цяла нощ. Той четеше на бюрото си, а краката си киснеше в леген със студена вода заради разширени вени. Имаше лодка и серкме и ходеше по Дунава за риба, тогава почиваше.

Когато започна перестройката, колеги от вестника решиха, че трябва да растат служебно, но за това е нужно старите да си отидат. И явно е било решено да се започне с главния редактор. Един следобед, съвсем неочаквано, дойде секретарката на ОК на БКП по идеологията и съобщи, че бай Цвятко се пенсионира и се назначава друг. След десетилетия всеотдайна работа той на практика беше изгонен. На тържеството цялото внимание на колегите ми бе насочено към новия шеф –те му се подмазваха по същия начин, по който правеха това със стария. А на мен връчиха букет, който да поднеса на бай Цвятко...

Скоро след това Цвятко Цвятков почина – удавил се в реката при неизвестни обстоятелства. Не зная дали написа спомените си, но в ковчега беше подпухнал и моравочервен. Не всички от колегите го видяха и го изпратиха в последния му път...