ВЛАДИМИР ЛУКОВ - ПОБЕДОНОСНАТА УЧИТЕЛСКА СТАЧКА - 2007...

Тя ме изпълва с вяра и оптимизъм за бъднините на децата и внуците ми.

Тя е ярко доказателство за това, че имунната система на народа ни е жива.

Не без основание тези, които години наред безпрепятствено го ограбват, нервничат и треперят. Заслепени обаче от алчността си, те трудно ще осъзнаят, че победоносната учителска стачка е победоносна и за тях самите, за техните деца и внуци.

Впрочем, трябва някой да им отвори очите с любов, за да видят, че Народът, изобщо, не е биологична популация, не е само социална и/или политическа категория, а е преди всичко духовна категория и че всяка реализирана личност в Него пребъдва чрез Него.

И този „някой” не е никой друг, освен българският Учител!

***

Българският учител беше и си остава българският Възрожденец.

Учителствали са в прекия и във всеобхватния смисъл на думата отец Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Априлов, дядо Славейков,  Берон, Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Волов, Вазов, Захари Стоянов и мн. др.

За тях Гео Милев писа: „Те родиха българския народ”!

Родиха го като народностен дух.

Родиха го като „общ в себе си конкретен дух” (Хегел).

Родиха го като обособен в собстнвените си дела и институции Български Разум-Творец. (Духът е човешки разум-творец.)

Не случайно Дядо Вазов постанови като творец в стихотворението си „Паисий”: „ От днеска нататък българският род/ история има и става народ.”!

Става Народ благодарение на своя Учител Паисий Хилиндарски у когото народът ни придобива самосъзнание, придобива историзъм в себе си, за себе си!

Пак благодарение на своите учители (да не ги изброявам отново) Народът ни придобива и Държавата си.

И Държавата е духовна категория.

В нея и чрез нея Народът ни твори себе си, твори собствената си народност. А тя генерира самобитна българска култура – език, бит, душевност, стилове, обичаи, традиции..., а личността тъкмо в тази негова самобитна култура реализира уверено себе си чрез съзидателен труд и уникално творчество. И остава жива в Народа! „Аз в твоето безсмъртие ще живея!” – Вазов!

***

Да си спомним даскал Бачо Киро и плеадата други даскали – сподвижници на Левски и участници в Априлското въстание, а защо не и „козлодуйското даскалче”, което първо и единствено се престраши да посрещне Ботевата чета и да се запише четник в нея.

***

Да си припомним, че и строителите на следосвобожденска България бяха преобладаващо учители, както и това, че едни от най-големите български умове са започвали кариерата си като учители.

***

Да си припомним, че и борбите за социална справедливост в годините преди девети септември 1944 год. не минаха без активното участие на учителите.

***

И в „комунистическите” години българското учителство даваше своя принос за духовното израстване на народа ни, въпреки тоталитарната марксистко-ленинска идеология и стагнация.

Учителите – творци и Донкихотовци бяха свободни в „клетките” си. (Духът е винаги свободен в себе си и винаги, когато е готов, излиза на свобода чрез творчеството си, и нищо не може да му попречи.) И десидентите, доколкото ги имаше, бяха във всеобхватния смисъл на думата учители.

***

Учители бяха в повечето случаи и тези, които чистосърдечно ( а не като поставени лица) се включиха в утвърждаването на новите демократични ценности в България. Преобладаващото мнозинство от хората на първия демократичен митиг в Русе през 1987 г. бяха учителите. Мнозинството от съучредителите и съорганизаторите на първите демократични партии и митинги по места бяха учители.

***

Освен това най-голямата тежест на прехода от 1989 год. насам се стовари в духовния и в икономическия смъсъл на думата върху съзнанието и плещите на учителите. Те заедно с народа ни кротко понасяха тегобите на прехода. Надяваха се в същото време, че ще има Ново българско възраждане, без да си дават сметка, че не управляващите и новобогаташите са призвани да го осъществят, а те самите като учители.

***

Впрочем, именно българските учители следва да видят в историческата ни памет, че между българската интелигенция (в основата на която е българското учителство) и българския икономически и управленски елит (чорбаджилъкът) открай време трудно, много трудно се постига съгласие по общия път на историческото ни развитие и на тази база – крепко народностно единство. Междувпрочем това е причината както за големите ни исторически възходи като последица от постигането на това единство, така и за големите ни исторически падения като последица от липсата на същото единство.

***

Трябва сега да видим и това, че народностно единство е отговорност и дълг на всяка личност в съотвествие с ръста и мащабите на нейното духовно развитие.

А това означава, че народността се изгражда предимно и главно от всеки истински Интелектуалец, Творец, Учител – независимо от неговото поприще и материално състояние.

Всъщност, няма човешко поприще, в челните редици на което да не стоят хора с трииизмерна духовна същност, обозначавана с думите Интелектуалец, Творец, Учител!

Всъщност, големият Интелектуалец (познавач на Истината, отстояващ Истината, която ни прави свободни) по необходимост е Творец и Учител в кое да е свое поприще – държавник, икономист, писател, журналист, строител, земеделец, учител и т.н. (Няма и поприще без Училище!)

Същото се отнася поотделно за Твореца и Учителя.

Същевременно Личността, на която е дадено това звание с главна буква, е повече от личност!

Тя е Институция!

В някой случаи тя е и самия Народ.

Древните учители са видели това.

Лао Дзъ (около 450 г. пр Хр.) пише: „Мъдрецът няма сабоствено сърце. Сърцето на народа е сърцето на мъдреца.” И Сократ е видял същото. И средновековните мислители – същото. И руският философ Николай Бердяев е видял това. В книгата си „Мирогледът на Достоевски” той пише: „Достоевски е „народът”, повече народ, отколкото цялото селячество на Русия.”!

***

У нас Дядо Славейков първи е видял това и е бивал „народа” ни в делата си! Той пръв е изразил своята непоносима болка от трудното изграждане на народностното единство у българите, най-вече в стихотворенията си „Не пей ми се” и „Не сме народ”.

Като предупреждаваща камбана и днес звучи стихът му: „Не сме народ! Не сме народ, а мърша...”

Защото:„Само знаем и можеме, и щеме / един други злобно да се ядеме.”.

Същевременно именно Той води успешна борба в себе си, за да сме Народ!

***

Христо Ботев обаче е този, който най-дълбоко е озъзнавал същото и е Народът ни в своята борба за свобода, в своето дело и творчество!

Вижте как Ботевото сърце потвърждава истината на Лао Дзъ с думите: „...на туй сърце, дето страда /...в отзив на плач из народа!”(Към брата си).

И как е съкрушено това сърце от липсата на народностно единство, от това, че в душата на собствения му брат „...няма/ на глас божий – плач народен!” („Към брата си”.)

Вижте и покрусата му „В механата”: „...аз вече нямам мило, драго,/ а вий... вий сте идиоти!”!

***

Впрочем, Христо Ботев е бил призван и е успял като никой друг световен Поет да синтезира и изрази поетически в стихотворението си „Моята молитва” цялата световна философия, разкриваща духовното основание в съществуването на един Народ на Земята.

***

Именно в стихотворението „Моята молитва” ние виждаме как се разкрива нуждата от неразривно единство между Бог, Народ и Личност.

В друга своя публикация от 2001/2 год. посочих, че Ботев е станал изразител на една парадоксална взаимна иманетност между Бог, Народ и Личност – иманентност, която всъщност е Божието основание за съществуването един Народ на Земята.

***

Именно в своята молитва Ботев ни показва, че Личността в собствените си духовни мащаби е екзистенциален център на това основание. Защото не абстрактният „бог”, не абстрактният „народ” чувства, страда и се радва, а реално съществуващата човешка Личност! Тя страда и се радва! Ботевото сърце страда и се радва и народът ни страда и се радва в сърцето на Ботев! („Често, брате, скришом плача / над народен гроб печален...” - „Към брата си”.)

За това и Бог страда у Ботев –  страда, защото, учи ни Ботев! – Бог е в мен като мен!

Вижте как:

О, мой Боже, правий Боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, Боже

 – мен сърцето и душата...

В мене, Боже – мен сърцето и душата!

Гениално!

А стихът „Не ти, що си в небесата...” изразява единствено и само човешката възможност да се абстрахира и пренебрегне по такъв начин живият Бог. (Бог – високо, цар – далеко.)

Това и правят „православните скотове”.

Но не и Ботев!

Той е поставил мото под заглавието на молитвата си „Благословен Бог наш...”

А Бог наш означава още, че както Бог е в мен като мен и в теб като теб, така е и Бог наш, над мен, над теб, над нас, тоест, Небесен!

Той е едновременно жив в мен и в теб, жив в Народа, жив е и на Небето, над Народа ни! Над народите! Небесен!

Той не зарязва в неволя „мойте братя сиромаси”, Той вдъхва „любов жива за свобода / – да се бори кой как може / с душманите на народа.”.

Чрез Христо Ботев!

Това е Ботев!

Аз съм весел – пише Той – и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва” се сбъдва.”

Сбъдва се с нея и радостта на народа ни като свободен Народ!

***

Същата непоносимост, страдание и нещастност от липсата на народностно единство изразява и големия български литературен критик д-р Кръстю Кръстев.

В статията си „Българската интелигенция” (сп. „Мисъл”, 8, 1989 год.) той пише:

Един строг и по-дълбок наблюдател на нашия обществен живот дълго би се колебал, преди да реши дали съществува български народ. И действително онова, което ний образуваме, може да бъде един много добър конгломерат от индивидууми, едно географическо и етнографско или даже административно цяло, но народ то не е и не може да бъде, защото му липсмат всички условия за това.”

Същевременно както Дядо Славейков и Христо Ботев, така и д-р Кръстев (двадесет години след Освобождението) осъзнава и разкрива все същото: от една страна – безбожната несъвместимост между управляващи (чорбаджилък) и интелигенция, а от друга страна – идиотизма (Ботев) в характера на високо ерудираните, но и заслепени от алчността си за власт и богатства български (псевдо)интелектуалци.

У нас – като наченеш с най-последния – пише д-р Кръстев –  и свършиш с най-първия държавен служител – престъпленията спрямо народа се вършат в пълно съзнание за тяхната престъпност... Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вожди са или стават въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник на правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител... „

***

Същите тежнения от липсата на народностно единство се разкриват и в творбите на Пенчо Славейков, на Стоян Михайловски, на Боян Пенев, на Гео Милев и на още много други  големи български Интелектуалци.

А по времето  на „реалния социализъм” тези тежнения намериха изблик в сърцето на един от най-честните синове на България – поетът Пеньо Пенев. (Вижте творбите му „Дни на проверка” и „Епоха”)

Намериха и отговор тези тежнения в публицистиката на един от най-големите български писатели – Николай Хайтов.

Приживе по телевизията Хайтов изповяда, че му е толкова тежко да гледа това, което днес става в България, че с кеф ще си замине от този свят.

Замина си... С болката!

***

Разбира се, това са само някой от големите Личности на България, които са имали доблестта и смелостта да разкриват в слово онова, което ни ни достига – най-вече във времена на изпитание, – за да сме истински пълнокръвен Народ – Народ, който в екзистенциалното лоно на своите големи Личности не изключва никого от себе си.

Защото, учи ни Вазов:

И всякоя възраст, класа, пол, занятье / взимаше участие в това предприятье: богатий с парите, сюрмахът с трудът / момите с иглата, учений с умът, а той беден, гол, бос, лишен от имотът, за да е полезен, дал си бе животът.” (Левски).

***

За съжаление обаче едно по-задълбочено иследване на проявите на народностното самосъзнание у големите български Интелектуалци, ще ни покаже, че същите са единици във своите времена.

Малцина са!

Не ни достигат.

Доказват го историческите падения и мъките на народа ни при излизането му от тях.

Д-р Кръстев е констатирал за своето време същото:

Мощни личности – пише той, – които да се издигнат високо над другите, които да имат власт над духовете, и не в следствие на външни и случайни обстоятелства, а в силата на своя гений – такива мощни личности ний нямаме. Които гримасничат като такива, са изкуствени идоли на изкуствени котерии.” 

***

И въпреки това, отговорността във времето за народностното ни единство пада изцяло именно върху тези „мощни личности”, доколкото ги имаме, малцината!

Тях ги виждаме в съответните времена, виждаме ги като хора-Институции, даващи израз на най-святото у народа ни – неговото основание да съществува – народността!

Институция в този смисъл на думата е дядо Славейков (Високи, сини планини...), Ботев, Вазов (да не изброявам и другите), включително и д-р Кръстев.

Народността не пада там, дето знаньето живей!”(Ст. Михайловски)

Впрочем, какво друго, ако не израз на народност, са и гениалните стихове на Вазов: „Кат небето се синея, / ако ситно и да съм, / с мойта хубост хубавее / всяка нива, слог и хълм.” („Песента на синчеца”) 

Велико прозрение!

Малък Народ сме, но синеем като Небето, а с нашето хубаво самобитно българско творчество хубавее културата на цялото човечество.

Песента на Валя Балканска „Излел е дельо хайдутин” се носи в космоса!

***

Да, именно във времето ние като Народ натрупваме и съхраняваме значимото в себе си – не само от онова, което сме сътворили, но и от онова, което сме осмислили за себе си в историческия си опит.

Време е сега, в хода на победоносната учителска стачка, смирено да позволим да ни въздействат обратните рефлексии на познатото у нас като отрицателни и пагубни черти на характера ни:

- търпението българско, което ни идиотизира;

- българската работа, в която се препъваме („Орел, рак и щука” – П.Р. Славейков):

- българският големлък, заради който ни яхат другите („...скарали се кой да води бащината си дружина!”- Ботев);

- българската алчност, заради която си изядаме месата (Виж „Патриот” на Хр. Ботев);

- българската самоубийствена завист (Елин Пелин);

- българският циганлък (крадем се, лъжем се), заради който ни се налагат проблемите с циганите;

- българският нихилизъм, заради който сме със смачкано самочувствие пред европейците...

***

Можем ли, като знаем всичко това за себе си, да се променим!?

Можем ли отново да напишем в душите си кървавото писмо на Каблешков, за да се припознаем отново като истински братя!?

И да отдадем по такъв начин дължимото на онези чада на народа ни, които „родиха българския народ”!?

Можем ли да ретранслираме трехните предупреждения и виждания за и в бъдещето ни!?

Победоносната учителска стачка ни показва в момента, че всичко това е възможно и че тя е победоносна именно в това отношение – да е стачка на Учителите – истинските, приемниците на онези, които раждат Народа ни! Тя е урок за народа ни по братска солидарност сега!

***

Впрочем, всеки мислещ за собственото си бъдеще българин следва да си даде ясна сметка, че днешната учителска стачка, има много малко общо, за да не кажа направо, че тя няма нищо общо със стачките на работниците от другите гилдии и браншове.

Това е стачка на Учителите!

Тя носи заряда на онези, които се изправят не срещу другите (както това е било по време на Априлското въстание), а срещу себе си, срещу собствената ни позорна власт за друга наша съзидателна власт; за да ни има като Народ и за да живеем като личности в неговото безсмъртие! – както ни учи Дядо Вазов.

***

Това е, разбира се, и стачка на „У ч и т е л с к и я   с ъ ю з”, който по сведение на д-р Кръстев е бил разгромен преди 110 години от държавата.

Разгромили са го онези български псевдоинтелектуалци и хрантутници, които са смятали, а и днес все още смятат, „че само държавата и нейните прямо или косвено подчинени ней агенти се явяват като единствени разсадници на наука и грамотност и че грижата за интелектуалното  повдигане на народа се намира само в ръцете на хора, които са направили от него средство за прехрана...”(Д-р Кръстев).

И днес Учителският съюз може да бъде разгромен, но не и победоносната учителска стачка.

Българският Учител е отново на историческата сцена, отново е Български Народ, и ако допуснем за миг, че Той може да бъде смачкан от собственото ни невежество, то и това трябва да допуснем, че повече няма да ни има като народ на тази Земя.

***

Да си припомним, че в Националния дворец на културата влизането на България и Румъния в Европейския съюз беше приветствано с думите: „Добре дошли Тракия и Дакия в Римската империя!”!

За всеки буден ум това означава не толкова алюзията, свързана с Римския договор, колкото това, че ни предстои ново историческо изпитание, подобно на онова, което ни се случи в пределите на Източната Римска империя.

Тогава по земите на империята, както знаем от историята, са прииждали и шествали много и най-различни етноси. Те всички са били звани от Христа, но не и призвани да станат Народи в пределите на гръко-римския свят.

Хуните например не успяват да станат Народ.

Ние обаче, благодарение на нашите Първоучители, успяваме да се конституираме като Народ.

Оличностихме се първо в Христа (от Борис І до патриарх Евтимий), а по-късно и в Свeтия Дух се утвърдихме чрез самобитно народностно творчество и език.

Възродиха ни в Новото време (времето на хуманизма) и онези личности начело с отец Паисий Хилендарски, на които дължим днешното си битие.

Така се предпазихме от потурчване и погърчване.

После върху тази наша народностна база ние се превърнахме в нация.

По същия начин и днес е очевидно, че в условията на Новата Римска империя – Европейският съюз – предстои ново качествено отсяване на европейските народи. За всички тях, а и за нас в частност то се свързва с отговора на въпроса – ще оцелеем ли, ще ни има ли живи във вековете като Народ (и Личности в Него) със самобитна Българска народност!?

***

Впрочем, известно е, че народността е културна категория, а националността – политическа.

Народността генерира самобитна култура; националността –  политически, икономически и технологични интереси.

Народността е завинаги свързана със земята, с ландшафта (етносът, върху основата на който се явява народността, е географско явление – Л. Н. Гумильов); националността – с държавата.

Националността може да съществува върху основата на различни етнически групи и индивиди, може и да се раздвоява върху основата на една и съща народност (ние и македонците, например, германците и австрийците, румънците и молдовците), може и да мутира.

Народността – не.

Тя е като цвете – вирее на една и съща почва и климат. (Освалд Шпенглер) Ето защо изубим ли се като народност, ще се загубим и като българска нация.

Европеизмът и глобализацията предполагат това.

Днес те тласкат народите в интензивно движение.

В това свободно движение на хора, стоки и капитали има живот в изобилие, но ще го има за онези народи, които успеят да се съхранят като самобитни народностни култури.

За другите няма място на тази Земя.

Хегел в своята „Философия на историята” установява и показва с примери, че народите умират тогава, когато се оказват неспособни да влагат свои културни ценности в културната съкровишница на човечеството.

Мирча Елиаде констатира същото в книгата си „Митът за вечното завръщане”.

Показателна е и притчата на Спасителя за лозата: „Аз съм истинската лоза, а Моят Отец е земеделецът. Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва; а всяка, която дава плод, я очиства, за да дава повече плод.” (Йоан – 15:1,2)

Победоносната учителска стачка е израз на това такова именно очистване.

***

Ясно е, че в условията на европеизация и глобализация ще оцелеят онези народи, които имат в себе си мощен интелектуален и творчески ресурс.

Този ресурс е в сърцата и в душите на най-просветлената и поради това най-добродетелната част от народностната интелигенция – творческата и учителската!

Този ресурс е съкровено тайнство и форма на народностния идентитет!

Той не може да бъде превзет и/или разрушен отвън.

Турците за петстотин години не успяха да превземат нашия.

Той обаче може да бъде изтощен отвътре.

В нашият случай – от отрицателните черти на народностния ни характер.

Но най-вече от това, че трудно, много трудно българските Интелектуалци и представителите на българския политически и икономически елит постигат единство по приоритетите на деня, на нашия Български Ден!

***

Какво е нужно, за да оцелем като Народност (и като Личности в нея!) в света на европеизация и глобализация!?

Сервантес и предложил на испанците съветите на Дон Кихот.

По един или по друг начин същите са ни дадени и от нашите Учители и Творци.

Те са вечни!

На първо място страха от Бога, който ни дава мъдрост, на второ – себепознанието, на трето – добродетелта!

И Санчо, кандидатът за губернатор, а после и действително управляващият, иносказателно повтаря: „Достатъчно е, сеньор, да запомня кръста, гдето го слагат пред азбуката, и ще стана добър губернатор.” После, като държи наум все същото – Кръста!, –  на практика установява „...че сам Бог вдъхновява понякога присъдите на губернаторите, макар и лично те да са глупави.”

А друг голям Испанец – Мигел де Унамуно – припомня на сънародниците си, че „дон Кихот е испанският Христос”, испанският Спасител!

Няма съмнение, че испанците като европейска Народност имат ресурс да оцелеят в глобализиращия се свят, даже ако се случи всички българи и румънци заедно да се преселят на тяхна земя!

Съмнително е обаче дали ние като народ бихме удържали на свободното прииждане на другите у нас и на свободното смесване (и вместване една в друга) на народностни култури.

(Тук ще отбележа съвсем експресно виждането си, че в парадоксалния свят, в който живеем, американските нации са образувания, които имат съвършено друг културен статус. Той е излъчен и подхранван предимно от европеските народностни култури, но е несъвместим с тях самите. А желанието и опита този статус да бъде възприет от (или да бъде наложен върху) европейските народностни култури, ще породи, според мен,  непредвидими сътресения и загуби на културни ценности и образувания у самите европейските народи, а и изчезването на някои от тях.)

***

Но да вървим напред.

Напред! Народността не пада, / там дето знаньето живей!”(Ст. Михайловски).

Знанието, себепознанието, а  в него и добродетелта са спасителни и за нас като народ.

У нас обаче тези неща –  свъръзни с истинската ни личностна и народностна същност – външно се монополизират.

Монополизират се по-скоро силово от тези, които заграбват власт и богатства.

Монополизират се открай време от българския чорбаджилък.

Негова е прословутата постановка – „който има пари, има и акъл”.

И днешният политически и икономически елит на България не пести усилия да раздава акъл по всички въпроси (а не пари) подобно на предшествениците си от Букурещката  Добродетелна Дружина, която, заклеймявайки хайманите от БРЦК, лансира идеите си ту за сръбско-българска, ту за турско-българска държава.

Видя се това и в хода на победоносната учителска стачка. По-големи специалисти по въпросите на образованието от управляващите и техните подгласници няма.

***

Тази учителска стачка, която в чисто социалните си измерения, изобщо не биваше да се допуска от управляващите (и те, ако имаха Кръста на Санчо пред себе си, нямаше да я допуснат: достойното заплащане на учителския труд отдавна щеше да е факт), разголи истинските им лица и съкровени помисли.

Първото, което лъсна като месечина в ясна нощ, е свързано с чувството им на класова съпринадлежност и на солидарно класово противопоставяне на кого!?

На учителите!?

Солидарно срещу тях скочиха не само управляващите, но и разни новоизпечени богаташи, социолози, политолози и други журналистически и родителски влъхви на мамонта.

Добре!

В България има класово общество.

Класата на богатите е факт.

Но да демонстрираш класова съпринадлежност и класов характер от края на деветнадесетти век, означава не само да не си в крак с времето, но и да включваш задна скорост по пътя на собственото си развитие.

Второто, което лъсна е ниската компетентност на същите влъхви по въпросите на образованието и възпитанието.

А третото и четвъртото, което лъсна, е опита им за грубо вмешателство в съкровената духовна връзка между учители и ученици.

***

Впрочем европейската мисъл в лицата на Ницше, Шпенглер, Бердяев, Ортега-и-Гасет, К. Попър, Ерих Фром и на други мъдри мъже недвусмислено преодолява антагонизмите на класовостта като разкрива, че в човешкото общество има не един, а два вида аристокрация – социална и духовна.

Социалната аристокрация, се обособява силово в обществата чрез заграбване на власт и богатства.

Нейни отрочета са първенютата.

Те са това, което имат!

И могат това, което става с власт и пари.

Виждат се проявите на българските първенюта в хода на победоносната учителска стачка.

Духовната аристокрация се представлява от таланливите и даровитите хора.

Тя прониква всички слоеве на обществото – и богати, и бедни! Обнадеждаващо е, че нейни гласове се чуват в защита на учителите, подсказвайки на чорбаджилъка, че учителската стачка е победоносна!

Междувпрочем първенютата, властогонците и тези, които заради парата са готови да си изядат месата – псевдопатриотите и техните добродетелни дружини, разобличени от Ботев – хранят жестока ненавист към аристократите на духа.

Тази ненавист се поражда както от съзнавани, така и от несъзнавани предчувствия, че без властта и парите първенютата са нищо. (Виж Ерих Фром, „Да имаш или да бъдеш”!)

Поражда се тази тяхна ненавист и от факта, че на този свят няма нищо, което да не е сътворено от аристократите на духа. Виж в това отношение великолепното есе на Ортега-и-Гасет „Интелектуалецът и другият”!

Вижте и в българския исторически пример, че не чорбаджилъкът от Букурещката Добродетелна дружина, а аристократите на българския дух – истинските Интелектуалци, Творци и Учители преминаха през 1876 год. Дунав – българският Рубикон!

Те родиха България!

Върху тях ляга днес и отговорността за оцеляването ни като световен Народ в условията на глобализиращия се свят.

***

Освалд Шпенглер в „Залеза на запада”  посочва, че всички истински Интелектуалци от всички раси си приличат. А аз ще добавя, макар и мистично – те се и познават! При първа среща помежду си веднага се разпознават и констатират, че се познават.

Странно е обаче, че докато у другите раси и народи те се почитат един друг (макар в повечето случай отдалече, и това е нормално, защото всеки от тях си има свои снежни върхове, върху които крачи) и често се сдружават, за да балансират тежеста на отговорностите си пред народите си, то у нас, въпреки че се разпознават и познават един друг, в същото време се правят на чалнати и то така, че сякаш изобщо не се забелязват един друг и че сякаш нямат никакви отговорности пред Народа си.

В това отношение д-р Кръстев съкрушено отбелязва, че у нас „не се признава никакво чуждо превъзходство” и че „войници няма, всички са генерали”.

А трябва сега, в хода на победоносната учителска стачка, тази рефлексия да се обърне в наша полза.

***

Да, ние наистина сме „конгломерат от индивидууми” (д-р Кръстев), но не точно.

Нашата българска народност е еманация на когломерат от етноси, от които преобладаващи по дух са се оказали славяните. Не случайно отец Паисий е озаглавил труда си „История славянобългарская”.

Според мен, именно етническата ни разнородност (някой твърдят, че сме формирани като народ от над 50 етноса), която при това допълнително се обогатява от структурата и динамиката на българските ландшафти, и която дава допълнителен израз на другост у нас като индивиди – външна и вътрешна, – е причина българските интелектуалци да се спотайват подозрително един пред друг и да се правят на ударени от това, че не се разпознават като лица и отговорности в и пред собствения си народ, а и пред самите себе си! (Иван Вазов припознава у Любен Каравелов татарин с тъмни и умни очи.)

На тази причина, според мен, се дължат и многобройните български предателства по време на турското робство.

Всъщност, колкото по изразителен е индивидулният ни етногенетичен базис, толкова по подозрителни се оказваме един към друг.

(Захари Стоянов е видял у хората от Софийско „тъпи и забрундатени шопи” – според мен, пристрастно и пресилено; и без алюзии от мен.)

С други думи – вижда се, че истинските български Интелектуалци ще трябва за разлика от своите събратя у другите народи да преодоляват в по-голяма степен себе си, за да утвърждават успешно себе си в народа ни и Народа в себе си.

Така те ще трябва да вземат връх и над българските първенюта, ако искаме Народът ни не само да оцелее в условията на глобализация, но и да продължи да дава своя неповторим принос в културната съкровищница на човечеството.

Победоносната учителска стачка е обнадеждаваща!

***

Разбира се, истинските Интелектуалци, Творци и Учители и това вземат пред вид, че парвенюто – политик, богаташ, политолог, социолог, журналист, учител (то може да бъде и „дивак учител”, според Ботев) –  е само един външен етикет за нагласата у някой хора алчно да консумират другите като продукти и средства.

Срещу тази нагласа, а не срещу човеците у първенютата е насочена победоносността на учителската стачка.

За истинския Учител всеки човек е повече от Вселена!

Ти струваш колкото цели светове – казва Руми, – ала какво да се прави, когато сам не знаеш цената си!” 

И тъй,

за нищо на света истинският Учител, Интелектуалец и Творец няма да третира човека като „продукт”, „обект” или „средство”.

Той вижда и знае, че човешката същност, у която расте и крепне народността, е безценна!

***

В хода обаче на нашата учителска стачка се видя, че нашите първенюта тъкмо така се отнасят към нашите учители и деца – както към средства, продукти и обекти.

Към учителите се отнасят преобладаващо както към средства, а към учениците преобладаващо като към  продукти и обекти.

Това свое  античовешко отношение те обосновават с необходимостта от „външно оценяване на качеството на учителския труд” и, реципрочно, със заплащането на същия труд според „качеството на продукта” им. Браво!

Два пъти браво на тези, които изнамериха някакви „пет стълба за диференцирано заплащане на учителския труд” и то така, че да си помисли нашего брата учителя, че от тук нататък му се „осигурява” изконно пазарно право да богатее от призванието си както журналистите-първенюта например, или както бизнесмените например, или както юристите например, или ...както който и да е!

Браво!

***

Е, всичко това щеше да изглежда комично, ако поведението на хората, подържащи горните тези, не застрашава развитието на цяла една гилдия, която има в химна си стихове, които я идентифицират със самия български Народ: „Напред! Науката е Слънце, / което във душите грей!/ Напред! Народността не пада, там гдето знаньето живей!”

***

Какво, впрочем, може да означава „външното оценяване на качеството на труда на учителя”!?

Какво може да означава „качеството на продукта му”, а и „външното му оценяване”!?

И най-сетне, къкъв е смисълът от „диференциарното заплащане на учителския труд”!?

За да ни просветне всичко това, ще трябва и този стих да си припомним от учителския химн: „Напред към мощната просвета...” !

***

Хегел, един от титаните на човешката мисъл, дава най-кратките и най-простите определения за качество и количество.

Качеството – пише той – е вътрешната определеност на предмета, явлението, процеса, а количеството – външната определеност.”

Следователно качеството на предмета, явлението, процеса може да се оценява само вътрешно, а количеството – и външно.

Такава е логическата необходимост.

Ясно е още от нея, че какъвто е характерът на предмета, явлението, процеса, такъв следва да бъде и характерът на този, който го оценява като качество – специалист по съответния предмет, явление, процес.

Това в учителския случай ще рече, че само учител може да оценява качеството на труда на учителя, и то при условие, че и двамата са специалисти по един и същ предмет!

Учител-математик да оценява работата на учителя по математика – така е редно!

Но учителската работа според логическата необходимост опира и до там, че оценяващият Учител (нека да му сложим фирмата – експерт) може да оценява работата на колегата си само отвътре и то с намеса в учебния процес, ако трябва и с показен урок, тъй като трудът на учителя не се обективира, а се усвоява според заложбите и дарбите на ученика субективно.

Отдавна, междувпрочем, педагогиката е припознала ученика като субект в учебния процес, а не като „обект и материал” в ръцете на учителя.

А за субекта, за човека изобщо, психологията отбелязва, че той в безкрайните дълбини на своята душа е свободен. 

Има свободна воля!

При това основата на човешката свободата е Тайна! Никой знае как другият е свободен.”(Н. Бердяев) 

Следователно, ученикът може и да не иска да учи, дори когато външно, социално, е организиран да учи.

Свободната воля на човека може и това да поиска – две и две да не е четири! (Виж Достоевски, „Записки от подземието”)

Следователно „външното оценяване на качеството на труда на учителя”  е практически невъзможно, абсурдно!

То е първенюшка измишльотина и демонстрация на силово превъзходство на първенюто – политик, социолог, журналист – над нашего брата учителя.

Качеството на труда на учителя трудно може да се оцени и вътрешно, тъй като необходимото присъствие на експерта внася смут в хода на урока и накърнява по такъв начин неговия живец – духовната връзка между учителя и ученика.

***

Другата първенюшка теза – да се оценява „външно качеството на продукта” на учителския труд и от там да се диференцира заплащането на същия труд е също несъстоятелна.

Аргументите за това са все същите:

- трудът на учителя, който не е нищо друго, освен системно разгръщан в   съзнанието на ученика познавателно-творчески и трудов човешки опит, се усвоява субективно, според заложбите и дарбите на ученика;

- ученикът вътръшно е напълно свободен – и да учи активно, и да не учи активно, а и свободно да се пристрастява според заложбите и дарбите си към една или друга учебна дисциплина, подценявайки по такъв начин други учебни дисциплини.

 

Срещу горната първенюшка теза работи и друг, много мощен аргумент, разкрит от психологията, а то е, че у човека се разгръщат три възрасти – физическа, интелектуална и духовна.

Това ще рече, че хора от една и съща възрастова група различно съзряват интелектуално и духовно.

Толкова различно, че може да се окажат на грамадни духовни разстояния едни от други.

При това положение, колкото и абсурдно да изглежда, вложения в съзнанието на ученика учителски труд може да се окаже както напълно плодоносен на мига и във времето, така и частично плодоносен – да не се прояви напълно до края на живота на ученика.

Големите български Творците Радой Ралин и Борис Димовски справедливо преди години разкритикуваха от същата гледна точка комунистическото училище, отбелязвайки образно, че има круши, които зреят по Петровден, има и такива, които зреят по Димитровден!

А поетът Пеньо Пенев поетически изповяда: „На двадесет и пет години аз вече векове живях!”!

И поетът Марин Георгиев възкликна учудено: „И още толкова неща не знам отгде ги знам!”!

Откъде ще ги знае!?

Може би първенютата знаят!

Образованието, учи Платон чрез Сократ, е всъщност активно припомняне на онова, което носим в себе си от света на идеите, но сме забравили.

И Сократ доказва това чрез напълно неграмотния роб на опонента си като му задава математически задачи.

По-късно и други философи констатират същото.

И най-накрая (това е моя субективна констатация – толкова зная!) Юнг обосновава научно, че ние носим в собственото си „несъзнавано” целия познавателен опит на човечеството, снет като архетипове знания и умения.

Обосновава и това, че заедно с тях носим и личните си психични бариери, които пропускат от „несъзнаваното” само онази част от познавателния опит на човечеството, която ние самите като индивиди и личности сме способни да носим в съзнанието си според собствените си дарби, заложби и психофизиологични сили.

И слава Богу, че е така!

На всекиму кръст според силите му!

А щом е така, щом има круши, които зреят по Петровден и такива, които зреят по Димитровден, как тогава и на какви първенюшки основания ще почива „външното оценяване на качеството на продукта”, получен от учителския труд – интелекта на учениците от една и съща физическа възраст, – за да се заплаща после този труд според същото качество!? 

По Петровден ли ще вършат това!?

Или по Димитровден!?

***

Друга тема е качеството на учебно-възпитателния процес.

Негова вътрешна определеност е ДУХОВНАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ УЧИТЕЛЯ И УЧЕНИКА.

ТЯ Е САМОТО УЧИЛИЩЕ!

ТЯ Е ДЪЛГ И ОТГОВОРНОСТ НА УЧИТЕЛИТЕ.

ТЯ СЕГА Е НАКЪРНЯВАНА И ОПУСТОШАВАНА КАКТО ОТ НОВИТЕ ИНФОРМАЦИОННИ И ТЕХНОЛОГИЧНИ СТЕРЕОТИПИ НА ЧОВЕШКО ПОВЕДЕНИЕ (технологичен фашизъм –  Ерих Фром), ТАКА И ОТ ЛОШОТО КАЧЕСТВО НА ЖИВОТА В ДЪРЖАВАТА НИ!

ЗА НЕЙНОТО СЪХРАНЕНИЕ И ОБОГАТЯВАНЕ СТАЧКУВАТ ДНЕС УЧИТЕЛИТЕ.

И ТЕ ИМЕННО СА В ДЕМОКРАТИЧНОТО СИ ПРАВО ДА ИЗИСКВАТ ВСИЧКО НЕОБХОДИМО ЗА НЕЙНОТО СЪХРАНЯВАНЕ И ОБОГАТЯВАНЕ ОТ РОДИТЕЛИТЕ, ОТ ОБЩЕСТВОТО И ОТ ДЪРЖАВАТА, А НЕ ТЕ ОТ ТЯХ!

Впрочем, както е недупостима външна намеса в работата на лекарите при лекуване и опазване здравето на болните и както те предписват как да се обгрижват болните от близките им, от обществото и от държавата, така учителите имат право на същото – да предписват и изискват от родителите, обществото и държавата необходимите условия (включително и партньорство) за повишаване качеството на техния труд – труд, който е призван да съхранява, обогатява и опазва човешкото у човека, а в него и Народностното!

17-27 октомври, 2007 год., Книги нюз