Като полет на Икар в лабиринта на живота
Радост за душата e да може да съизживее лиричната поетика на Надежда Радева и стихосбирката ѝ, озаглавена „Не съм сама”, идва да потвърди точно това, как поетесата, политнала с крилете на Икар, прекосява сезони, чувства, любови, страст, човешка обич, одухотворена природа, приятелство, с борбена женственост.
Поетесата не се изправя сама срещу живота, срещу хода на времето и белият лист, пропит с преживявания и с поезия с интензивно трупан жизнен опит, пристига с красивия трепет на пеперуда, за да намери своето място в книгата, изпълнена с умело подбрани метафори.
Самото заглавие е също метафора: как би могла да бъде сама една жена – поетеса с голяма душа, която има толкова много неща да сподели със своите читатели и приятели?
Доста творби от сбирката, посветени на любовта, са под формата на откровения към любимия („Горчиво вино с първата жена”, „След теб”, „Моногамия”, „Докато те нямаше”, „Любовта, от която съм бягала”, „Магията любов”), където студът, празнотата, изтощените криле, пустинята в душата, отприщват именно страха от самотата, страха от загуба на любов, цъфтяща като кокиче, чисто и скъпоценно, в полето, обляно от слънце.
Животът и любовта са представени като летеж, крило, пролетна душа в стихотворението „Като Икар”, полетът е метафора на стремежа към все по-обхватни и по-високи хоризонти.
Прекосяването през времето е отразено също толкова успешно в стихотворението „Полунощ”, където часовниковите стрелки са стрели, пронизващи часовете, миговете, секундите, следващият ден преминава „в друго измерение”, а животът следва непредсказуемите си меандри.
Стихотворението „Любовта, от която съм бягала” всъщност е химн, възпяващ живота, пред когото поетесата пада на колене в молитвен захлас:
„Много скоро...
На колене
даже да бъда
пред теб, моя любов,
ще се събудя
най-после друга!
И щастлива... до гроб.”
Надежда Радева дава на приятелите и читателите си, познати или не, една магическа рецепта за щастие, която започва с „нежната ръка на майката” и с глътката кафе, приготвено от същата тази ръка, защото, ни казва авторката, за майката детето си е дете, дори и на петдесет, и е щастие да се чувстваш обгърнат от ласки по този начин преди да е започнала одисеята на новия ден.
Една реална „хроника” на живота с пленителни метафори, звукови и визуални усещания, изкусно съчетани в истинска картина на щастието, родено от обикновени, незабележими неща, на които малко обръщаме внимание, се разкрива в стих. „Хроника”:
„за нас е щастието в нещо малко,
заключено в отделни сладки дни...”
Раздялата с любимия човек се споменава със страх, но и с желание никога да не преживеем този катаклизъм на душата – в стихотворенията: „Как искам” и „Един ден”.
Градът, в който авторката живее и пише, на свой ред е обрисуван с майсторството на художник: небето с лунния си блясък, мястото, където „си жив и някой те очаква” (чудесно казано!), жителите, любуващи се залеза, който обгръща града, докато падне здрач – в стихотворението „Залез над града”. На финала на поетичния текст отново откриваме възхитителни стихове, визиращи заглавието на книгата – самотата е изведена като немислимо състояние на поета, за когото зората на новия ден не може да дойде без обич, дори и тя да е далече.
Животът няма смисъл в самотата – това е посланието на стихосбирката, предложена на почитателите на поезията на Надежда Радева – един глас сред плеядата от поети в българския литературен живот.
Не мога да не пожелая ясен път на тази книга, своеобразен лиричен колаж от избрани творби на авторката, писани през годините.
Държа да поздравя колегите преводачи на румънски език, които така добре са почувствали лиризма на стиховете. Адмирации и за художничката Веселина Камбурова, автор на илюстрациите.
Много успех по неравния път на литературното творчество, Надежда, моя приятелка и духовна сестра!
Дуня Паланджеану,
писател,
публицист
от Гюргево,
Румъния, 2018 г.
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/917-dunya-palandzheanu
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/51-nadezhda-radeva