ЛИЛЯНА-ЦЕЗИЯ МЕХАНДЖИЕВА – ПОЕТЕСАТА ИРИНА АЛЕКСАНДРОВА ИЗДАДЕ СТИХОСБИРКАТА „КУФАР С ОБЛАЦИ“...

За малко от съвременните поети можем да говорим за художествен свят, но Ирина Александрова е една от тях. Чрез творчеството й навлизаме в свят, в който стойност имат вечните истини и естественото им отражение в поглед, мисъл, жест, действие и блян. Проницателният поглед на поетесата търси и открива и в най-незначителните наглед неща брънка от и за вселенската хармония. Нищо „земно” при Ирина не е толкова земно, в смисъл на приземено или практично. Всичко е наситено с духовност „свише”, която се проявява в мисъл, жест и/или действие на лирическата героиня в повечето поетически текстове. И с бляна й по хармонично устроен свят, по душевна чистота и съзвучност в отношенията между хората. Този блян е основополагащ в художествения свят на Ирина Александрова. Той движи перото й по белия лист и раздвижва задрямалите в монотонно забързаното всекидневие мозъци, като им предлага точно делнични случки и сюжети. Но ако поетическият текст има сюжет, той се определя като лиро-епически, т.е. поема. Творбите на Ирина Александрова съчетават характерни особености, присъщи на различни не само литературни видове, но и родове – съзерцание, сюжет, диалог, наратив, но въпреки това се възприемат като стихотворения, защото доминират настроенията, емоциите, преживяванията. Вероятно литературните критици след 50-100 години ще умуват над тази поезия, за да определят мястото й в литературната история. Според мене съвременната художествена литература с лутането си в „постмодернизма” има нужда от живителните струи на нов романтичен реализъм, по-нов от неоромантизма на модернистите, в челните редици на който би била Ирина Александрова.

Блянът по хармонична вселена определя акцентите в художествения свят на поетесата – отношенията човек-човек и човек-природа. Социалната проблематика насочва към неудачите в съвременния ни делник, но водеща е болката от унизителното състояние, до което е доведен човекът, чиято душа се чувства като в капан („Врабче в автобуса”). В този безмилостно леден свят той е лишен от хемоглобина на истинско човешко общуване:

Знам, хилави са думите от слабо оросяване

и кислородна липса преследва обещанията.

Железодефицитни са мъжките постъпки –

на чувствата си често зашивам яки кръпки.

Сред анемично време живея и обичам.

                                                                   („Анемични размисли”)

Жалкото материално съществуване наранява поетесата, но по-жалкото – материалистичното схващане на живота, е нейната незатворена рана.

Липсата на хармония между човек и природа натъжава Ирина Александрова. Но безхаберното отношение към дома планета предизвиква нейното основателно възмущение, но то не е поднесено дидактично, а със запомнящи се художествени образи. Думите й падат като летен порой върху немърливостта на хората („Плажен порой”); върху тяхното високомерие спрямо природата („Монолог на последната аралска есетра”); върху еснафщината и егоизма („Новите песни на сирените”); върху алчността и безгрижието – след безразборната сеч китната дъбрава е останала само спомен; върху заспалите съвести и души: Спи всичко и спят всички.

Човекът е част от природата и рушейки я, унищожава себе си. Това припомняне звучи с тревожните удари на сърцето на поетесата. Нейната лирическа героиня се слива с естеството. Тя е камъче под водопада; последната аралска есетра; разярено срещу замърсяването врабче; трева, изправяща се след всяко настъпване, или липа, раздаваща своя аромат, своята щедра радост в златни панички.

Природата – всеотдайна, стоически оцеляваща на човешкото посегателство, е представена в стихосбирката чрез вечния символ на живота в стихотворението „Дървото вестоносец”.

Природните картини на Ирина са не само четириизмерни – с височина, ширина, дължина и дълбочина в пряк и метафоричен смисъл, но са с движение и звук. Те имат кинематографичен ефект – като че ли камерата проследява движението или обективът приближава даден детайл от панорамния кадър и обратното. За такъв похват на художествено изображение говори проф. Радосвет Коларов по отношение на разказа. Ирина постига този ефект в стихотворения. Ето и илюстрации на казаното:

Небето облаци задръстват.

Прокапва облачният фриз.

Листата върху мокра пръст са

следи от стъпките на златен рис.               („Златен рис”)

Но погледът му хлътнал в синьото –

река с вълните сънни, свилени.

И сини върхове в далекото.

Небето – от коприна мека.                        („Катинар”)

Поникнаха невиждани цветя,

летяхя пъстрокрили пеперуди.

Сърна изтича сред полянка с взор учуден –

и химн на пролетта запяха свежите листа.

Природните дадености в художествения свят на Ирина са олицетворени в невероятни метафори (здрача тъмновежд, звездоока дъхава прохлада, хремава вечер, победна и засмяна синева и др.) И не само те – предметите също живеят в тази поезия, но за разлика от Далчевите, които водят свой собствен живот, вещите при Ирина се свързани с човека и изживяват общите моменти (празнично диша тестото на коледната погача, тенджери, уморени от готвене и разговарящи с ръцете на баба и т.н.). Не са рядко опредметените абстракции и жестове (Подреждам в куфара си/ викове на чайки, сънищата сядат в зелено кресло, Подхвърлям ти на моята усмивка розата и пр.) Изненадва алегорията на смъртта, предложена от Ирина – общоприетият призрак с качулка се оказва галантен прекрасен младеж.

Лириката на тази поетеса се радва на неочаквани сравнения (тук къщите са сякаш куплети некъдърни..., пейзажът заприличал е на изгорял театър и др.) и изненадващи образи (вкореняващи се коловози, миди черни – длани на монаси, месецът е пиян зевзек, златен рис е есента на човешкия живот, коси, преплетени на слънцето с лъчите, слънцето като метонимия на реализация – слънце да огрее намеренията ми и пр.

Слънчевите бликове и зайчета присъстват в поетичните творби с обичайните положителни асоциации, но слънцето в някои случаи отнема живот, а облакът – вечен скитник го подарява.

Художествените образи на облака в стихосбирката са многосмислово натоварени. Виждаме ги от облаче бяло като синоним на дихание ангелско и пухкави облаци (превтасват облаци засмени) през облаци лилави под залезния шал, оцветени в цвета на ходилата на бедната художничка в реквиема за нея, и къдрици сиви до облака мрачен или злосторник, отнемащ името на героя – облак коварно пролази. В друго стихотворение персонифицираният облак задава въпрос и възражда тревата. Облакът в поезията на Ирина е и опредметен в шапка за слънцето. Не е пропуснат и ужасяващия облак над Фокушима. Трагедията е такава, че символът на романтика и блян – луната, е обесен – на облака. Лирическият герой от „Апокалипсис І (Илюзионистът)” се превъплъщава в облак – Дъждец гъбарски кротко лея над леса

Облаците в розовия сън на героинята от ст. „Камионът с надпис „Чистота” се явяват магистрала за небесните боклукчии, освобождаващи планетата от вътрешната човешка нечистотия, от мръсотията на думи и дела. Те осъществяват макар и в съновидение бляна й за свят без отпадъци човешки чак до козирката:/ помпозни речи с обещания неверни,/ обиди, погледи отгоре,/ псувни, и клюки, и насмешки/ предателствата на приятели...

Сонетът за внезапния дъжд на Ирина Александрова е всъщност сонет за облаците, които го пораждат. Двата облака, срещнали се в душата на лирическата героиня предизвикват бурята и на капките речетативът. От този сблъсък върти се на мисли черната планета, но дъждът измива пътищата прашни и всичко на зелено, озонно щастие ухае.

Зеленият цвят в поетичните текстове на Ирина се отъждествява с необходимия за живота кислород – кислородът за душата: Сред неприятностите блясва изумрудна мълния - / и озарява с тиха светлина сърцето. Така музиката въздейства на героинята от цикъла „Дирижира съдбата”. Сред пролетна омая, В зеленото тя получава отговори на тревожните си въпроси „Защо?”:

Защото побеждава доброто.

Защото щедри длани протяга животът.

Защото пролет с цвят дърветата окичва.

Защото някой ти шепти: обичам те!

В многоцветния художествен цвят на Ирина Александрова съвсем естествено неприемливият цвят е сивото и неговата победа предизвиква огорчението в жадуващата красота душа на лирическата героиня. Отсечената брезичка като послание към хората оставя своето трагично зелено многоточие – от нас зависи дали ще живеем сред сивотата на мисли, думи и дела, сред чернилката на грехове и грешки.

И ако на някого му липсва кътче, в което да си върне зелените приливи, героинята на Ирина щедро предлага свежестта и дъха на своята ягодова поляна от едноименното стихотворение.

Реално и извисено, блян, творческо вдъхновение и талант изпълват художественото пространство на сборника „Куфар с облаци”, което прехвърля границите на познатото и видимото и предоставя приятно и полезно пътуване.

Всеки човек пътува с някакъв багаж през общия свят и в индивидуалната си планета. Всеки има своите облаци, но не винаги доставя удоволствиеизслушването на носителя им (дори и за розовите) и много често човек се моли отсрещният да не отваря багажа си. Но куфарът с облаци на Ирина Александрова ще бъде отварян многократно от всеки читател. На добър час на стихосбирката и поетесата!


http://svobodenpisatel.org/…/685-lilyana-tzeziya-mehandzhie…

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/22-irina-aleksandrova