ИРИНА АЛЕКСАНДРОВА – ОТ СИМВОЛИЗМА ДО РАПА

Кой казва, че машината на времето не е още изобретена? Прочетете книгата на Лиляна-Цезия Механджиева „Светувания 2” и ще усетите, че тя ще ви пренесе в онази епоха на чиста любов и огнени страсти, на искрени емоции на фона на теменужени залези и златопръсти изгреви, на белоцветни вишни и пеперуди с тънки сребърни крила... С една дума, в незабравената и незабравима епоха на символизма, оставил в литературата ни изключителни бисери на поезията. Дебелянов, Лилиев, донякъде Яворов, Ясенов, Емануил Попдимитров, Теодор Траянов – имена, към чиято поезия неочаквано и изненадващо! – се родеят стиховете на Цезия.

Нека си припомним какво е символизъм – в най-широкият смисъл на думата, нагласа на духа: светоотношение, което намира своя изказ в особената поетика и в символа. Земният свят е символно съответствие на интимния свят на индивида и пространството извън живота и смъртта. В естетически план основният принцип на символизма е принципът на тайния език на аналогиите...

Без да твърдя, че съм абсолютно права, за мен явлението Цезия няма аналог в литературата ни. Символизъм, поникнал върху негостоприемната за нежност и красота почва на двадесет и първи век. И все пак, доказва поезията на Цезия, и върху такава почва могат да цъфтят орхидеи. Естествено цветовете им носят белезите на нашето време, но призмата, през която те са пречупени, е уникална. Нека да погледнем откъм изразни средства: музиката на стиха, повторенията на римите от строфа на строфа, вътрешни рими, играта със синоними и омоними, недоизказаността, която крие отговора на въпросите. Авторката – все пак дъщеря на ХХ век, си е разрешила да промени смисловата напълненост на някои символи: нощта – символ на смъртта, при Цезия е територия на откровение, на споделени чувства, но и на сблъсък на емоции... В голямата нощна тема на символизма значим образ е луната – знак на изменчивостта, несигурността, безверието и т.н. В тази стихосбирка нощното светило е възраждащо душата даже без да е потребно любовно опиянение. Теменугите, олицетворяващи самота и тъга, придобиват шифъра на живот, на нежност, на необходимост...

Морето – любима територия на символизма, залива ту с кротки, ту с гневни вълни голяма част от стиховете в книгата и поднася на поетесата ту въпроси, ту отговори. И променливата му синева постепенно открива пред читателя своята тайна: морето и при Цезия носи символиката на живота, но на живота, в който живеем ние – гражданите на ХХІ век.

Любовта – с нейните радости и болки; ту нежна, ту гневна или патетична, присъства в много стихотворения. Веднага става ясно, че лирическата героиня не може и не иска да живее без това чувство. А почти неизбежната му в динамиката на нашето време повтаряемост не е пречка, макар да не е за първи път, да си отново с Единствения и да възкликнеш: „Добре дошъл, моя суша и вода!”

Още една тема, взета „от джоба на символистите” – самотата. При поетесата животът оглушава от лудия вик на самотата. Коледата, която празнуваш сам, е сива – само споменът ще съумее да възвърне белотата й...

Но в сияйното царство на символизма с груби крачки пристъпва рожбата на нашето време – хаосът – в живота и в душата. Угнетява мисълта за неговата неизбродност: „Всеки ден подреждам,/ а хаосът извира.” А ето ги и неизбежните проблеми на нашето време – отчуждението, неверието, страхът от „живота в мъгла”. От времето, в което човек не е сигурен в нищо – даже в простия сбор „две плюс две”.

Поетесата се чувства комфортно в стихията на парадокса – „Бягство от виртуалното”, „Политически пейзаж”, „Толкова много”... В „Ода на злото” Цезия намира доказателство на тезата си: „Благословени сме, че теб те има!”. А ето и един великолепен финал на „Бягство от виртуалното”: „Какво ми пречи/ да хвана гората – /да бъда сред хората!”

Смъртта, тъй любима тема на символистите, при Цезия отсъства с примамващия си и приласкаващ характер. Но и в предишни нейни книги тя не е плашеща. Страхът от нея е неоснователен, защото нашият живот е всъщност брънка от големия вечен кръговрат, в който непрестанно се гонят „лимон и шоколад”. Нищо, че сме самотни, нищо, че сме все по-обезверени... Все пак – ние сме собственици на най-великото благо, наречено живот – та макар и временно. Но ние подаваме щафетата на тези, които идват след нас – животът продължава, животът е вечен. Този оптимизъм на авторката прозира в цялото й „светуване”. Затова ми се иска да завърша с финала на стихотворението „Отказ от безвремие” – текст за Рап: „ Да разпръсна/ мъглата/ в ума/ и душата!/ Да възкръсна!”
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/22-irina-aleksandrova

http://svobodenpisatel.org/…/685-lilyana-tzeziya-mehandzhie…