СТОЯН ГЕОРГИЕВ - ОТНОВО ТРИУМФ НА ХАЛТУРАТА В БУРГАС

Вече се превръща в нездрава традиция утвърждаването на халтурата в нашия град. Сценарият се разиграва всяка година по един и същ начин, с едни и същи актьори (удивително бездарни!), както и с неизменните боготворящи ги автори - все графомански величия. Под чадъра на предубедени и недобросъвестни критици в Бургас избуяват странни и причудливи литературни творения. Гларуси прелитат, глухарчета се нежат, хвърчат пеперуди и крайморските ни поетеси или вечерят с бога или самите те си раждат богове. Дотам вече ги е маносала звездоманията им. Дотам. Но тя за съжаление се подхранва от хитрите и изкористени столични критици.

На тези мисли ме наведе тазгодишният преглед на бургаската поезия и проза, направени от Пламен Антов и Михаил Неделчев, две уважавани имена на нашия културен небосклон, само че неизвестно защо съсипващи всичко що-годе кадърно в Бургас за сметка на втръсналите ни техни протежета. И така превръщат неусетно храма на изкуството в авгиеви обори. Но не е ли време да се прогонят търговците от храма, както го бе сторил нашият Спасител? Уви, това се оказа доста трудно, защото воят на прехвалените бездария зловещо се надига срещу всеки, дръзнал да детронира боготворените величия. И така Бургас се обрича завинаги на халтурата и кича.

Това го осъзнах, когато изслушах целия доклад на Михаил Неделчев върху бургаската проза. Книгите не бяха дори помирисани от критика, не се познаваха, но това беше най-малкото, макар че поне заради солидното заплащане от общината трябваше да си направи труда. Освен това той, очевидно предварително нахъсан от шайката бургаски графомани, веднага ме нападна ни в клин, ни в ръкав, че съм създавал литературен кръг около издателство „Божич”. Едва ли на него трябва да обяснявам, че литературните кръгове са нещо естествено, но изглежда едно се приказва на думи, а друго се върши на практика. После критикът цитира част от предговора ми към книгата на младата авторка Ами Тола „Заблудения завоевател”, наградена само преди месец с най-високото отличие на Съюза на свободните писатели в България „Народен будител”, без протекции и без пазарлъци, на които е виртуоз г-н Неделчев. Този факт е доста показателен за престъпното му отношение към един млад и обещаващ талант. Ето и цитатът от моят предговор, който го беше възмутил: „Тук не говоря за огромната кохорта от угодливи еднодневки по страниците на литературните списания и алманаси, прикрити под неизменната маска на модерност и неясни абстракции, толкова неясни, че понякога самите те не знаят защо изобщо са ги написали. Е, това е още един замаян абсурд – прехвалените графомани с болезнени претенции, купища награди и ругаещи ги читатели”. Както се пише под някои карикатури – “Без думи”.

От книгата ми ”Тайното послание” г-н Неделчев беше прочел само първия разказ при положение, че тя е около 450 страници. Това обаче не му попречи веднага да я заклейми като “политическа проза” и публицистика. Аз знам, че яростните “демократи” като него не долюбват социалните теми, но това не им дава право да ги определят като публицистика. Нима Елин Пелин и Чудомир са публицисти? Болнавото му увлечение по разни езотерично-модернистични мъгли и психарски бръщолевения си e негов проблем, но защо трябва да ни ги налага и на нас? И защо беше необходимо, като истеричен шаман, да ни уверява, че бургазлии би трябвало да умират от щастие и да изпитват ежечасни оргазми от това, че дишат един и същ въздух с природното чудо Керана Ангелова? Нима не е наясно този устат човечец, че със заклинания, с дитирамби и с панегирици не може нито да увеличи, нито да намали нечий талант.

Утвърденият монопол на бездарието и графоманите започна да се разпуква – затова и беше толкова разпален в хвалбите си г-н Неделчев, затова се създава вече и литературна критика за блудкавите им съчинения, затова се правят и спектакли по творенията ми. Но тяхната е ясна. Въпросът е какво става с отразяните криле на младите таланти, какво става с убийството на кадърните ни хора? Защо например в Бургас не се говори за поезията на Асен Йорданов, за сатирата на Стоимен Стоименов, за великолепните романи на Мария Дубарова, за оригиналните творения на Иван Джамбазов, за зашеметявщите трилъри на Валентин Фъртунов, за модернистичните търсения на Слави Томов? Защо? Нима прозата ни се изчерпва с претенциозните и нищо не казващи ни романи на Керана Анеглова, с техния тромав и тежък език, подобен на вавилонско стълпотворение?

Но както се шегуваше остроумният Боало:

Но щом умът е в плен на страст самолюбива,

не вижда своя дар, от липсващ се опива.

Ето това гибелно опиване би било невъзможно ако не бяха безсрамните хвалби на такива набедени ментори като г-н Неделчев. И защо бургаската проза трябва де се оценява от софиянци, след като има достатъчно способни критици в нашия град с два университета, град, който е дал такива критици на национално ниво като Петко Росен и Владимир Василев? Пак опираме до графоманите. Те не искат по никакъв начин да отстъпят територии, да дадат път и на другите, независимо, че с техния пагубен манталитет Бургас се превърна в смърдящо езотерично блато, над което на тумби, на тумби прелитат празни мисли и кухи фрази.

И Пеньо Пенев го беше преживял, за да напише следните горестни слова:

Насред път за да могат да те спрат

небето и земята ще сберат!

Така постъпват и сега: с подмолни удари, с мъртви хватки, с неблаговидни деяния.

Не по-добре се представи и Пламен Антов с критиката си към бургаската поезия. Мигайки като куче във воденица, той също успешно оплю поезията на младия талант Динко Динков и стихосбриката му “Морска колония”, която си е културно явление в нашия град за сметка на усуканите, безжизнени и абстрактни бълнувания на Иван Сухиванов, който се е превърнал от поет във вярно общинско куче, готово да залае всекиго, дръзнало да отнеме подхвърлания му кокал. Затова и в речта си при награждаването си ни уверяваше, че само в “коловозите на общината” можем да стигнем надалеч. Той със сигурност ще стигне и догодина по тези “коловози” до “Пегас” с медения си език. Миналата година беше най-големият ни критик, днес е най-великият ни поет, утре ще бъде нашият Толстой, в другиден – бургаският Шекспир. А съмнително талантливите му протежета, като Райна Маркова, ще бъдат възхвалявани по шуробаджинашки и от мазния език на г-н Неделчев. Браво, Сухиванов! Дерзай! Особено ме впечатли сравнението ти на луната с теляк в баня. Наистина е удивително!

За мене най-учудващото обаче беше хладнокръвието, с което Керана Ангелова понесе сочния панегирик за себе си, произнесен с окултен блясък в очите от г-н Неделчев. Може би и тя ще ни представи в бъдеще едно свое „Хладнокръвно” като Труман Капоти със знаменателното мото: „Лъжеш ме, аго, но ми е драго”. Какво ли друго й остава, щом е вече е законно обожествена, подобно римски император.

Относно значимоста на творенията на “богинята” на бургаската проза и такива като нея, въпреки написаните за тях книги и пресолени венцехваления, можем само да припомним незабравимите думи на Ботев:

Защо не съм поет,

поет като Пишурката?

Ех, че ода бих направил

на баба си на хурката!

 

Защо не съм и аз поет,

като Сапунова трети!

Че запял бих, че възпял бих

на владиката конете!

Тази налагана и утвърждавана от няколко години порочна традиция не само съсипва културата в града ни, но и като туморно образувание трови и творческата атмосфера в него.

Интересното е, че Михаил Неделчев не променя касапския си подход и продължава да работи на приципа “Едно си знае баба – едно си бае”. Докога?

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/58-stoyan-georgiev