(Георги Марков, "Литературни есета", БП,1990 год.)
вестник "Утро", ноември,1990 год.
На Владимир Луков - спомен след двадесет и три години
Поводът да напиша този отзив за "Литературни есета" на Георги Марков е свързан не само с безспорните художествено - документални свидетелства на втората "задгранична" книга на писателя, а за да изтрия от паметта си/ако мога!/ един малък свой позор.
Преди дванадесет години/1978 - б.а/, помолен от един УС на читалище да представя гостуващ от голяма/нашенска/ величина поет, ровейки се в написаното от и за него, попаднах на статията му, написана малко след "загадъчната" смърт на писателя, в която той го обвиняваше в ретроградност, предателство и литературна стерилност, там на Запад. За съжаление , освен сборника новели "Жените на Варшава", не бях чел нищо друго от Георги Марков, а поетът, когото представях, ми импонираше с приповдигната си любов към България, доминираща в лиричните му изповеди. И пленник на неволни заблуди и литературна инфантилност се присъединих към поета, дамгосвайки "предателя" от Лондон.
Шест години по - късно, след прочита на английското издание на "Задгранични репортажи от България"/ръкописът на същото се съхранява в Женева/, след двукратен отказ да вляза в Играта на системата, след сблъсък със "завистта, издигната в ранг на власт" и изпитващ гнилия дъх на "блатото", коригирах оценката си за писателя. Но думите, които бях казал някога, в една топла октомврийска и лирично мека есенна вечер.
Хубаво е, че реабилитацията на Георги Марков започна със "Задочни репортажи за България", последвана от "Литературни есета". И докато първата представлява "биография на тоталитарния режим", то втората разкрива личността на писателя и изгражда в съзнанието на съвременния читател действителния образ на писателя хуманист, защото в синтезиран вид представя литературните, философските, естетическите и обществени вълнения на твореца, дръзнал да атакува Системата/Биг Брадър по Оруел/ , разкривайки "интегралите на страха" и "анатомията на властта", въпреки огромната самота и смазващата носталгия, която изпитва, когато пише есетата си.
Не зная, но днес, след като съм прочел почти всичко от него/ с изключение на непубликувания му роман, но и незавършен,"Фермата"/за срутването на същата, по време на откриването на МЗ "Ленин"- Перник/, ми се струва, че Георги Марков създава "Литературни есета", за да се разграничи от романа си "Мъже", който го прави популярен писател, член на СБП и го вкарва в Системата, в категорията на привилегированите. Защото в "Мъже" той прокарва "литературното изискване", че отделните личности с техните човешки недостатъци са виновни за задълбочаващите се неуредици в цялостния живот на страната, а не самата Система, на чийто пирамидален връх стои непогрешимата Партия, с още по - непогрешимите функционери, олицетворяващи се и с държавата.
В тъжните часове на размисъл и равносметка писателят пише своите есета, за да оправдае някогашната своя ентелехия, да достигне до катарзиса, да постигне задължителното просветление.
В този смисъл "Литературни есета" е не толкова книга - пряка характеристика и лична оценка на отделни творби и автори, колкото лична преценка за механизма на властта, която купува и направлява съвести, развращава хората на словото и потопявайки ги в дъното на собственото им падение, ги канализира в удобно за нея тресавище, което обаче в преценките на обитателите му е първокачествен фризьорски салон с дъх на "Шанел": "...Най - лошото и отчайващо в комунистическия свят днес е, че системата се крепи върху отделни човешки недостатъци и затова ги поощрява, развива и усъвършенства....Мнозина писатели от всички страни биха могли само да сънуват за грамадните творчески командировки/при които нищо не се сътворяваше/, за разкошния дом във Варна, за бившия царски дворец в Ситняково - сега съюзен дом, за дома в Хисаря или този в Созопол....."
Но освен "блато" и "долче форниенте" с дъх на "Кристиан Диор", литературният живот в България по време на режима на Живков е и духовна субстнция, защото ги има "Опорите"/"В памет на Ат. Далчев, "Фрагментите на Ат. Далчев", Р. Ралин/ израстват "Кълновете"/Цв. Стоянов, Й. Радичков, Ст. Стратиев, Тончо Жечев/, въпреки разрухата на "Плевелите"/"Реквием за един писател", "Писмо до Любо Левчев - поет"/.
В преждевременния час на равносметката, достигнал до прозренията за действителните "промени", чийто основен двигател е посредствеността, разрушила нравствеността и избавила ни от непосилното робство на илюзиите, Георги Марков ни завещава "Позицията " и "Твоята Америка", за да намерим "Лице" -то си. А това Лице не е нищо друго освен вярност към собствените идеали, ненакърнимост на илюзиите, любов към хората.
Хубаво е , че думите , ненаписани на хартия, отлитат като есенни листа. Изтрих ли позора от себе си? Но "Литературни есета" ме върна и към един неотдавнашен и все още настоящ случай от нашия, русенски литературен живот/есента на 1990 -б.а/. Нападките срещу поета номер едно на града ни и неговата обяснима, но не съвсем толерантна защита. Може би, прочитайки книгата на Г. Марков, той ще разбере откъде идва/спотаяваната дълги години / ненавист на събратята му по перо. И ще направи своята равносметка и пречистен от нея, ще намери сили да слезе от Олимп и Парнас, и след задължителното мълчание, събрал воля, нерви и упоритост да бъде част от общата борба за действителен подем на литературния живот в града ни. Защото всички сме грешни, с различна степен на вина, но единици в световната литература са "грешници" и от ранга на Езра Паунд и Кнут Хамсун.Равносметката и самопречистването са от Бога, другото е от лукавого.
септември,1990 год. Анастас Комитов
П.П. Ние извървяхме своите илюзии, всеки от своите виждания и своята позиция, Владо. Бяхме във властта, но не станахме нейни пленници, защото Словото ни притегляше здраво към себе си....Останали верни на себе си, може би все още вярваме на Дон Кихот и се зачитаме понякога в Мечо Пух, но вървим, вървим по своя път.....Докога ли?......Докогато Той реши!
септември ,2013 год.
гр. Русе Атанас Ганчев
