Тази малка книга е издадена преди 33 години. И е книжният прощъпалник на Владимир Луков. В текста си за книгата му от 2019 г. „Слънчев пояс“, в която са избраните стихове на поета от петдесетгодишното му творчество, проф. Симеон Янев го определя като „Атипичният поет“, а проф. Дора Колева го нарича „Единосъщият поет“.

 

Питам се дали един творец е атипичен и единосъщ и в първата си книга, и след 50 г. в избраните си стихове. Мисля – и да, и не.

 

Атипичен и единосъщ е, защото носи това, което го е подтикнало да направи първата си стихосбирка, както и последната (засега) през 2024 г. – интуицията като живот съзиращ се отвътре.

 

И е различен, защото се предполага, че за този извървян 50-годишен път авторът си е отговорил вече и на много въпроси от времето на прощъпалника. Със сигурност екзистенциалните му философски и хуманистични търсения са се множили – както е и сигурно, че част от тях са получавали отговорите си. Този вътрешен синтез между въпроси и отговори няма как в годините на духовното ни израстване да не се извършва у всеки човек. Юнг в своята Автобиография пише: „Архетипът на стария човек, който е видял достатъчно много, е вечно истинен. На всяко ниво на интелигентност този тип се явява идентичен със себе си, независимо дали е стар селянин или велик философ като Лао Дз.“

 

Така ние носим в кръвта си, в интуицията си, в ДНК-то си и уникалния двайсетгодишен човек (с житейските си натрупвания), и „стария човек“ у нас със същите, но и с нови свои житейски натрупвания и прозрения. В този смисъл сме и атипични, и единосъщи, но и обновени. „Вътрешният човек“ у нас – пише св. ап. Павел във второто си послание До Коринтяни (4:16) – „от ден на ден се подновява“. И Юнг в автобиографията си разкрива в единосъщия си над осемдесет годишен житейски път постоянното обновяване на „вътрешния човек“ у себе си, идентифицирайки го още като своя “Личност № 2“.

 

Да си спомним и думите на Фройд, че на 4,5 години малкият човек е вече завършен и след това само преекспонираме това през следващите години на пораснал и зрял човек.

 

Тази първа книга на Владимир Луков „Човекът с протези“ събира 34 стихотворения, които са писани двадесет години – от 1969 (когато поетът е двайсетгодишен) до 1987 г. Дори едно от стихотворенията е актуализирано през 1990 г. На четвъртата корица авторът отбелязва, че повечето стихове са били отпечатвани в русенските литературни издания вестник и алманах „Светлоструй“.

 

Но да се спрем на „Човекът с протези“ от 1992 г. – книжният прощъпалник на поета Владимир Луков. Защо се връщам 33 години назад към тази първа стихосбирка.

 

Мисля, че в първата си стихосбирка младият автор залага основното поетическо ядро, което носи и което все още е незатлачено от битово-житейските ни наслагвания. Фройд казва, че човек заплаща със своите неврози цивилизационните си достижения. Самият автор в книгите си с избрани творби „Сверка на сетивата“ (2005) и „Слънчев пояс“ (2019) включва и доста стихотворения от първата си стихосбирка, което значи, че за него те още са актуални. Това е като капка кръв, която отделена от кръвоносната ни система носи същите индикации, като цялото количество в организма ни.

 

Имам и още една причина да разглеждам стихотворенията от първата стихосбирка, защото, въпреки че тогава Владимир Луков е на 20-30 години, тези творби са зрели и талантливо написани. Иска ми се да се спира на стихотворенията, по реда, в който те са включени от автора в книгата му. Така ще следвам авторовата логика на подредба и усети.

 

Още като трето в книгата срещаме стихотворението „Самотникът“.

 

Така още в началото Владимир Луков задава глъбината на своите търсения.

 

Да, писането е самотно занимание. В това, едва от осем строфи стихотворение, лаконично са събрани и мъдрост, и екзистенциални въпроси на пишещия го:

 

Беглец от себе си
и преследвач на себе си –
кой точно ще е той – кога –
не може още да решава!

Долавя се, но не съвсем,
в превъплъщенията свои.
Убягва си, реши ли той
душата си да изповядва!

 

Тази амбивалентност (двустранност) и категоричен контраст в стиха ни отпращат асоциативно и към поетиката на класиците символисти. Но си е и съвсем автентично с това декларирано Алтер его (другото ни Аз).

 

Поетът е и беглец, и преследвач на себе си.

 

Душевният ни свят е така устроен, че хем искаме да опознаем дълбините си, хем със също толкова сила искаме и да избягаме от мъчителното си ровене в душата.

 

Болезнен процес е – и бягството, и търсенето на отговори.

 

Преработването и удържането на чувствата ни е труден процес. И тази, изразена като – долавя, но му убягва – е разпънатата на кръст поетова душа. В стихотворението има цяла гама от нюанси на чувствата. От решителност – до колебливост. Тази богата нюансираност, през която преминава търсещият – „долавя се, но не съвсем“, отново смекчава полярността на диапазона на чувствата. Смекчава ги до една ефирност, която също отпраща към класически поети.

 

Да, само осем строфи – но такава богата гама от чувства.

 

Радой Ралин, например, говореше за нюансизъм в поезията. И мисля, че стихотворението „Самотникът“ е пар екселанс попадащо в нюансизма.

 

В психодраматичните сесии има техника, сравнително още в началото на развитието на действието, където протагонистът избира кой от присъстващите ще бъде неговото Алтер его.

 

Избраният Алтер его е много важна фигура в психодраматичната техника. Тя хем повтаря казаното от протагониста и по този начин главният герой чува отново своите думи от нов ракурс, хем е негова опозиция с нови думи, които логически се вписват в този диалог. В този смисъл и авторът Владимир Луков, и неговото Алтер его в цитираното стихотворение са в един продуктивен, опознавателен за протагониста, диалог.

 

Спирам се по-детайлно на това стихотворение, защото то с лаконичността си задава класическа стихотворна техника, вглъбеност на чувствата и особена окръгленост в полярността на сетивата. Крайностите – дали да е беглец или преследвач на себе си – се допират в пространственото възприятие и затварят една Вселенска верига.

 

И ето ни по реда на архитектониката на книгата при стихотворението „Синаповото зрънце“. Тук това стихотворение задава нова тенденция в поезията на Владимир Луков, която ще продължи и в по-нататъшното му творчество през годините – Библейските теми и мотиви.

 

Като мото пред стихотворението стои цитатът от Библията – Ев. от Матея – за синапеното зърно и планината. Това стихотворение също е класика по своята тематичност и реализация. То е още по-кратко – от шест стиха. Отново възможността и умението на поета кратко да изрази най-същественото и вълнуващото.

 

В очите ми нахлува планината –
Така, че мога сам да я преместя!
…

Тази декларативност на първите стихове издава дълбокото убеждение на поета, че ако имаме в сърцето си вяра, колкото синапено зърно – ще преместим планината. И това не е мегаломания или безпочвена вяра. В духовния свят първо всичко се случва в менталното, в представите ни и после се реализира в материалното. А основното наред с вярата е и желанието.

 

В „дълбинната психология“, другото название на психоанализата, терминът желание по употреба се среща на второ място след нагон. Човекът е желаещо същество. И ние имаме желания до края си. Неслучайно, говорейки за генезиса на една творба, Фройд казва: „Едно сегашно действие връща писателя в миналото, най-често в детството, и той създава една бъдеща творба. Така трите времена са нанизани на шнура на желанието“.

 

Желанието ни отпраща и към фантазменото осъществяване на нашите стремежи. Т.е. в тези два стиха на Владимир Луков е изразено желанието, което чрез вярата ще осъществи човешките фантазмени стремежи. И над всичко тук е вярата, колкото синаповото зрънце.

 

В следващото по ред в книгата стихотворение отново сме в митологията, философията и духовното. Това е стихотворението „Атлас“.

 

Мъките и усилията на древния герой Владимир Луков ще принесе и в по-хуманистична атмосфера. Т.е. как Човекът, тленното същество понякога трябва да издържи на изпитанията, като един Атлас, понесъл Небето.

 

В просъница небето изтрещя
и рухна върху силния – Човека!

Огънаха се рамене, бедра
докато се изправяше.

 

Дали всеки човек в своя си свят не е един специфичен Атлас, понесъл товарите си-Небе на плещите си. И за това се изискват неистови, почти нечовешки, а и титанични сили като у митологичния герой.

 

По-долу в стихотворението авторът ще каже: че всичко леко страшно ни тежи…

 

Ето я отново антитезата: леко/страшно ни тежи.

Тази амбивалентност е в природата на душевния ни свят.

 

Дори в своята „Тотем и Табу“ Фройд декларира, че не може да обясни тази двоякост.

 

Неслучайно битува мнението, че Бог ни дава на всекиго, толкова, колкото човек може да издържи.

 

Минорни са последните нотки в стихотворението „Атлас“– тази наша прекомерна тягост…, но все пак това стихотворение оставя у нас е увереността, че Човекът с главно Ч е равен по сили на митологичния титан Атлас.

 

По-нататък в подредбата на книгата срещаме стихотворението „Катерачът“. Отново в гамата на философското търсене и надмогване на себе си. Върхът, природен или духовен, винаги е квинтесенция на човешките усилия чрез катерачеството да върви напред и нагоре:

 

Прибулени в мъгла – защо укриват
себе си там горе, върховете!

Пълзят към тях треви,
и хора,
и дървета
тревожни като недозрели мисли.
….
…Самотен катерач
със вихрено въже
от себе си изтегля
глъбината!

 

Великолепна е тази метафора за тревите, хората, дърветата, които пълзят нагоре, като недозрели мисли.

 

Владимир Луков много образно рисува процеса на мъчителното раждане на мислите човешки. И всред този смут от недостигналата зряла мисъл ние търсим да изтеглим от себе си глъбината, да извлечем онова, дълбокото, което ще ни изразява най-добре, което ще е образа на вътрешния ни духовен и душевен живот.

 

И ето след тази начална група в стихосбирката, където са сенките на самотникът, Библийската вяра, митологичният Атлас с екзистенциалните ни брожения, идва едно стихотворение отново от духовната съкровищница на книгите – стихотворението „Росинант“.

 

Росинант е мършав, но е великолепен в идеята си, която носи. Пръстта под нозете му не се взривява, тревата не трепва, но символът, на което е Росинант е духовно величествен:

 

и Слънце във очите му сияе,

ако Рицар го възседне!

 

Винаги, когато се докосвам до това стихотворение, ме вълнува символиката на Рицаря на Печалния образ и картината на Пикасо – Дон Кихот и Санчо Панса, – защото Книгата на Сервантес е една от най-великите книги в книжовището на света.

 

В последователността на подредбата на „Човекът с протези“ се появява и едно стихотворение „Версия – 1990“. В тези смутни времена Владимир Луков ще засегне една много невралгична тема, която и Радой Ралин също изрази в онези години. Да, за поета и за всички стана ясно, че не само едно дете в приказното може да извика „Царят е гол“. Че много от надеждите са били миражи. И ето последните няколко стиха:

 

Но всеки в себе си каза:
Мен какво ме топли!

Ето ризи имам много,
ала ближни нямам!“

Ето как, по някаква вътрешна логика и неведоми пътища на мисълта, през едно друго стихотворение, което Владимир Луков помества в книгата – стихотворението „Гардеробът“– за дрехите, израстването – физическо и духовно – и спомените:

 

но мога ли
ей тия дрехи да забравя,
които вече са ми тесни
като момчешките ни спомени.

Да, тези дрехи приличат на мислите забравени, недоизносени. Поантата в това стихотворение е толкова талантливо изразена от поета, че досяга всеки, който го чете – с въпроса към себе си: къде сме ние сега с недоизносените мисли. Те закотвят ли ни във времето, блокират ли ни или е нужно да имаме храбростта да ги пуснем и да вървим напред – както е показано това в самата поанта.

 

Облича се със тях момчето,
което още гони Вятъра
и вдига птиците в Небето...

 

Колкото напредваме по страниците на стихосбирката, като че ли настроението се разведрява със стихове за Ездачът и кончето, което полудява в полето, за цъфтежа на вишната и слънчевите вихри, за кръговратът в унисон с колелетата на каруцата, за изкуството, което ни доставя звездни мигове.

 

Тази първа книга на Владимир Луков е интересна и с включването на един кратък цикъл за човека и неговите опции: „Човекът на брега“, „Човекът и думите“, „Човекът на хоризонта“, „Човекът с Фенера“, „Човекът с протези“, „Човекът с телескопа“. Всички тези стихове са писани през 1981 година и са израз най-вече на екзистенциалните търсения на поета.

 

Тези човешки варианти се родеят до голяма степен с баладичното. Ще цитирам стихотворението, дало заглавие и на стихосбирката „Човекът с протези“:

 

На детството ми горестното чудо –
Човек с протези и душа крилата…
И днес потръпвам опнат като струна
на ехото безсмъртно на войната.
По плочника към залеза пътуват
нозете от дърво като приклади,
свалени от ония бойни пушки,
воювали в окопи, барикади…
И всяка твоя стъпка се повтаря
дълбоко в мисълта ми укротена.
И тръгвам редом с теб, но се смалявам
пред твоя ръст, Човеко със протези!
Навярно затова, че под крилата
на твоята душа аз кретам още
с протези към света на свободата,
заселен от поети и апостоли.
Или затуй, че горестното чудо
Остана там, във детството ми свято,
А днеска възмъжал, добър, отруден,
аз виждам само пътя на крилата.

 

Това стихотворение е класика, по отношение на преминаване през сърцето на дълбокият исторически, патриотичен и граждански дълг. Това, което е в сърцето на стремежа към мир и разбирателство, минава през античовешкото състояние – войната.

 

Фройд, по време на Първата Световна война изнася доклад във Виена, където отново напомня на човечеството, че по време на война хората се връщат към атавистичните си чувства и състояния на праотеца-дивак. И по нищо не се различаваме от него. Напомня още, че „По време на война е нарушена нашата културна договореност със смъртта.“

 

Потомствените спомени на Владимир Луков дълбоко досягат всяко сърце, изпълнено с човечност и толерантност. Спомени, минали през сърцето на едно дете и юноша. Затова, човечеството крета към света на свободата с протези. С протези на чувствата и сърцата си – най-важните и страшни – духовните и емоционални протези.

 

Ще допълня и два интересни факта, които имат отношение към интуицията на твореца и Несъзнаваното.

След време от написването на това стихотворение, Владимир Луков попада на информация, че немският културтрегер Дюренмат също е казвал, че човекът се състои от протези. Животът на идеите и квинтесенцията на изкуствата са неведоми. Но в цивилизационен план, много често е една идея да оплоди няколко човешки умове едновременно или през интервали от време. Това е известно за развитието и еволюцията на науката и изкуството.

 

А в София, на Раковска и Руски, когато е занесъл точно тази книга за разпространение, поетът пред себе си вижда на светофара чужденец с протези. Тези съвпадения, този синхрон във Вселената, често ни посещават и ни се откриват в определени мигове.

Звездни мигове.

 

Корицата на книгата е правена от художникът Живко Мутафчиев, изобразявайки едната ръка на човека с патерица, а другата ръка е крило.

 

Бих добавила и, че това стихотворение е много лично и съкровено за Владимир Луков.

 

Горестното детство до голяма степен оформя, като при всеки, човека и твореца Владимир Луков. Многото емоционални дефицити при него в детството и юношеството, когато периодично е трябвало да изкарва прехраната си, в буквалния смисъл на думата, далеч от родния дом, дават пък от своя страна една невероятна чувствителност, наред с природната интелигентност и талант на този човек. Без преживяното той нямаше да е същият. Тази горест поетът в него превръща в житейска и творческа обич.

 

И най-хубавото е, че вижда само пътя на крилата. Това е надмощието на духа над битието и горестта.

 

Росица Чернокожева, София, 2025 г.

 

https://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/1283-2025-10-05-16-28-44

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov