АТАНАС ГАНЧЕВ - НА СЛИЗАНЕ ОТ ПЛАНИНАТА ...

 

ДИСКУРСИВЕН ПОГЛЕД КЪМ ЛИРИКАТА НА ВЛАДИМИР ЛУКОВ 

("Следи от вятър" /2007/, "Фибри от безкрая" /2011/, ИК "Пропелер", София)

 

Днес мама щеше да навърши осемдесет и осем години, но вятърът си я прибра преди четиридесет лета и тя си остана на четиридесет и седем...

Прости ми приятелю, че се забавих с отзива си за последните ти две поетически книги. Не че стиховете им, подобно на подскачащи ритли на бягаща конска каруца, възпрепятстваха възприятията ми, а защото в тях се оглеждаше и моя скромен Аз. Тъй че, десигнатът (ключът) го имах, но се страхувах поетическия ракурс да не прелее в личен дискурс.

Когато преди деветнадесет години (тогава пак закъснях с два месеца) рецензирах първата ти самостоятелна лирична изява – "Човекът с протези", – се страхувах не от формата, а от самото си изложение, защото спомените от тогавашното недавно минало ме бяха обсебили изцяло. Ти тогава бе поел пътя към новото си местоживеене, а аз вече за трайно щях да пребивавам в Русе...

"Оживяваха сутрешните среднощни разговори, дъхът на дългите разгорещени спорове около "присъстващия дух" на големите учители и придружители: Сенека, Монтен, Шопенхауер, Соловьов, Бердяев, Сартр, Камю. " („Очи, процеждащи светлина от мрака", /“Човекът с протези“/ в."Учителско дело", 08. 07. 1992 г., стр.4)

Днес, за кой ли път, може би за девети или десети, препрочитам последните ти два поетични сборника: "Следи от вятър и "Фибри от безкрая".... И си припомням онази притча от Книга за планината.

В ранното августовско утро, точно по изгрев Слънце, Учителят извел поредния набор от ученици от пагодата и ги повел по познати нему, а непознати тям пътеки към отсрещната Планина. На всеки час и половина Учителят ги спирал и им поднасял по една притча. За родното място:


Далечен
и вечен. С нащърбено било. Хълм на юг от моето село. Върти хоризонтът припламващ над себе си... Чезне пътят зад него.... Оттам с прекрасни мечти и представи отвъдното идва към мене..... Нощем купища звездни послания в очите ми сипе Вселената... (Гидиклия)

 

За родителите, обичта, уважението и старостта:


.... И до днеска не мога да се преборя
с водовъртежа.....жестокият....в себе си... каза Бащата и някак неволно в нищото сякаш се вгледа.... и после добави: - Защо ли тази мисъл тогава ми текна... не зная.

(Цунами)

 

За мимолетността на живота и Кръста човешки:

 

..... Илюзии, градени с години....
Парчета вкаменени чувства...
Конструкции несбъднати мечти...
Руини от приятелства лъжливи...
И тежък пепелник от блудства.... 
(Кръст)

 

За делата човешки:


Синьо в синьо ръми....
Плуват сини искри... Падат сини ресни: сипят сини отблясъци... Гълъб бял между тях в снежно бели криле ражда бездни познати... И лети с времената отпреди времената... С мен..... (Недовършено)

За приятелството, за властта и владетелите, за вярата и безверието.

***

Прехвърлило отдавна пладне и въпреки че се били изкачили нагоре в Планината, Слънцето напичало и била страшна задуха. Пресъхнали устните на учениците от жажда, но никъде по Пътя не срещнали Извор. И изведнъж, на дванадесетия час се показало изневиделица планинско ручейче. Учениците хукнали към него, но Учителят ги възпрял и им заповядал да вървят напред и нагоре. След половин час отново се появило планинско изворче, но Учителят и този път не им позволил да пият вода, а им заповядал да тръгнат по обратния път, за да могат малко преди залез Слънце да се приберат в манастира. След двадесет минути достигнали до първото изворче. Учениците спрели до него, но никой не смеел да отпие вода, въпреки неистовата жажда, която ги измъчвала. Тогава Учителят сам ги подканил да пийнат по шепа вода, като пръв отпил той. След като отпили от скъпоценната течност, един от учениците се престрашил и попитал:

- Защо Учителю преди час не ни позволи да пием вода от същото това ручейче, а сега го сторвате? Погледнал го Учителят, погледнал и останалите си ученици и тихо, като че ли на себе си, рекъл:

- За да се отлее водата и вие да пиете чиста изворна вода. И заслизали по обратния път надолу към Пагодата:

Не се вижда от Пътя...
Крият го горски усои.
.....
Пътни знаци
показват
как стигат
до него
и грешни.....
и посветени...
Но той бяга от тях...
...
Отгде зная това?-
Пътят знае!
Никой друг не разкрива
тъй неочаквано
себе си.
                  (Манастир)

 

Късно привечер, точно по Залез Слънце, Учителят и Учениците му се прибрали в Обителта си. Тогава на фона на кървящото небесно Светило, Учителят им казал последната Притча:

...
В тъга или във радост жива
Планината тъй въздиша,
че бликат и сълзи, които
блестят по слънчевите мигли....
                                    (И Планината тук въздиша)

Чистият извор на Познанието.
Върхът на Планината се вижда като Конник откъм Храма. 
Мечът му разсича Тъмнината.
Приканва ни да го изкачим.
Може би следващия Път.  
Със следващите Ученици.

 

14.08.2011
гр. Цар Калоян, гр. Русе. 

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/188-atanas-ganchev