ЧОВЕКЪТ-ФЕНИКС В ПРАХА НА МАТЕРИЯТА

 

 

ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ


Прави впечатление, че все повече български творци обръщат поглед към смисъла на явлението „личност”. Този факт е обясним с редица предпоставки. Все още живеем върху хребета на две епохи. Взаимно противостоящи си в идеологическия, социален и нравствен градеж на обществената пирамида. Отделният човек вече не е размит като индивидуалност в множеството на тълпата. Призвана да гледа в светлото бъдеще, без реално за себе си настояще. Стегната в клещите на делнични потреби и ценностна система, подчинена на политически лозунги. Това е минало, което се оттича от българската съвременност. Личното „аз” е свободно да избира пътя за своето усъвършенстване. Като мултиплицира духовния заряд на прежни поколения в собствения си път. Той е само миг от безкрайността на времето. В неговите въглени кипи магмата на безсмъртното човечество, което се възпроизвежда. Без да се повтаря. Без да се прекланя на извечни тотеми, дадености, правила. Устремът е полет към Бог, дарил разум на планетата Земя. На който трябва да сме адекватни, всеки в границите на предначертана орис. Можем ли все пак да я променим? Или да я направим по-красива? По-разбираема, преди да ни споходи вечността?

Отговор на тези въпроси търси в поредната си книга и Владимир Луков. Той отдавна привлече вниманието на читателя с поетичните си послания. Дълбоко философски, полифонични, разбираеми и убедителни. Стремящи се да откроят красивото в живота чрез съпоставка на несъвършенствата му с хармонията в природата. Която е израз на любовта, на взаимното доверие и най-вече на мисълта. Без нея всяко начинание е обречено на статичност, несъвместима с разума на планетарната общност. „Мястото, откъдето започва безкраят”, е нов опит за преоценка на личността в ХХІ в. Белетристично предизвикателство към стойностите, пред които се прекланяме, вечно забързани сред уличния грохот. Той почти отсъства в дванадесетте взаимно допълващи се фрагмента в творбата. Част от които, като обем, се разширяват до новелата. Печатът е на издателство „Пропелер”, С., 2012 г. Сборникът носи няколко подзаглавия, водещи ни към основния замисъл на автора: „Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания”. (Философия на цялостността и практика на оличностяването). Том І. Книга за (не)послушници. Бих добавил – за личното себепознание като израз на интелекта вътре и извън биологичните му форми. Защото именно мисълта, чрез доминиращия герой – Миража, е двигател на повествованието в цялата книга. Тя допълва триизмерната й психологическа сцена. Заедно със задължителните тук пространство и време. Защото в „Мястото...” се сблъскват, като две тектонични плочи, биографичната реалност и полета на духа. Те имат свои представители, условно означени от Луков като „Социален човек” и „Слънчев човек”. Споени във формула на дуалистичното съществуване, едновременно съвместими и разделно далечни. Обединява ги авторът. Пътят му в книгата лъкатуши между детството и зрелостта. Набор от черни и бели фотоси, извайващи грубо- релефно социалния странник. Днес ратайче в Тревненския балкан, утре ученик и бригадир, с неизменен спомен за селото Пателе. Останало далеч в бежанската карта на Егейска Македония. Образът му, колаж от истини и делнични прозрения, допълват Радомир Пателеев и Любомир, Дорина, дядо Стою, Хюсеин, Цоньо, Славеев, Яко, Стефанов... Галерия от лица, поднесени с бърз щрих, „мимоходом”. С които се разминаваме на улицата. Кимаме си, потънали в дребни грижи и веднага се забравяме. Всеки е зрънце върху шахматна партия от случайности. Сърцето му застарява, изсъхва и се топи в градежа на живота. Но ритъмът на биологичната матрица не спира. Мястото веднага се заема от друг човек. Със същата физиономичност. Със същото име, получено в рождения му ден. Дори със същата житейска мисия. Той почти не съществува самостоятелно. Тълпата го всмуква и го разтваря в сивите си вълни. А щом вече не е нужен, го изхвърля на брега като мъртва мидена черупка. Социалният човек е свободен физически, но не и духовно: той е част от класовия мравуняк. Предназначението му е канализирано в изпитанията на живота, вместен в лозунги и държавни потреби. Дори усмивката върху лицето на Социалния човек е съобразена със съществуването, което води. Героична, или измъчена, тя е маска. Параван, скриващ друг тип съществуване – вътрешното. Духовното. Мисловното, окъпано в светлина. Озаряващо ненакърнимата личност, временно скрита във физически доспехи. И едновременно – неподвластна на биологични закони. Зад нас и след нас остава само мисълта, другар на времето. Това е безсмъртието, към което протяга жадни длани Слънчевият човек. С корени в реалността, но с дух, подчинен на безпределността. Границата между тях е забележима. Изборът на индивидуума определя всъщност неговата по-нататъшна орис. Той е споделен в писмото на Пателеев от Индианаполис и носи дълбоки послания. Излъчва философията за добро и зло в материалното общество, като двете категории са измамно равностойни. Човекът е несъвършено творение на съвършения Дух и извисяването му задължително минава през катарзис. Външно незабележим, ала болезнен и нерядко – твърде закъснял: „Единственото нещо, което ме удовлетворява тук, е разнобоят на духовните сили, които творят американското общество. Този разнобой от една страна стимулира човешката личност да твори из от себе си и свободата си, а от друга страна, тъкмо той предполага относително по- свободната реализация на личността в дела и в творчески резултати. Всичко друго в масовата социална практика е като у нас – егоизъм, който чрез средствата на колективизма води борба срещу самия колективизъм, и колективизъм, който чрез средствата на егоизма води борба срещу самия егоизъм! Но има и сили, които се стремят да балансират естествените състояния у човека на егоизъм и колективизъм...” Разказът „Между Усойна и Торище” е негласен епицентър на цялата книга. Диалогичното по редовете дава превес на духовността пред делничното. Раздвоява Мирьо и поставя акцент върху творческата идентичност на личността му. Иначе не може и да бъде, защото човек съществува по волята на божествения разум. Той е негов образ и подобие, кодиран в неизброими мислещи зърна. Пръснати от щедра десница по цялата планета и къпани в извора на Светлината. В него се оглежда историята и не случайно авторът въвежда образите на Александър Македонски и Иван Асен ІІ, получили живот и след смъртта си. Допълнително достойнство на сборника са анималистичните внушения чрез Пегас, Росинант и Буцефал, заедно с нереално-земните Тошко и Павлина. Безсловесен свят в света на човеците, митологизиран и загатнато баладичен. Част от събеседниците на Луков са посланици от друго измерение. Приели делничен облик, те са адепти на проверена във вековете мъдрост. Изповедници на хармония, творчество, доброта, любов – физическа и теософски платонична. Те са божествени пратеници сред хорската гмеж. Символи на Небето. Което, заедно със Слънцето и Светлината маркира идейния замисъл на автора в „Мястото, откъдето започва безкраят”. Че дух и природа са неразделна цялост. Неин съсъд е личността – уязвима, противоречива, любознателна, търсеща. Сам авторът е психопомпос в неочакваните обрати на делничното тържище. В което откриваме предлагана срещу материално охолство вяра, чувства, копнежи, дръзновение. Рожденото утро на всеки от нас е забулено с неясна пелена. Тя се вдига с всяка отлетяла година. Някъде в дъното е мъдростта. За едни – желан финал на изстрадано познание. За други – непотребна вече награда, присъдена твърде късно. Може би философски еликсир сред белите страници на китайска тетрадка от книгата? С който „цялостността по всички свои равнища е винаги парадоксална, непредвидима и неописуема и затова тя присъства еднакво със своята достоверност – и в действителните (обективни) събития, превърнати в теми на написаните тук разкази, и в действителните (субективни) мисли, сънища, виждания, изследвания и фантазии, които сами по себе си не са нищо друго, освен реални факти, процеси, явления и събития в самата духовна цялостност...”

Новата книга на Владимир Луков предлага редица теми за размисъл. Доколко битието и днес, в новото столетие е познаваемо? Струва ли си да търсим ясен смисъл в дните му, щом смъртта обезсмисля всяко човешко начинание? Защо мисълта е вечна, а тленният израз на понятието „човек” не е? Защо хората, прогонени от родното място, трудно пускат нови корени? Божествената светлина ли озарява пътя ни след смъртта, или е дар само за живите? Съвместими ли са идеология и вяра, или са обречени на вечен антагонизъм? „Мястото, откъдето започва безкраят” е арена, от която спомените на Владимир Луков прелитат в бъдеще време. После идват обратно като послания на духа. Като коректив на нихилистичното обезличаване, в което тънат днес цели поколения. Книгата е „трудна” за бързо осмисляне и разбиране. Към нея читателят ще се връща пак и пак, с нарастващо доверие за истини, багрещи страниците й. Част от дванадесетте разказа може да съществува и самостоятелно. Но взети в идейната си и естетическа цялост, те се спояват в пътеводител към безкрайните измерения на духовното. Към вселенския разум, докосващ нашата планета с хладна, недоверчива любов. И към мислите на случайния човек, населяващ в сюжета една по-малка планета: България. Ще се познаем ли в цветната й география на традициите? На духа, на мисълта и на любовта, целували редица прежни поколения? Разгръщайки страниците, ще стъпим ли в безкрая, даряващ безсмъртие? Може би да... Може би – не? От нас зависи да сложим пръст в раните на вековното предание за смисъла на живота. И да възкликнем искрено: „Господи, познах те!..”